Решение №589 от 6.11.2014 по гр. дело №2187/2187 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 589

София, 06.11.2014 г.

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА

разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3301/2014 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 149 от 04.03.2014 г. по в.гр.д. № 1017/2013 г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение № 971 от 10.10.2013 г. по гр.д. № 189/2012 г. на Пернишкия районен съд, с което са отхвърлени предявените искове от [община] против [фирма] за установяване, че на основание § 7, ал.1, т.7 от ПЗР на ЗМСМА и § 42 от ПЗР на ЗОбС [община] е собственик на сграда с предназначение за трафопост “Витановци ТКЗС”, на един етаж, монолитно строителство, със застроена площ 9 кв.м, построена в ПИ пл.№ 309 в кв. 13 по плана на [населено място], както и на терен с площ от 9 кв.м, върху който е построена сградата, заключен между букви А-Б-В-Г и защриховани със зелен цвят на скицата от 12.07.2012 г.
Против въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от [община], представлява от кмета на общината Р. Я., чрез адв. Д. М.. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че въззивният съд немотивирано е отказал да уважи направените от него доказателствени искания и по този начин го е поставил в неравноправно положение като страна по делото, лишавайки го от възможността да докаже своите твърдения, тълкувал е превратно разпоредбата на § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА и е игнорирал доказателства, събрани пред първата инстанция.
Счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване, както следва:
– на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите дали при наличието на положителните и съответно липсата на отрицателните предпоставки, визирани в нормата на § 7, ал.1 и ал.2 ЗМСМА обектът на спора – енергиен обект- сграда трафопост, е преминал в собственост на общината към момента на влизане в сила на този закон- 17.09.1991 г. Ако съответният енергиен обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА, дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа.
– на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите допустимо ли е съдът, при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към момента на влизане в сила на ЗМСМА/ 17.09.1991 г./ да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това е станало по силата на закона. След преминаването на дейността по електроразпределението от държавните предприятия към търговското дружество [фирма] преминали ли са и трафопостовете /и конкретно спорния/ в баланса на търговското дружество, ако липсва каквато и да било документация, от която да се установява кои са конкретните Д., включени в баланса му към 17.09.2991 г., извлечения от сметки, решения и заповеди или други документи за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление.
– на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК по въпросите каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени. Длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания.
– на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на тази на ал.2 на § 7 от ПЗР на ЗМСМА, създавайки задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК, след като законодателят по силата на императивната норма на чл. 14, ал.1 ЗНА не й е придал такова действие.
В писмен отговор ответникът по касация [фирма] изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният трафопост обслужва 15 броя крайни потребители, намиращи се на територията на [община]. Той представлява сграда и трайно прикрепено към нея енергийно съоръжение, и като вид енергиен обект е елемент от енергийната система на страната. По силата на чл. 2 от Закона за електростопанството/ отм./ трафопостът е държавна собственост. Съдът е посочил, че по изключение законът е допускал отделни електроенергийни обекти да бъдат притежание на кооперативни и на други обществени организации, но по делото не е установено процесният трафопост да е бил собственост на някой от тези субекти. С оглед на това и предвид липсата на доказателства трафопостът да обслужва само инфраструктирата на общината, е направен извод, че не е налице първата от двете предвидени в § 7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА предпоставки за преминаване на спорния трафопост в собственост на общината. На следващо място е съдът е приел, че не е налице и втората предпоставка – към момента на влизане в сила на ЗМСМА обектът да не е бил включен в уставния фонд на търговско дружество. От разпоредбата на чл. 12 от Закона за електростопанството/ отм./, съгласно която дейностите по производството, преноса, разпределението и пласмента на електрическата енергия за общо ползване се извършват от електропроизводствените и електроснабдителните организации към асоциация “Енергетика”, е направен извод, че обектите, служещи за извършването им, които при това са изключителна държавна собственост по силата на чл. 2 от същия закон, следва да се считат предоставени на съответните предприятия по силата на самия закон и без наличието на изричен акт за това. По делото е било установено, че трафопост “Витановци ТКЗС” е актуван като държавен с АДС от 1973 г., в който е посочено, че сградата е построена през 1953 г. и е предоставена за ползване на Електрификационен район – [населено място]. Комплексната съдебно икономическа и техническа експертиза е дала заключение, че трафопостът се води в баланса на ответното дружество като сграда, машини и оборудване с датата на придобиване 01.01.1953 г., а като земя – от 10.04.1996 г. При влизане в сила на ЗМСМА е бил включен в активите на “Електроснабдяване”- П., Н. и [фирма], поради което държавата е запазила правото си на собственост върху него.
По отношение на земята, върху която е построен трафопостът, въззивният съд е приел, че не са били налице предпоставките на § 42 ПЗР на ЗОбС и същата не е станала общинска собственост. По КРП на [населено място], одобрен през 1973 г., действащ и към момента на влизане в сила на ЗМСМА и към настоящия момент, трафопостът попада в кв. 13 – “двор на ТКЗС, т.е. мероприятието, за което е отреден имотът, не попада сред изброените в § 42 ПЗР на ЗОбС.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първата група правни въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Не може да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС – решение № 1337 от 06.01.2009 г. по гр.д. № 4282/07 г. на ІV г.о. и решение № 921 от 30.12.2009 г. по гр.д. № 2704/08 г. на І г.о., доколкото и двете посочени от касатора решения касаят приложението на § 7, ал.1 ЗМСМА по отношение на други по вид и предназначение обекти – котелно помещение и хидрофор в жилищна сграда, съотв. земя, отредена за трафопост, правото на собственост върху които, за разлика от енергийните обекти, не е било и не е предмет на специална правна регламентация. Поради това при съпоставката на обжалваното въззивно решение с посочената практика не може да се направи извод за противоречиво разрешаване на един и същи материалноправен въпрос. Освен това, по начина, по който са формулирани, въпросите са предпоставени от субективното убеждение на касатора, че по делото са били безспорно доказани положителните и отрицателните предпоставки, включени във фактическия състав на материалноправната норма на § 7, ал.1, т.7 ЗСМСА, докато изводите на въззивния съд относно проведеното доказване са в обратен смисъл, т.е. въпросите са насочени към проверка на обосноваността и правилността на направените от въззивния съд фактически изводи, каквато касационната инстанция не може да извършва в тази фаза на производството.
Останалите въпроси касаят доказването на отрицателната предпоставка на § 7, ал.1, т.7 ЗМСМА – обектът да не е включен в уставния фонд на търговски дружества. Те обаче нямат самостоятелно значение за изхода на спора, поради което не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото двете визирани в § 7, ал.1,т.7 ЗМСМА предпоставки, при които държавните имоти преминават в собственост на общината – мрежите и съоръженията да обслужват само територията на съответната община и същите да не са включени в уставния фонд на търговски дружества, са кумулативни и липсата на която и да е от тях е достатъчно основание за отхвърляне на вещноправната претенцията на общината.
Въпросът допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на тази на ал.2 на § 7 от ПЗР на ЗМСМА, създавайки задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК, след като законодателят по силата на императивната норма на чл. 14, ал.1 ЗНА не й е придал такова действие, е изцяло неотносим към изхода на спора. Въззивният съд не се е произнасял по въпроса дали цитираната разпоредба има обратно действие, нито се е позовал на практика на ВКС по този въпрос, за да се обсъжда дали тя е правилна.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 149 от 04.03.2014 г. по в.гр.д. № 1017/2013 г. на Пернишкия окръжен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

-ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top