О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
София, 03.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 579/2012 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 154 от 30.03.2012 г. по гр.д. № 792/2011 г. на Софийския окръжен съд е отменено решение № 36 от 12.04.2010 г. по гр.д. № 420/02 г. на Районен съд- Своге и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от В. Б. А. против Ж. Б. В. иск за делба на триетажна жилищна сграда с Р. 180 кв.м и две второстепенни постройки с площ 10 кв.м, построени в УПИ .. в кв.2 по ПУП на [населено място] от 1983 г.
Против въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. З.. Н. в качеството й на пълномощник на В. Б. А.. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението поради необоснованост, нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
Жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл по няколко правни въпроса, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС. Формулирани са следните въпроси: при делба, извършена през 1972 г. на жилищна сграда, построена в периода 1968-1970 г., може ли да се поставят в дял етажи, без обектите да отговарят на утвърдени архитектурни проекти и правилата и нормите на чл. 155 ППЗПИНМ и § 38 и 39 от СПН; приложима ли е разпоредбата на § 304, ал.4 ППЗПИНМ към съдебните спогодби или тя е приложима само към доброволните делби; какви са последиците за съдебната спогодба, ако тя е извършена в нарушение на чл. 155 ППЗПИНМ и § 38 и 39 от СПН; може ли да бъде обект на сделка или придобивна давност част от жилище, което не е самостоятелен жилищен обект, обособен като такъв с одобрен архитектурен проект в периода 1973-2000 г. при действието на чл. 62 З./ отм./. Позовава се на ТР № 96/71 г. на ОСГК, решение № 106 по гр.д. № 73/1966 г. на ОСГК, решение № 1452 по гр.д. № 1154/62 г. на ВС, І г.о., решение № 154 от 1985 г. на ВС, І г.о., решение № 1296 по гр.д. № 2929/59 г., решение № 673 по гр.д. № 635/96 г. на ВС, І г.о., и др.
В писмен отговор на касационната жалба, подаден чрез адв. П. К., ответницата по касация Ж. Б. В. изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че през 1968 г. на наследодателя на страните – Б. А. П. е било отстъпено право на строеж върху държавна земя, представляваща парцел ІV в кв.1 по плана на [населено място], целият с площ 920 кв.м, за построяване на жилищна сграда по одобрен план. Вещото лице от назначената по делото съдебно- техническа експертиза е констатирало, че строежа е следвало да се осъществи по одобрен типов проект за двуетажно еднофамилно жилище, на равен терен без наклон. На място реализираното строителство се различава съществено от предвиденото. Сградата съдържа общо четири нива, като приземното ниво е полу- вкопано в земята поради голямата денивелация на терена и има достъп само от юг. Следващите нагоре първи и втори жилищни етажи са конструктивно идентични и с почти идентично разпределение на основните външни и вътрешни стени. Тези три нива са отделени помежду си, без вътрешна връзка и имат самостоятелни входове отвън, директно от дворното място.
През 1972 г. след смъртта на съпругата на Б. П., между него и страните по делото в качеството им на наследници по закон на тяхната майка, е била сключена съдебна спогодба за делба на жилищната сграда, по силата на която в дял на Б. П. бил поставен приземния етаж, в дял на В. Б.- първия етаж, а в дял на Ж. Б.- втория етаж и тавана от жилищната сграда. През 1988 г. Б. П. прехвърлил на своя внук В. В. приземния етаж , заедно с 1/3 ид. част от отстъпеното право на строеж върху дворното място, срещу задължението на приобретателя за издръжка и гледане.
Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищеца за нищожност на извършената през 1972 г. съдебна делба- спогодба. Посочил е, че към този момент не е била налице законова пречка за обособяване при съдебна делба на самостоятелни жилищни обекти без утвърдени архитектурни проекти, каквито са се изисквали при извършване на нотариални действия при подялба на сгради, съгласно § 304, ал.4 ППЗПИНМ. На следващо място е посочил, че делбата не е нищожна и поради невъзможен предмет предвид липсата на самостоятелен санитарен възел във всеки от обособените обекти, като се е аргументирал, че в първият етаж /възложен на касатора/ не е съществувал клозет, но съществува техническа възможност за изграждането му, а законът не забранява разпореждане с бъдещи вещи. Освен това е приел, че дори делбата от 1972 г. да е била нищожна, всеки от съделителите е установил владение върху получения самостоятелен обект, владял го е за себе си в продължение на повече от 10 години, поради което към момента на предявяване на настоящия иск за делба го е придобил по давност, т.е. сградата не е съсобствена, а в режим на етажна собственост.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия от формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси – дали при делба, извършена през 1972 г. на жилищна сграда, построена в периода 1968-1970 г., може да се поставят в дял етажи, без обектите да отговарят на утвърдени архитектурни проекти и правилата и нормите на чл. 155 ППЗПИНМ и § 38 и 39 от СПН. На първо място следва да се посочи, че ТР № 96/1971 г. на ОСГК на ВС и решение № 106 от 05.09.1966 г. по гр.д. № 73/66 г. на ОСГК на ВС, не съставляват задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и поради това не могат да обосновават наличието на това специално основание за допускане на касационно обжалване. Преценени във връзка с чл. 280, ал.1, т.2 ГПК също не налагат извод за противоречиво разрешаване от съдилищата на поставения правен въпрос. В Тълкувателно решение № 96/71 г. ОСГК е прието, че при делба на заварени към 17.05.1963 г. съсобствени жилищни сгради, отредените в реална собственост етажи или части от етажи могат и да не отговарят на нормите на § 38 и 39 от СПН, ако тези етажи или части от етажи представляват обособени от по- рано отделни жилища. Съображенията на въззивния съд, поради което е приел, че извършената през 1972 г. делба не е нищожна, обаче не се основават на разбирането, че поставените в дял на всеки от тримата съделители етажи са били особени по- рано като жилища и макар да не отговарят на изискванията на строителните правила и норми за жилище, за тях са приложими постановките на ТР № 96/71 г., а са в смисъл, че за разделяне на сградата на три самостоятелни жилища на всеки от етажите е било необходимо само изграждане на санитерен възел на първия етаж, за което съществува техническа възможност. Обстоятелството, че такъв не е бил изграден в жилището на първия етаж, а ищецът и семейството му ползват санитарен възел в пристройка към сградата, не може да обоснове извод, че първият етаж не е отговарял на изискванията за жилище, тъй като разпоредбата на 65 СПН допуска, по изключение, клозетът да се намира и извън сградата. Безспорно е установено по делото наличието на санитарен възел в приземния и във втория етаж, както и че всеки от тези етажи е напълно обособен от останалите, без вътрешна връзка помежду им и има самостоятелен вход .
Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос – дали разпоредбата на § 304, ал.4 ППЗПИНМ/ отм./ е приложима и към съдебните делби или се прилага само към доброволните делби. В нея е предвидено, че нотариусите извършват действия по подялба на сгради, жилища или части от жилища, построени върху обща земя, и издават нотариални актове за жилища или части от жилища в жилищностроителни кооперации, само ако съответните договори и решения са съобразени с утвърдените архитектурни проекти за сградата. Както е посочил и въззивният съд, нормата е ограничителна и не може да се тълкува разширително и да се прилага по аналогия към съдебната делба и съдебната делба- спогодба, щом законът не поставя такова изискване. Това становище на въззивния съд е в съответствие с приетото в ТР № 76/67 г. на ОСГК на ВС и доколкото жалбоподателят не сочи съдебна практика в обратен смисъл, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 или 2 ГПК.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса може ли да бъде обект на сделка или придобивна давност част от жилище, което не е самостоятелен жилищен обект, обособен като такъв с одобрен архитектурен проект в периода 1973-2000 г. при действието на чл. 62 З./ отм./. Разделянето на съсобствената жилищна сграда по етажи, всеки от които представляващ обособено жилище, е извършено през 1972 г. при действието на ЗПИНМ, поради което в случая нормата на чл. 62 З. не намира приложение, тъй като тя няма обратно действие. За пълнота на изложението следва да се посочи, че според трайно установената съдебна практика, наличието на одобрен архитектурен проект за обособяване на нови жилища се изисква когато обособяването на обектите ще възникне в резултат на преустройство. Когато етажите фактически обособени като самостоятелни обекти още преди делбата, или както е в случая – със строителството на сградата, такъв проект не е необходим, а се преценява дали отделните обекти отговарят на изискването за жилище. В този смисъл са и разясненията, дадени в т.5 от ППВС № 7/73 г.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 154 от 30.03.2012 г. по гр.д. № 792/2011 г. на Софийския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: