1
2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 150
СОФИЯ, 03.01.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на десети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
при секретаря Даниела Никова
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 5017/2016 година и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Е. И. като пълномощник на Й. Т. П., срещу решение № 698 от 16.05.2016 г. по в.гр.д. № 704/2016 г. на Пловдивския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 2915 от 03.08.2015 г., поправено с решение № 471 от 10.02.2016 г. по гр.д. № 15728/2014 г. на Районен съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от Й. Т. П. против [община] иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищцата е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Р., обл. Пловдив, в м. ”Край село”, с площ 2 518 кв.м, представляващ имот № 033141.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост.
С определение № 383 от 27.06.2017 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса за задължението на съда да разреши повдигнатия пред него правен спор в рамките на предмета на делото, очертани с исковата молба, и възраженията на ответника.
В отговор на касационната жалба ответникът по касация [община] изразява становище, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Жалбоподателката в настоящото производство е предявила против община „Р.” положителен установителен иск за собственост на имот № 033241 в землището на [населено място], м.” Край село”, целият с площ 2.518 дка. Жалбоподателката е наследник на Т. И. М., който е син на И. Л. М.. Твърдяла е, че през 1933 г. И. Л. М., заедно със своите братя С., Т., И. и З., са закупили една нива в землището на [населено място], м. „Пускови гьолове”, а през 1943 г. са закупили още 2 300 кв.м от съседни ниви. Така закупения имот бил разделен между братята на четири парцела, като нейният дядо И. Л. получил парцел № 209 по плана на [населено място], одобрен през 1935 г. След делбата И. Л. М. и неговият син Т. И. М. построили в имота къщи и второстепенни сгради. През 1985 г. ищцата и нейният баща Т. М. били признати за собственици на основание придобивна давност на едноетажна с изба жилищна сграда, застроена върху 64 кв.м, навес и лятна кухня, построени в западната част на дворното място, съставляващо към този момент имот пл.№ 222, извън регулация, ведно с 1200/2180 ид. части от терена. Правния си интерес от предявяване на установителния иск за собственост срещу община „Р.” е обосновала с твърдението, че при опит да се снабди от общината с документи, необходими за издаване на нотариален акт за собственост за разликата над 1200/2180 ид. части от имота узнала, че същият на основание чл. 19 ЗСПЗЗ е записан като временно стопанисван от общината, тъй като не е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. При така изложените в исковата молба фактически твърдения е заявила петитум да бъде призната за собственик на имот № 033141 на основание наследство и давностно владение в качеството й на наследник на И. Л. М.. След оставяне на исковата молба без движение е уточнила, че претендира да бъде призната за собственик на имота на основание наследство от И. Л. М., алтернативно – на основание давностно владение в качеството й на наследник на И. Л. М..
Въззивният съд е приел, че ищцата не е придобила по наследяване от И. М. правото на собственост върху процесния имот, тъй като не е негов единствен наследник. Придобила е само наследствената част на своя баща, която е в размер на 1/5 ид. част, а останалите 4/5 ид. части са придобити от другите наследници на И. М.. През 2014 г. ищцата се е разпоредила с притежаваните от нея 1200/ 2518 ид. части в полза на своя син, поради което към момента на предявяване на иска не се легитимира и като собственик на идеални части от имота.
Съдът е намерил за неоснователен и предявеният при условията на евентуалност иск за признаване на ищцата за собственик на процесния имот по силата придобивна давност, като е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява тя да е владяла целия имот.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав споделя като правилна практиката на ВКС, според която съдът дължи произнасяне по правния спор в рамките, очертани от ищеца с изложението и петитума на исковата молба и от доводите и възраженията на ответната страна. Те определят спорните факти и обстоятелства, подлежащи на доказване в процеса, и въз основа на тях се извършва разпределянето на доказателствената тежест между страните. Въззивният съд не може с решението си да се произнася по невъведени доводи и възражения или обяви за недоказани факти, които не са били спорни между страните пред първата инстанция и за които не е указана доказателствената тежест, тъй като по този начин нарушава правото им на защита.
В случая въпросите дали ищцата е владяла процесния имот изцяло или в обема на наследствените си права, и дали е придобила по давност идеалните части на другите наследници, не е бил въведени като предмет на спора, поради което и видно от доклада по делото, тези обстоятелства не са били включени в предмета на доказване. В самата исковата молба липсват ясни твърдения относно факти и обстоятелства, относими към фактическия състав на придобивната давност – за упражнявано от ищцата владение /употребен е изразът „ние като наследници сме владяли”, „ние не възприемаме имота като земеделска земя”/, за периода на владението с посочване на началния момент, за отблъскване на владението на другите сънаследници и придобиване по давност на техните идеални части и пр. Отчасти изложените твърдения, че имотът винаги е бил собственост на бащата на ищцата /Т. М./, респ. на наследниците, както и че имотът в продължение на повече от 80 години е бил ползван и владян от тях, противоречи на заявения петитум ищцата да бъде призната за собственик на имота по наследство от И. М., евентуално – на основание придобивна давност. Тази неяснота и противоречие при излагане на обстоятелствата, на които се основава претенцията, както и противоречието между изложените обстоятелства и петитума на исковата молба, представлява нередовност на исковата молба. Доколкото тя не е била констатирана и отстранена от първоинстанционния съд, с оглед разясненията дадени с ТР № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивната инстанция е следвало да остави исковата молба без движение и даде указания за отстраняване на посоченото противоречие. Като не е сторил това съдът е допуснал процесуално нарушение, което опорочава постановеното от него решение.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да остави исковата молба без движение и да даде указания на ищцата за отстраняване на посочената нередовност на исковата молба, като изложи точно, ясно и конкретно обстоятелствата, на които основава претенцията си, и приведе петитума на иска си в съответствие с тези обстоятелства.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 698 от 16.05.2016 г. по в.гр.д. № 704/2016 г. на Пловдивския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: