О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 700
София 06.08.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 678/2011 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба против решение № 264 от 11.03.2011 година по в.гр.д. № 2196/2010 г. на Варненския окръжен съд, подадена от адв. К. К. като пълномощник на Д. К. М.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният против жалбоподателката иск с правно основание чл. 108 ЗС. Жалбоподателката поддържа, че решението в тази част е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съдът е разгледал предявения иск на незаявено основание, необосновано е и противоречи на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване: 1/допустимо ли е съдът да приеме, че ищците са собственици на основание реституционно решение на ОСЗГ и заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, след като ищците изрично са заявили, че не се позовават на реституционното решение; 2/може ли само по две съвпадащи граници съгласно описаните в акта за собственост и по кадастрален план да се установи идентичност на имотите; 3/могат ли подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ имоти да се придобиват след изтичане на кратката 5- годишна придобивна давност по чл. 79, ал.2 ЗС. Твърди, че по тези въпроси са налице всички основания по чл. 280, ал.1 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация Д. Г. М. изразява становище, че са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
Ответницата по касация Д. С. М. изразява становище, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение, след частична отмяна на решение № 2334 от 28.06.2010 г. по гр.д. № 9707/07 г. на Варненския районен съд, е постановено друго по същество на спора, с което Д. К. С. е осъдена на основание чл. 108 ЗС да предаде на Д. С. М. и В. С. С. владението върху реална част с площ 270 кв.м от поземлен имот с идентификатор № 10135.2512.1109 по ПНИ на СО ”Перчемлията” в землището на кв. В., [населено място], която част е графично индивидуализирана с червен контур на приподписаната от съда скица на л. 299 от делото, съставляваща неразделна част от решението. Прието е, че със Заповед № 1652 от 20.06.2003 г., издадена на основание § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ и решение на ОСЗГ по преписка 40018 на ищеца В. И. Д., заместен на основание чл. 120 ГПК/ отм./ от своите наследници Д. М. и В. С., е възстановено правото на собственост върху ПИ № 1109 по плана на новообразуваните имоти на м.”Перчемлията” в землището на [населено място], с площ 1 214 кв.м. Съдът е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателката, че въведеното с исковата молба придобивно основание, от което ищецът извежда претендираното право на собственост, е само заповедта по § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ, която е един от елементите на фактическия състав на реституцията на земеделски земи, попадащи в терени по § 4 и затова не може да го легитимира като собственик. Посочил е, че издаването на заповед по § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ се предшества от позитивно решение по чл. 14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ, наличието на такова е посочено в нейното съдържание като основание за издаването й, съдържа се в приложената като доказателство по делото административна преписка на ПК- В., образувана по заявление на В. Д. за възстановяване на собствеността на имота, поради което позоваването само на заповедта по § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ не поражда съмнение относно придобивния способ, на който се основава претендираното право. С решение № 1002 от 30.09.2003 г. на ОСЗГ В. е признато правото на собственост на В. Д. върху нива от 4.499 дка в терен по § 4 на кв.В., м. “Перчемлията”, съставляваща имот пл.№ 1056 по КП на местността. Съдът е приел, че този имот е идентичен с имота, възложен на В. Д. по представения по делото делбен протокол от 1955 г., като е обосновал този извод със заключенията на изслушаните по делото еднолична и тричленна съдебно – технически експертизи. Установено е също, че в границите на възстановения имот № 1109 попадат 270 кв.м от имот пл.№ 392 по кадастралния план на ползвателите, който ответницата Д. К. е придобила през 1997 г. по договор за дарение от Д. Г. М. и С. С. М.. Въззивният съд е приел, че този договор не е произвел вещнопрехвърлително действие, тъй като праводателите не са били собственици на имота. По отношение на Д. М. не са били налице предпоставките на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ за трансформиране на правото на ползване в право на собственост, тъй като не било установено имот пл.№ 392 да е идентичен с имота от 600 кв.м в м.” Перчемлията”, който й е бил предоставен за ползване с протокол № 23 от 25.07.1989 г. на ИК на ОбНС- В. и построеното в него не е имало характер на “сграда” по смисъла на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответницата за изтекла в нейна полза придобивна давност, като е посочил, че съгласно чл. 5, ал.2 ЗВСВОНИ изтеклата до влизане на този закон в сила придобивна давност не се зачита. Владелецът може да се позове на придобивна давност след 22.11.1997 г., като необходимият давностен срок за придобиване на право на собственост е винаги 10 годишен. В случая ревандикационният иск е бил предявен на 21.11.2007 г., т.е. един ден преди изтичане на давностния срок, поради което съдът е приел, че фактическият състав на придобивната давност не е завършен и ответницата не е придобила имота на оригинерно основание.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси – допустимо ли е съдът да приеме, че ищците са собственици на основание реституционно решение на ОСЗГ и заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, след като те изрично са заявили, че не се позовават на реституционното решение. Представените с касационната жалба решение № 612 от 17.10.1995 г. по гр.д. № 390/95 г. на 5-членен състав на ВКС и решение № 139 от 21.02.1983 г. по гр.д. № 1212/82 г. на ІІІ г.о. на ВС, са неотносими към повдигнатия въпрос, тъй като разглеждат напълно различни хипотези. Константна е практиката на ВКС, според която производството по възстановяване собствеността върху земеделски земи, попадащи в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, протича в две фази, които се осъществяват последователно: постановяване на решение на ОСЗГ по чл. 14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ, с което само се признава собствеността върху заявените земеделски земи в реални граници, но не се възстановяват правата върху конкретно определени с граници имоти, последвано от издаване на заповед на кмета на общината по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, с която се индивидуализира обекта на собственост и се слага край на реституционното производство. В този смисъл неуместно е да се поддържа, че след като по реда на косвения съдебен контрол съдът е извършил преценка на материалната законосъобразност на решението по чл. 14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ, въз основа на което е издадена заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, с която се възстановява собствеността върху процесния имот, на която се е позовал ищецът, съдът е разгледал предявения иск на незаявено основание в нарушение на принципа на диспозитивното начало.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по следващия повдигнат от жалбоподателката правен въпрос може ли само по две съвпадащи граници съгласно описаните в акта за собственост и по кадастрален план да се установи идентичност на имотите. На първо място, по отношение на този въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не е обосновано наличието на някой от визираните в чл. 280, ал.1, т.1 – 3 ГПК специални критерии за допустимост на касационното обжалване. На следващо място, установяването на идентичност между притежавания преди колективизацията имот и възстановения по реда на ЗСПЗЗ е фактически, а не правен въпрос и зависи от събраните по делото доказателства.
Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по третия въпрос, касаещ възможността подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ имоти да се придобиват след изтичане на кратката 5- годишна придобивна давност по чл. 79, ал.2 ЗС, тъй като по този въпрос е налице противоречива съдебна практика.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264 от 11.03.2011 година по в.гр.д. № 2196/2010 г. на Варненския окръжен съд,
УКАЗВА на жалбоподателката в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 40.80 лв. и в същия срок представи доказателства за това в деловодството на ВКС, като при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: