О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
София, 21.03.2013
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 563/2012 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 387 от 01.03.2012 г. по в.гр.д. № 2248/2011 г. на Варненския окръжен съд е отменено решение № 300 от 31.01.2011 г. по гр.д. № 8205/06 г. на Варненския районен съд, в частта, с която е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор 10135.2552.1646, с площ 451 кв.м; поземлен имот с идентификатор 10135.2552.1647 с площ 459 кв.м ; поземлен имот с идентификатор 10135.2552.149 с площ 1157 кв.м между посочените в първоинстанционното решение съделители и квоти и в тази част е постановено друго, с което е допусната съдебна делба на трите поземлени имота между съделителите Е. З. Д., Д. З. Д., Д. И. Д., А. П. Б., М. П. П. и В. В. П. при права: 957/3654 ид. части за Е. Д.; 1134/3654 ид. части за съпрузите Д. Д. и Д. Д. в режим на СИО, 521/3654 ид. части за А. П. Б. и 1042/3654 ид. части за съпрузите М. П. и В. П. в режим на СИО. Със същото решение е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 193 ГПК/ отм./, с което е прогласена нищожността на извършената по гр.д. № 979/1999 г. по описа на Варненския районен съд съдебна делба на поземлен имот № 1868, кв. 122 по плана на@@7@ [населено място].
Против въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. К. С. в качеството му на пълномощник на М. П. П.. В жалбата са наведени оплаквания за недопустимост на решението поради това, че допуснатите до делба недвижими имоти не са били индивидуализирани съобразно одобрен и действащ дворищнорегулационен план. Поддържат се и доводи за неправилност на решението като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба жалбоподателят е формулирал множество правни въпроси, като твърди съответно, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от адв. Ст. Д. като пълномощник на А. П. Б. с оплакване за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
Във връзка с основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване жалбоподателят се позовава на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като поставя следните въпроси: може ли да се придобие недвижим имот чрез правна сделка или по силата на придобивна давност от лица с временно жителство в окръжните градове при действието на ЗСГ/ отм./; действителен ли е нотариален акт, в който при наличието на влязъл в сила дворищнорегулационен план, имотът не е описан съгласно отредения му по този план регулационен статут, а като кадастрален имот.
Ответницата по касация Е. Д. чрез адв. И. Д. и ответниците Д. З. Д. и Д. И. Д. чрез адв. М. Д. в писмени отговори изразяват становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е прието за установено, че с договор за покупко- продажба на недвижим имот по реда на ЗСГ/ отм./, оформен с нотариален акт № 117/82 г. А. Д. Х. е продала на ищцата Е. З. И. /Д./ 550 кв.м в идеални части от собствения си недвижим имот – дворно място, цялото с площ 2100 кв.м, съставляващо имот пл.№ 1868 в[жк], [населено място]. През 1993 г. А. Х. продала на В. Н. Л. 450/1450 ид. части от този имот.
А. Х. е починала на 17.02.1999 г. и е наследена при равни права от трима наследници, роднини по съребрена линия от четвърта степен – А. Г. Б., Е. С. Б. и Т. С. Б.. Т. С. е починала на 11.10.1999 г. и е оставила за наследник сина си Б. Л. В..
С решение от 28.01.2000 г. по гр.д. № 979/1999 г. на Варненския районен съд е допусната делба на недвижим имот – лозе с пл.№ 1868 в кв. 122 по плана на [населено място], между съделителите Е. Б., А. Б., Б. В. и съпрузите В. и Р. Л.. От имота са образувани четири реални дяла, поставени в дял на всеки от съделителите. Е. З. не е взела участие в това дело.
През 2004 г. В. и Р. Л. продали на Д. Д. по време на брака му с Д. Д. поземлен имот пл.№ 3482, с площ 450 кв.м. През 2006 г. Е. С. Б. продал на М. П. П. през време на брака му с В. П. поземлен имот с пл.№ 3485, с площ 541 кв.м. През 2007 г. Б. В. продал на М. П. П. поземлен имот с пл.№ 3484 с площ 541 кв.м.
Срещу предявения иск за делба ответникът М. П. е противопоставил възражение, че ищцата Е. З. не е съсобственик на имота, предмет на иска за делба. Твърдял е, че договорът за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № 117/82 г., на който ищцата основава правата си, е нищожен като сключен в противоречие със закона – чл. 30 ЗСГ/ отм./, тъй като ищцата не е била жител на [населено място], както и поради липса на предмет.
` Изслушана е съдебно – техническа експертиза, която е дала заключение, че имот пл.№ 1868 е идентичен с допуснатия до делба по гр.д. № 979/99 г. недвижим имот, от който са били образувани имоти пл.№№ 3482, 3483, 3484 и 3485. Вещото лице е посочило, че за местността, в която попада имот пл.№ 1868 е имало одобрен кадастрален план от 1973 г., който е бил действащ към 1982 г., към 1999 г. и по- късно, т.е. имотът не е бил урегулиран в парцел.
Във връзка с изясняване въпроса дали към 1982 г. ищцата е била жител на [населено място] по делото е представено удостоверение, издадено от ОД на МВР- П., сектор ”Български документи за самоличност”, в което е посочено, че към 30.12.1981 г. Е. З. била жител на това населено място, от 20.06.1994 г. е жител на [населено място], а от 13.11.2001 г. на [населено място]. Представено е и удостоверение, издадено от [община] след проверка в архивен регистър на населението, според което ищцата има съставен личен регистрационен картон на 17.09.1980г.
След обсъждане на тези доказателства въззивният съд е направил извод, че договорът за покупко- продажба, с който ищцата Е. З. е закупила през 1982 г. 550 кв.м ид. части от имот пл.№ 1868 не е нищожен на двете наведени от ответника П. основания. Посочил е, че съгласно чл. 7 ЗЛС/ отм./, в сила към момента на извършване на продажбата, местожителството се придобива с вписването в регистъра на населеното място, в което лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено. Анализирал е разпоредбите на чл. 80- 82 от Наредбата за гражданското състояние /отм./ досежно установените в тях изисквания за водене на картоните при промяна на местожителството на лицата и е приел, че след като ищцата има съставен личен регистрационен картон и е била вписана в регистъра на населението на [населено място] от датата 17.09.1980 г. – обстоятелство, установено с официални свидетелстващи документи, то към релевантния момент – 1982 г. същата е била жител на това населено. На следващо място е посочил, че към 1982 г. имот пл.№ 1868 в кв. 122 по плана на [населено място], не е бил урегулиран в парцел, като при формиране на този извод се е позовал на заключението на съдебно- техническата експертиза. Приел е също, че дори и за имота да попада в обхвата на одобрения през 1979 г. застроителен и регулационен план на[жк], прехвърлянето на идеална част от имот, а не от отредения за него парцел, няма за последица нищожност на сделката поради липса на предмет.
В обобщение е заключил, че ищцата се легитимира като съсобственик на имот пл.№ 1868, поради което извършената през 1999 г. без нейно участие съдебна делба е нищожна на основание чл. 75, ал.2 ЗН. Съсобствеността върху имота не е прекратена и искът за делбата му е основателен.
Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на М. П. правни въпроси, могат да бъдат обособени условно в две групи: едните са свързани с наличието на влязъл в сила дворищнорегулационен план и неговото преобразуващо действие върху обекта на правото на собственост, а другите са свързани с ограничението на чл. 30 ЗСГ/ отм./ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху недвижими имоти в столицата, областните градове, националните курорти и други населени места, определени от МС, от лица, които не са жители на съответните населени места.
Правните въпроси от първата група – липсва ли предмет на договора, след като в нотариалния акт имотът не е индивидуализиран съгласно приет и одобрен дворищнорегулационен план; дали с дворищнорегулационен план се създават съответните парцели, които единствено могат да бъдат обект на правото на собственост в техните парцелни граници, не са обуславящи изхода на делото. Така формулирани, въпросите предпоставят, че за недвижимия имот, идеални части от който е придобила ищцата, е имало влязъл в сила дворищнорегулационен план, а точно това обстоятелство е прието от въззивния съд за недоказано. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да проверява правилността на извършената от въззивния съд преценка на доказателствата по делото и направените въз основа на тях изводи относно съществуването или несъществуването на определени факти, релевантни за спорното право.
Въпросите каква е доказателствената сила на представеното ксерокопие от брой на Държавен вестник, в който е обнародвана заповед № 175 от 25.07.1979 г. на председателя на ИК на ОНС- В. за одобряване на застроителен и регулационен план заедно с кадастрален план на[жк]и може ли съдът да не кредитира тази публикация, нямат самостоятелно значение за изхода на спора, тъй въз основа на други доказателства – съдебно- технически експертизи, въззивният съд е приел, че процесния имот е бил заснет в кадастралния план, но не е бил урегулиран в парцел. Поради това неотносими към изхода на спора са и въпросите: разяснена ли е връзката между дворищната регулация по З. и урегулиране на имотите по ЗУТ; как следва да се тълкуват и прилагат разпоредбите на чл. 27-31 З./ отм./, касаещи границите на парцелите, предвижданията на уличната регулация и законовите изисквания за дворищнорегулационния план; как следва да се тълкува и прилага разпоредбата на чл. 110, ал.2 и чл. 60 З./ отм./; дворищнорегулационният план има ли отчуждително действие съгласно чл. 110, ал.1 З./ отм./; как следва да се индивидуализира недвижим имот- парцел, за който е приет дворищнорегулационен план. Затова това по тези въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК.
Няма основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите императивни ли са нормите на ЗСГ и тяхното нарушаване води ли до нищожност на прехвърлителната сделка. Това е така, тъй като в случая въззивният съд е приел, че не е допуснато нарушение на ЗСГ/ отм./- ищцата към момента на придобиване на идеална част от делбения имот/ 1982 г./ е била жител на [населено място] и по отношение на нея ограничението на чл. 30 ЗСГ не намира приложение, т.е. даденото от въззивния съд разрешение на въпроса нищожна ли е поради нарушение на чл. 30 ЗСГ/ отм./ сделката, от която ищцата черпи права, е с оглед конкретните доказателства, събрани по делото. Би било налице основание за допускане на касационно обжалване, ако съдът беше приел, че нормата на чл. 30 ЗСГ/ отм./ не е императивна и не води до нищожност на сделката, но мотиви в този смисъл не са изложени.
Не е обуславящ изхода на делото въпросът длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на сделките поради нарушение на императивни норми на закона. В случая е направено изрично възражение за нищожност от страна на касатора, на което въззивният съд е дал мотивиран отговор.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е изследвал действащата към 1982 г. нормативна уредба, касаеща реда за промяна на местожителството на едно лице и отразяването му в регистрите на населението – Наредба за гражданското състояние. Въз основа на събраните по делото официални документи и като е изхождал от легалната дефиниция на понятието” “местожителство”, дадена в чл. 7 ЗЛС, е приел, че ищцата е била жител на [населено място] към 1982 г. Внимателният прочит на изложените от въззивния съд правни съображения в тази насока не дават основание да се приеме, че е поставен знак за равенство между понятията “местожителство” и “адресна регистрация”. Поради това въпросът има ли разлика между адресната регистрация на едно лице и неговото жителство, като основан на субективното становище на касатора, че представените по делото удостоверения, издадени от [община] и от ОД на МВР- П., сектор ”Български документи за самоличност”, свидетелстват само за адресната регистрация, но не и за жителството на ищцата, не налага произнасяне на касационната инстанция в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по поставените от касатора А. П. Б. правни въпроси: може ли да се придобие недвижим имот чрез правна сделка или по силата на придобивна давност от лица с временно жителство в окръжните градове при действието на ЗСГ/ отм./; действителен ли е нотариален акт, в който при наличието на влязъл в сила дворищнорегулационен план, имотът не е описан съгласно отредения му по този план регулационен статут, а като кадастрален имот. Въпросите не кореспондират с направените от въззивния съд изводи относно спорните по делото факти за жителството на ищцата и регулационния статут на закупения от нея имот към 1982 г., тъй като въззивният съд не е приел, че ищцата е имала временно жителство, нито че придобития от нея имот към момента на извършване на продажбата е бил със статут на парцел, а напротив – приел е, че същата е била жител на това населено място и че имотът не е бил урегулиран в парцел, а е съществувал като обект на правото на собственост в границите си по кадастралния план. В този смисъл въпросите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са некоректно поставени, тъй като задават като предпоставка обстоятелства, които са различни от приетите за доказани по делото. Като общо основание за достъп до касационно обжалване разпоредбата на чл. 280, ал.1 ГПК има предвид правни въпроси, свързани с тълкуване и прилагане на определена правна норма към конкретно установени факти, а не по принцип.
Неоснователен е доводът на касатора М. П. за недопустимост на въззивното решение поради това, че в него делбените имоти не са индивидуализирани съобразно действащ регулационен план. Индивидуализацията на допуснатите до делба имоти е направена с оглед одобрената кадастрална карта на [населено място], като е посочен техният идентификатор, който е уникален за територията на страната.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по подадените от М. П. П. и А. П. Б. касационни жалби поради отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 387 от 01.03.2012 г. по в.гр.д. № 2248/2011 г. на Варненския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: