О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 144
София, 07.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5084/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 77 от 08.07.2015 г. по гр.д. № 54/2015 г. на Бургаския апелативен съд е потвърдено решение № 485 от 15.01.2015 г. по гр.д. № 525/2014 г. на Бургаския окръжен съд в обжалваната му част, с която е уважен предявеният от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] против И. Д. И., действащ със съгласието на своята майка Ж. А. И., иск по чл. 74 ЗС за заплащане на сумата 25 122.80 лв., представляваща направени от ищеца разноски за извършване на строително- монтажни работи по жилищната сграда, изградена в ПИ с идентификатор 51500.503.202 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с административен адрес [населено място],[жк]ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.05.2014 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на [фирма] законната лихва върху сумата 4 580 евро, представляваща подлежащата на връщане по чл. 34 ЗЗД продажна цена по нищожен договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 15 от 30.08.2013 г. на нотариус Ст. А., с който И. И., действащ чрез своя баща и законен представител Д. И. И., е продал на [фирма] ограничено вещно право на строеж за изграждане на жилищната сграда.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от И. Д. И., действащ със съгласието на своята майка Ж. И., чрез пълномощника си по делото адв. В. В.. Жалбоподателят релевира доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Поддържа, че въззивният съд е основал своето решение върху доказателства, които не са били приложени към делото и които са били своевременно оспорени. На следващо място, не е изпълнил задължението си при наведени във въззивната жалба доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със събирането на доказателствата да даде възможност на страните да представят доказателства във връзка с релевантните за спора факти, като извърши нов доклад по реда на чл. 146 ГПК и разпредели доказателствената тежест между тях. Съдът не е обсъдил и доводите и възраженията, заявени с въззивната жалба, не е обсъдил разминаванията в представените от ищеца по насрещния иск счетоводни документи, превратно е преценил доказателствената стойност на представената по делото снимка, извлечена от уеб страницата на G. M., както и на показанията на разпитаните свидетели. В нарушение на материалния закон е присъдил законната лихва върху получената цена на продаденото ограничено вещно право на строеж, без да съобрази, че забавата не е по негова вина, а поради неправомерното процесуално поведение на дружеството- приобретател.
Правните въпроси, по които са иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, са следните: 1/ При направено във въззивната жалба възражение за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция като: позоваване на липсващи доказателства, оспорване на такива, без съдът да открие производство по установяване истинността им и без разпределяне на доказателствената тежест, въззивният съд дължи ли даване на изрични указания до страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства и отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. 2/ Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, мотивирано от липсващи към делото доказателства. 3/ При направени във въззивната жалба изрични възражения за необсъждане на редица разминавания в писмени счетоводни доказателства, ползвани от първоинстанционния съд за обосноваване на решението му, въззивният съд дължи ли обсъждане в тяхната съвкупност на всички възражения и доводи, направени от страните, и в постановеното решение трябва ли той да направи самостоятелна преценка на доказателствата. 4/ Следва ли свидетелските показания да се самостоятелно преценявани или следва да се преценяват и обсъждат, като се изхожда от аналази на всички доказателства в тяхната съвкупност и по правилата на логиката. 5/ Дължи ли се лихва за забава върху цената на имот, подлежащ на възстановяване поради обявяване на сделката за прехвърлянето му за нищожна, ако ответникът по иска за нищожност оспорва същия, а ищецът признава дължимостта на сумата, внесена при влизане на решението за прогласавяне на нищожността в сила.
В писмен отговор ответникът по касация [фирма] изрязава становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че с нотариален акт № 15 от 30.08.2013 г. касаторът в настоящото производство – И. Д. И., действащ чрез своя баща и законен представител Д. И. И., е продал на [фирма] притежаваното от него право на строеж за изграждане на „Жилищна сграда- ЗП № 1 с офис и ателие”, със застроена площ 49.80 кв.м и Р. 229 кв.м., която ще бъде изградена в ПИ с идентификатор 51500.503.202 по КККР на [населено място], срещу продажната цена от 4 580 евро, заплатена на продавача преди подписване на нотариалния акт чрез превод по банкова сметка на негово име.
На 04.02.2014 г. И. Д. И., представляван от своята майка и законен представител Ж. А. И., е предявил против [фирма] иск за ревандикация на жилищната сграда, изградена в груб строеж. Твърдял, че договорът за продажба на правото на строеж е нищожен на няколко основания: чл. 26, ал.2 ЗЗД – поради невъзможен предмет, тъй като към датата на продажбата правото на строеж е било реализирано -сградата е била построена в груб строеж по смисъла на § 5, т.46 от ЗР на ЗУТ и чл. 181 ЗУТ; на основание чл. 40 ЗЗД, тъй като при сключване на договора бащата на ищеца, действащ като негов представител, и купувачът са се споразумели във вреда на представлявания; на следващо място- разрешението за извършване на продажбата, дадено от районния съд по реда на чл. 130 СК било недействително, а без него продажбата била нищожна.
Ответникът [фирма] е предявил при условията на евентуалност насрещен иск за сумата 25 030.80 лв. / след последното уточнение на иска/, представляваща увеличената стойност на имота в резултат на извършените от него подобрения, евентуално – стойността на направените разноски за тези подобрения, както и за връщане на продажната цена от 4 580 евро, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на насрещния иск до окончателното й изплащане.
За изясняване на спорния по делото въпрос относно степента на завършеност на сградата към момента на сключване на договора за продажба на правото на строеж са събрани писмени и гласни доказателства. Ищецът е представител и снимка на сградата, извлечена от уеб страницата на G. M., на която е изписано” Бургас- приблизителен адрес @2014 G.” и „S. V.- март 2012 .”
Първоинстанционният съд е уважил предявения иск за ревандикация на имота. Приел е, че договорът за продажба на правото на строеж е нищожен на основание чл. 40 ЗЗД, тъй като представителят Д. И. И. се е споразумял с купувача във вреда на малолетното си дете. Изводът е обоснован с това, че уговорената и заплатена цена на продаденото право на строеж е близо 15 пъти по- ниска от пазарната стойност. Приел е, че останалите две основания за нищожност не са налице.
Съдът е уважил насрещните искове. Приел е, че към момента на сключване на договора за продажба на правото на строеж сградата не е била завършена до степен груб строеж. Към 30.08.2013 г. е била излята третата плоча. Тухлената зидария над нея, четвъртата плоча и покривът са изградени след тази датата. При формиране на този извод се е позовал на заключението на приетата по делото съдебно- техническа експертиза, която е установила, че проектът за застрояване на парцела е одобрен на 20.08.2004 г., на 30.03.2006 г. са съставени Протокол за откриване на строителна площадка и за определяне на строително линия и ниво на строежа. Вещото лице е установило, че за строежа е водена заповедна книга от 30.03.2006 г., а по време на строителството са били съставени актове обр. 7 за приемане на извършени СМР по нива е елементи както следва: на 03.04.2006 г.- кофраж и армировка основи; на 03.05.2006 г. – кофраж и армировка І-ва плоча; на 05.10.2008 г.- кофраж и армировка ІІ – ра плоча и на 03.04.2009 г- кофраж и армировка ІІІ- та плоча. Следващият акт обр. 7 е съставен на 15.09.2013 г. и касае кофраж и армировка ІV- та плоча. В него като възложител на обекта е посочено ответното дружество, а като строител- [фирма]. Вещтото лице е установило също, че за строежа е воден бетонов дневник с вписвания за заливане на бетон на елементи от конструкцията: на 05.04.2006 г.- основи; на 03.05.2007 г.- първа плоча; на 15.10.2008 г.- втора плоча, на 03.04.2009 г.- трета плоча; на 15.09.2013 г.- четвърта плоча. Съдът е приел, че предвид нищожността на договора за продажба на право на строеж, от който черпи права, ответникът [фирма] няма качеството на добросъвестен владелец, поради което има право да получи по- малката стойност между сумата на направените разноски и увеличената стойност на имота. Еспертизата е установила, че в резултат на извършените подобрения стойността на имота се е увеличила с 35 000 лв., а стойността на строително- монтажните работи възлиза на 26 613 лв. Затова съдът е осъдил ищецът да му заплати сумата 25 122.80 лв., съобразно претендираната с насрещния иск сума. Уважил е и насрещният иск за връщане на получената по нищожната сделка сума от 4 580 лв., като е осъдил ищеца да заплати същата, ведно със законната лихва от предявяване на насрещния иск до окончателното й заплащане.
Първоинстанционното решение в частта с която е уважен ревандикационният иск, е влязло в сила като необжалвано. Предмет на производството пред въззивната инстанция е решението в частта, с която са уважени насрещният иск за сумата 25 122.80 лв. и в частта, с която е присъдена законната лихва, считано от датата на предявяване на насрещния иск, върху сумата 4 580 евро.
В присъствието на страните и вещо лице- компютърен специалист въззивният съд е извършил оглед на веществено доказателство – снимката на процесната сграда, свалена на хартиен носител от уеб страницата на G. M., по време на който е констатирана разликата в надписа с обозначената датата на заснемане- март 2012 г. и „Бургас- приблизителен адрес 2014 G.”. Вещото лице е пояснило, че заснемането, предназначено за тази интернет страница, се извършва на два етапа- първоначално се извършва сателитно заснемане, при което се прихващат контури с точност до 12 м, след което на базата на това картографиране се изпращат коли, които минават и извършват в движение допълнително заснемане на обектите. В базата данни на G. сателитните снимки се свързват с тези от автомобилите.
След преценка на заключението на съдебно- техническата и съдебно- счетоводната експертиза, показанията на разпитаните по делото свидетели, представените писмени доказателства и извършения оглед на веществено доказателство въззивният съд е намерил за недоказано твърдението на първоначалния ищец, че към момента на сключването на договора за продажба на ограниченото вещно право на строеж сградата е била завършена до степен груб строеж. Приел е, че към този момент сградата е била изпълнена до трета плоча, като строителството й до покрив е осъществено след този момент от дружеството- ищец по насрещния иск. При формиране на този извод съдът се е позовал на показанията на свидетеля М., като е посочил, че същият има преки впечатления от строителството на сградата, тъй като е участвал в изграждането й до трета плоча. Не са кредитирани показанията на посочените от ищеца сведетели М. И. и М. К., поради това, че първата свидетелка няма преки впечатления от строежа, а показанията на втората не кореспондират с твърденията на майката на ищеца, изложени в отговора на насрещния иск.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. За да обоснове твърдяното противоречие с практиката на ВКС по първия въпрос относно задължението на въззивната инстанция, при направено във въззивната жалба възражение за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, да даде изрични указания на страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства и отстраняване на допуснатите процесуални нарушения, касаторът се позовава на т.2 от ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС и на решение № 341 от 02.07.2010 г. по гр.д. № 177/2010 г. на ВКС, І г.о. В посоченото тълкувателно решение е прието, че когато страната се позове във въззивната си жалба на допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото по чл. 146 ГПК, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая подадената от жалбоподателя И. Д. И. въззивна жалба не съдържа доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. Релевираните оплаквания касаят нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на доказателствата по делото и необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд. С извършения по делото доклад първоинстанционният съд е указал на касатора- ищец по ревандикационния иск, че носи доказателствената тежест за доказване на твърденията си за нищожност на договора, с който е продал на ответника процесния имот, както и че ответникът упражнява фактическа власт върху него, а на ответника- ищец по насрещния иск- извършването на посочените в иска СМР, разноските за тях и увеличението на стойността на имота в резултат на тези подобрения, допуснати са представените от страните писмени доказателства, назначена е и поисканата от тях съдебно- техническа експертиза. Страните не са направили възражения по доклада. В първото по делото заседание са допуснати и поисканите от тях свидетели, които са разпитани. С въззивната жалба касаторът не е поискал събиране на доказателства в хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК поради неточен или непълен доклад, нито е твърдял поради допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с допускането и събирането на доказателства делото да е останало непопълнено с доказателства относно релевантни за спора факти. По своя инициатива въззивният съд е извършил оглед на веществено доказателство – посочената по- горе снимка на сградата, преценявайки, че същата може да бъде използвана за целите на доказване в гражданския процес. Предвид изложеното, не е налице твърдяното от касатора противоречие на обжалвания съдебен акт с постановките на т.2 от ТР № 1/ 2103 г. на ОСГТК на ВКС по първия въпрос, поради което и няма основание за допускане на касационно обжалване по него в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по следващия въпрос – допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, мотивирано от липсващи към делото доказателства. Решение № 66 от 12.03.2015 г. по гр.д. № 5839/2014 г. на ВКС, ІV г.о., на което се позовава касаторът, не може да обоснове извод за разрешаване на поставения процесуален въпрос в противоречие с практиката на ВКС, тъй като то касае изцяло различна хипотеза- позоваване на доказателства, които не са събрани в производството по висящия спор, а в друго производство, каквато в случая не е налице. Некоректно е твърдението в касационната жалба, че въззивният съд е основал изводите относно степента на завършеност на сградата към момента на сключване на договора за продажба на правото на строеж на писмено доказателство- бетонов дневник, което не е било представено по делото. Наличието на такъв дневник и съответните записвания по него, както и на актове обр. 7 за достигнатите проектни нива на сградата, са установени от заключението на съдебно- техническата експертиза. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания, и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Процесуалният закон не изключва възможността вещото лице да извърши проверка и проучване и на други материали, които не са представени по делото, щом това е необходимо за изпълнение на възложената задача и за даване на обективно, обосновано и пълно заключение. Експертното заключение е самостоятелно доказателствено средство, което се преценява заедно с всички доказателства по делото. В случая заключението на вещото лице е приобщено към доказателствата по делото по реда, предвиден в чл. 200 ГПК. То не е оспорено от касатора, нито е поискано назначаване на повторна или допълнителна експертиза. Затова като се е позовал на същото, въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС.
Не обосновават основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и следващите два въпроса, касаещи задължението на съда да обсъди доводите и възраженията на страните и да направи самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. В случая това е сторено. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, относими към основанието и размера на заявената с насрещния иск претенция за заплащане на сторените от дружеството разноски за подобренията в имота. Приел е, че видът и количеството на извършените СМР са установени от заключението на съдебно- техническата експертиза. Вещото лице е посочило, че разходите за тях възлизат на стойност 26 313 лв., като тази стойност е определена на база действително извършените СМР, а не въз основа на издадените от строителя фактури. Тъй като претендираната от ищеца по насрещния иск сума е под така установения размер /25 030.80 лв./, въззивният съд е намерил, че претенцията е доказана по основание и до заявения с иска размер. Обсъдил е и показанията на разпитаните по делото свидетели, като е посочил на кои от тях дава вяра и защо не кредитира показанията на останалите. Спрял се е подробно на представената от касатора снимка на сградата и е изложил съображения защо приема, че същата не доказва по несъмнен начин сградата да е била завършена до степен груб строеж към релевантния за спора момент – 30.08.2013 г. По този начин въззивният съд е процедирал в съответствие с трайно установената съдебна практика, според която решаващият съд е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото, както и да анализира събраните доказателства и да посочи в мотивите на решението въз основа на тези доказателства кои релевантни за спора факти намира за доказани и кои- за неосъществили се. Поради това поставените въпроси не осъществяват основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Последният въпрос – дължи ли се лихва за забава върху цената на имот, подлежащ на възстановяване поради обявяване на сделката за прехвърлянето му за нищожна, ако ответникът по иска за нищожност оспорва същия, а ищецът признава дължимостта на сумата, внесена при влизане на решението за прогласяване на нищожността в сила, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По този въпрос е налице формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, с която се приема, че при иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 34 ЗЗД за връщане на даденото по нищожен договор длъжникът изпада в забава от деня на поканата за връщане /решение № 176 от 13.06.2012 г. по т.д. № 1078/2010 г. на ВКС, ІІ т.о./ .
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 77 от 08.07.2015 г. по гр.д. № 54/2015 г. на Бургаския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: