1
2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 178
СОФИЯ, 07.03.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
при секретаря Даниела Никова
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 4573/2016 година и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], против въззивно решение № 31 от 23.03.2016 г. по в.гр.д. № 325/2015 г. на Бургаския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 270 от 03.07.2015 г. по гр.д. № 672/2015 г. на Окръжен съд- Бургас, с което е признато за установено по отношение на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], че А. М. М., И. С. С., Щ. П. Л., О. А. К., М. А. Д., А. Г. К., Е. Г. К., Д. С. Л., З. С. Г., С. С. С., Г. М. М. и С. М. К. са собственици на 3 876 кв.м от поземлен имот с идентификатор 57491.505.110 по КККР на [населено място], от които по действащия план на [населено място] от 1988 г. 1114 кв.м попадат в УПИ І- О., а 2 762 кв.м- в УПИ ІІ – ОТП, изобразени графично със зелен щрих на скица- приложение № 5 към заключението на СТЕ от 30.09.2013 г., и ответното дружество е осъдено да предаде на ищците владението върху този имот.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценка на доказателствата по делото, както и за нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е извършил задълбочено изследване на предпоставките за възстановяване на собствеността върху недвижимия имот, както и че не обсъдил възражението за наличие на пречки по смисъла на § 6, ал.1 от ПЗР на ЗППДОбП/ отм./ за реално възстановяване на собствеността върху спорния имот.
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните в очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство.
В подадения отговор на касационната жалба ответниците по касация А. М. М., И. С. С., Щ. П. Л., О. А. К., М. А. Д., А. Г. К., Е. Г. К., Д. С. Л., З. С. Г., С. С. С., Г. М. М. и С. М. К. чрез своя процесуален представител адв. Т. И. изразяват становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищците са наследници на братя М., П., О. и С. М.. По силата на договор от 1939 г. за доброволна делба на наследство, останало от Г. С. М., те са придобили в съсобственост солници и изпарители в землището на [населено място], м. „Св. Г.” и м. С.”, които са били одържавени от тях през 1947 г. по реда на ЗНЧИМП. По делото е представен План на солниците на Г. М., одобрен от Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството през 1938 г., в който са отразени броят и площта на съоръженията. Съпоставяйки този план с кадастралния план на [населено място] от 1954 г., вещото лице е установило, че одържавеният имот е идентичен с имоти пл.№ 985 и 987, записани в разписния лист към него на Г. М.. По следващия план от 1968 г. имоти пл.№ 985 и 987 попадат в границите на парцел І- за О. и парцел ІІ- за ОТП в кв. 112 и частично в парцел І- за промкомбинат в кв. 113. По кадастрален план от 1986 г. бивш имот пл.№ 985 и пл.№ 987 са в границите на няколко имота, единият от които е имот пл.№ 1458, записан на [фирма], който включва 2676 кв.м от имот пл.№ 985 и 1122 кв.м от имот пл.№ 987. По действащия регулационен план на [населено място] от 1988 г. бивши имоти пл.№ 985 и 987 попадат в УПИ І-за О. и УПИ ІІ- за ОТП в кв. 112 и в УПИ V-1464 за Д. ” М.” в кв. 112 а, както и в уличната регулация между двата квартала. По кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени през 2009 г., имотите попадат в границите на ПИ с идентификатор 57491.505.40, целият с площ 11 929 кв.м. Към момента на изготвяне на съдебно-техническата експертиза ПИ 57491.505.40 е бил разделен на три новообразувани имота, като бившите солници на Г. М. попадат с площ 3 876 кв.м в ПИ с идентификатор съответно 57491.505.110, целият с площ 6 745 кв.м, от които в УПИ І- О. влизат 1 114 кв.м, а в УПИ ІІ – ОТП – 2 762 кв.м. Вещото лице е установило, че върху имота има изградени постройки от сглобяеми метални конструкции, попълнени с тухлена зидария. Една от сградите представлява навес, а друга е полуразрушена-запазена е само едната й стена. За построяването им не са открити строителни книжа. Сградите са сглобяеми и за тях няма създаден траен градоустройствен статут.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че са били налице предпоставките на чл. 2 ЗВСОНИ за възстановяване на правото на собственост върху процесния имот – имотът е бил собственост на наследодателите на ищците; одържавен е на основание закон / ЗНЧИМП/, включен в приложното поле на цитираната норма; към момента на влизане в сила на реституционния закон съществува реално до размерите, в които е бил отчужден; бил е в патримониума на еднолично търговско дружество с държавно имущество / [фирма]/. Приел е, че извършеното в имота строителство на сгради не съставлява пречка за реституция, тъй като същите са изградени без строителни книжа и са с временен статут.
При постановяване на решението въззивният съд не е обсъдил възражението на ответника, заявено с отговора на исковата молба и поддържано с въззивната жалба, че в сроковете по § 6, ал.1 ПЗР на ЗППДОбП/ отм./ ищците не са заявили своето вещно право пред органа по приватизация, поради което правото им на собственост се е трансформирало в право на обезщетение и към момента на предявяване на иска същите не се легитимират като собственици на спорния имот. Това обстоятелство е мотивирало касационната инстанция да допусне касационно обжалване по поставения от касатора правен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните.
В своята практика ВКС последователно и безпротиворечиво приема, че въззивния съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това негово задължение произтича от характера на въззивното производство, което не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, изпълнението на това задължение предполага в рамките на основанията, въведени с въззивната жалба, въззивната инстанция да направи самостоятелна преценка на релевантните за спора доказателства и на заявените от страните доводи и възражения.
В противоречие с тази съдебна практика и в нарушение на изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал.2 ГПК въззивният съд не е разгледал своевременно заявеното от касатора- ответник по ревандикацията, възражение за липса на право на собственост на ищците към момента на предявяване на иска, поради трансформиране на това право в право на обезщетение в хипотезата на § 6, ал.1 ПЗР на ЗППДОбП/ отм./. За уважаване на ревандикационния иск не е достатъчно да бъде установено, че ищецът е придобил правото на собственост на твърдяното от него придобивно основание, но и че притежава това право към момента на предявяване на иска. В този смисъл релевантни за спора за собственост са и тези факти, осъществени след момента на придобиването, които водят до изгубване на вещното право. Въведеното от касатора възражение, основано на разпоредбата на § 6, ал.1 ПЗР на ЗППДОбП/ отм./ има правоизключващ характер и е от значение за изхода на делото за ревандикация, тъй като е насочено срещу активната легитимация на ищците като собственици на имота и правото им да искат предаване на владението върху него. Според разпоредбата на § 6, ал.1 ПЗР на ЗППДОбП/ отм./ лицата, чието право на собственост е възстановено по реда на ЗВСОНИ, могат да заявят своето вещно право пред органа по приватизация най- късно в двумесечен срок от обнародване на решението за приватизация на предприятието, в чиито активи е включен съответния имот. При незаявяване на това право в определения срок, то се замества с право на обезщетение.
Видно от съдържанието на въззивната жалба и на определението на въззивния съд по чл. 267 ГПК, това възражение е поддържано и пред въззивната инстанция, поради което съдът е бил длъжен да го разгледа при постановяване на решението си, като обсъди и ангажираните във връзка с него доказателства. Като не е сторил това въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което налага отмяна на постановеното решение на основание чл. 281, т.3 ГПК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, за да бъде обсъдено и това правоизключващо възражение.
За пълнота на изложението и в отговор на наведените в касационната жалба доводи за неправилност на извода на въззивния съд за осъществена в полза на ищците реституция по ЗВСОНИ следва да се посочи, че национализираният имот е бил застроен със съоръжения на солодобивното предприятие- солници, изпарители и комулатоп, поради което построените след национализацията сгради и постройки в него, независимо от законността или незаконността на строителството, не съставляват пречка за възстановяване на собствеността върху терена в полза на лицата, от които е бил отчужден или техните наследници. Ако новопостроените сгради притежават характеристиките на самостоятелен обект на собственост, те остават в суперфициарна собственост на държавата, респ- на нейните предприятия и търговски дружества, в чиито активи са включени.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 31 от 23.03.2016 г. по в.гр.д. № 325/2015 г. на Бургаския апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: