О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 104
София, 09.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2332/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 515 от 07.03.2017 г. по гр.д. № 5604/2016 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 5332 от 24.06.2016 г. по гр.д. № 19 666/2014 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по отношение на Министерство на отбраната и държавата чрез министъра на регионалното развитие благоустройството, че Ж. П. М. и М. П. М., са собственици на недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ апартамент № 25 в [жилищен адрес] в[жк], район „Надежда”, с площ от 81.95 кв.м, съставляващ имот с идентификатор № 68134.1381.2044.1.25 .
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ответника Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощник ст. юрисконсулт Н. А.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка едно с друго, поради което е направил необоснован и незаконосъобразен извод за извършена покупко-продажба на спорния имот по реда на Указ № 463 от 1950 г. за създаване на жилищен фонд към МНО, приключила със сключване на договор за продажба. Съдът не е взел предвид, че по делото липсват доказателства продажната цена на имота да е била заплатена от купувача на продавача.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроса задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка, и да изложи в мотивите си своите фактически и правни изводи по спора.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците Ж. П. М. и М. П. М. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационна проверка по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че със заповед от 30.09.1980 г. на началника на КЕ и ГЖЧ- София, издадена на основание Указ № 463 от 07.09.1950 г. за създаване на жилищен фонд на Министерството на народната отбрана, ищецът П. М. Г. е бил настанен със семейството си в държавно фондово жилище, находящо се в [населено място], ж.к ”Ал. Т.”, [жилищен адрес] съставляващо апартамент № 25. През 1991 г. е започнала процедура по продажба на този имот. Образувана е преписка под № 6129/31.05.1995 г., която с писмо изх. № 43 от 12.08.1991 г. на началника на КЕ и ГЖЧ- София е била изпратена на Д.. В съдържанието на писмото е отразено, че преписката съдържа заповед за продажба, договор за продажба в три екземпляра, декларация за семейно и имотно състояние на купувачите П. М. Г., Т. П. Г. и М. П. М., както и молба за заем. Посочено е, че купувачът следва да се яви в Д. не по- късно от два месеца от датата на писмото за внасяне на необходимите собствени средства и сключване на договор за заем, като при неявяването му в посочения срок преписката се връща обратно на КЕ- ГЖЧ- МНО. Въз основа на представената по делото бележка за отпускане на нов заем съдът е приел, че на 09.10.1991 г. на П. Г. са били отпуснати заемни средства в размер на 12 700 лв. С вносна бележка от 19.08.1993 г. е внесена сумата от 19 000 лв., с което заемът е погасен изцяло. По делото е представено Удостоверение, издадено от Служба по вписванията- [населено място], видно от което по персоналните партиди на П. М. Г. и Т. П. Г. по молба от Д. през 1992 г. е вписана законна ипотека върху процесния имот за обезпечаване на отпуснатия заем. През 2003 г. ИА” Управление на частната държавна собственост на МО” е отправила писмо до Банка Д. ЕАД, в което се сочи, че с писмо изх. № 530 от 08.07.1991 г. на банката е била изпратена преписка № 6129 от 31.05.1991 г. за покупко- продажба на недвижим имот, тъй като купувачите са ползвали заем за придобиване на жилището; че съгласно утвърдената тогава практика, преписката е съдържала заповед на министъра на отбраната за продажба на жилището, договор за продажба в три екземпляра, декларация за семейно и имотно състояние и молба за заем; че през 1994 г. купувачът П. Г. е подал жалба до министъра на отбраната за това, че не му е било представено копие от договора за продажба на жилището; че по повод тази жалба е извършена проверка, която е установила, че преписката за продажба липсва в архива на КЕ-ГЖЧ. В тази връзка е направено запитване дали в банката не се съхранява договор за продажба и дали на П. Г. е бил отпуснат жилищен заем и въз основа на кои документи.
Преценявайки тези доказателства, въззивният съд е направил извод, че в своята съвкупност те сочат на завършен фактически състав на продажба на жилището на ищеца. Посочил е, че продажбата на жилище по реда на Указ № 463/1950 г. за създаване на жилищен фонд при Министерство на народната отбрана/ отм./представлява смесен фактически състав, включващ както административно правни, така и гражданскоправни елементи, който поражда вещнопрехвърлително действие след осъществяване на последния елемент – сключване на договор за продажба. Приел е, че такъв договор е бил сключен между страните, но е изгубен или унищожен не по вина на ищеца – купувач, поради което за установяване на съдържанието му са допустими всички доказателства, включително свидетелски показания- чл. 165, ал.1 ГПК. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели е приел за установено, че договор за покупко- продажба на процесното жилище е съществувал, бил е подписан от двете страни по него и на основание на този договор на ищеца е бил отпуснат заем от Д., с който цената на жилището е била платена на продавача. По съображения, основани на съдържанието на писмото до Д. от 1991 г., в което изрично се сочи, че се изпращат три екземпляра от договор за покупко- продажба, е намерил за неоснователно възражението на държавата, че е по- вероятно да е бил сключен предварителен договор. Приел е, че само поради това, че писмен договор за продажба не е наличен в архивите на МО, не може да се направи извод, че не е бил сключен, след като събраните по делото доказателства свидетелстват за съществуването му. В обобщение е направил извод, че ищецът е доказал да е придобил правото на собственост върху жилището на твърдяното от него основание- договор за покупко- продажба.
С оглед така изложените мотиви на въззивния съд, искането за допускане на касационно обжалване на решението по въпроса за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка , и да изложени направените въз основа на тази преценка фактически и правни изводи по спора, е неоснователно, тъй като не се установява въззивният съд да е процедирал в нарушение на практиката на ВКС. По делото е установено и не е било спорно между страните, че ищецът е бил наемател на процесното жилище, както и че през 1991 г. е започнала процедура за продажбата на жилището по реда на Указ № 463/1950 г. Спорен по делото е бил въпросът дали фактическият състав на продажбата е бил завършен със сключване на писмен договор, съгласно чл. 9а от този нормативен акт. При данните по делото, че образуваната във връзка с продажбата преписка е била изгубена, при разрешаване на този въпрос въззивният съд е основал изводите си на факти и обстоятелства, установени по надлежния ред, включително и чрез писмени доказателства, изходящи от насрещната страна- продавач, които пряко или косвено свидетелстват за наличието на сключен договор. В тази насока съдът е взел предвид съдържанието на придружителното писмо, с което преписката е била изпратена от КЕ- ГЖЧ- София на банка Д. за отпускане на заем на ищеца, в което изрично е посочено, че преписката съдържа и 3 бр. екземпляра от договор за покупко- продажба на жилището. По естеството си това писмо представлява частен писмен документ, който съдържа признание за неизгодни за ответниците факти, което не е опровергано от останалите събрани по делото доказателства. Съобразено е, че въз основа на съдържащите се в преписката документи Д. е отпуснала заем на ищеца за покупка на жилището, както и че е вписала законна ипотека върху имота за обезпечаване на заема. Макар това да не е посочено в мотивите на въззивното решение, значението на последното обстоятелство за доказване на сключването на договор за прехвърляне на правото на собственост следва да се преценява във връзка с действащата към 1991-1992 г. Наредба за кредитната дейност на Д./ отм./, която предвижда, че едновременно с издаването или вписването на документите за собственост на жилищни имоти, закупени или построени със заем от Д., се вписва законна ипотека върху имота. Изложеното налага извод, че процесуалният въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото е решен в съответствие със закона и трайната съдебна практика, поради което не е налице основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 515 от 07.03.2017 г. по гр.д. № 5604/2016 г. на Софийския апелативен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: