1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
София, 09.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1270/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1289 от 17.10.2016 г. по в.гр.д. № 1568/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, поправено с решение № 38 от 10.01.2017 г., е отменено решение № 614 от 19.02.2016 г. по гр.д. № 9585/2014 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която на основание чл. 349, ал.1 ГПК в дял на П. И. И. е поставен недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.522.139.1.2 по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД- 18-48 от 03.06.2009 г. на изп.директор на АГКК, който обект се намира в сграда 1, разположена в ПИ с идентификатор 56784.522.139, с предназначение на самостоятелния имот- жилище, апартамент с площ 105 кв.м, ведно с ? ид. част от поземления имот и от всички подобрения в него, вместо което е постановено друго, с което описаният недвижим имот е изнесен на публична продан. Отменено е първоинстанционното решение и в частта, с която са уважени предявените от П. И. И. против А. С. П. и Р. С. А. искове с правно основание чл. 30, ал.3 ЗС за разликата над 8 117.82 лв. до уважения размер от 8 544.67 лв., като в отменената част е постановено решение по същество на спора, с което исковете за разликата са отхвърлени. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която исковете на П. И. против А. С. П. и Р. С. А. са отхвърлени за разликата над 8 544.67 лв. до предявения размер от 9 091.30 лв., както и в частта, с която са уважени за сумата 8 117.82 лв. Отменено е решението на Пловдивския районен съд в частта, с която предявените от А. П. и Р. А. против П. И. искове с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС са били отхвърлени за разликата над 1 786.60 лв. до 1 837.66 лв., като в тази част е постановено ново решение, с което П. И. И. е осъдена да заплати на Р. С. А. и на А. С. П. по още 51.06 лв., представляваща обезщетение за лишаването им от ползване на съсобствения самостоятелен обект в сградата за периода от 29.05.2014 г. до 12.03.2015 г. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която предявените от А. С. П. и Р. С. А. против П. И. И. искове с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС са били отхвърлени за разликата до предявения от П. размер от 2 210.25 лв. и до предявения от А. размер от 2 555 лв., както и за в частта за заплащане на обезщетение за забава. Обезсилено е първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от П. И. против А. П. и Р. А. искове по чл. 30, ал.3 ЗС за разликата над 9 091.30 лв. до 9 591.30 лв. и в тази част производството по делото е прекратено. Изменено е първоинстанционното решение в частта, с която страните са осъдени да заплатят държавна такса по сметка на Пловдивския районен съд, както и в частта за разноските.
Въззивното решение в частта му относно уреждане на сметките между съделителите е обжалвано с две касационни жалби, подадени съответно от Р. С. А. чрез нейния пълномощник адв. И. Д. и от А. С. П. чрез неговия пълномощник адв. М. Д..
Жалбоподателката А. поддържа, че въззивното решение в частта, с която е уважена претенцията на И. за заплащане на сумата 476.81 лв., представляваща стойността на закупени строителни материали и инструменти, е недопустимо, тъй като тази претенция не е била заявена в срока по чл. 346 ГПК. На следващо място поддържа, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, тъй като съдът неправилно е квалифицирал разноските за ремонт на покрива на съсобствената сграда като „необходими”, без да изясни каква част от тях са били действително необходими за отстраняване на повреда на покривната конструкция, и каква част над този размер – полезни; необосновано е приел за доказани извършените от И. разходи за ремонт на покрива без да са представени писмени доказателства, че уговорената сума е била платена, а само въз основа на свидетелски показания; уважил е претенция за разноски за направа на ПВЦ дограма през 2013 г., докато самата ищца е твърдяла, че подобрението е извършено през 2011 г.; уважил е претенция за извършване на СМР, които не са били доказани, както и за изграждане на газова отоплителна инсталация, за която липсват доказателства за извършено плащане по приложената фактура.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката е поставила следните правни въпроси, за които твърди, че е осъществена хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Може ли съдът да приеме за доказана фактическа обстановка, каквато не се твърди от страната или е различна от посочената от нея, и следва ли да се уважи предявения иск въз основа на факти, непосочени в основанието и петитума на иска, но установени, според съда, в хода на съдебното дирене. 2/ Има ли право въззивният съд да увеличи размера на определени пера, представляващи част от претенция за установяване на необходими и полезни разноски в съсобствен имот, ако първоинстанционният съд в мотивите си е приел по- нисък размер на тези пера и липсва въззивна жалба от претендиращия ги. 3/ Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява погасяване на задължения, обективирани в писмен акт. 4/ Следва ли молбата по чл. 346 ГПК, с която се претендира стойността на материали и инструменти, ползвани за извършване на подобренията, да се посочи какви точно подобрения и СМР са извършени с тях, респ. следва ли съответните СМР да са индивидуализирани по вид, количество и време на извършване, и какви са последиците от неизпълнението на това задължение, когато са дадени указания по чл. 129 ГПК. 5/ Преклузивен ли е срокът по чл. 346 ГПК за предявяване на претенции по сметки или е достатъчно в този срок, без да се заявява претенция и без да се ангажират фактически твърдения, страната да представи наличните си доказателства и въз основа на тях, по реда на чл. 129 ГПК след указание на съда и след изтичане на срока по чл. 346 ГПК, да се стигне до формулиране на самостоятелна претенция. 6/ Следва ли при разграничаване на необходимите и полезните разноски и при приета експертиза, според която част от претендираните СМР са довели до увеличаване стойността на имота, съдът да изследва каква част от разноските, претендирани като необходими, са били наистина необходими за отстраняване на повредите, и каква част единствено са допринесли за увеличаване стойността на имота, като при необходимост се ползва от специални знания по този страничен за правораздавателната му дейност въпрос. 7/ Как следва да се остойностяват от съда претендираните необходими и полезни разноски – по фактурни стойности или по средни пазарни цени. 8/ При претенции за обезщетяване на разноски за ремонти и подобрения и при събрани по експертен път данни за стойността им със или без ДДС, при преценка коя от двете стойности да приложи, съдът следва ли да се ръководи от факта дали съответните дейности са извършени от данъчнозадължено лице, което е начислило данък и дали страната е заплатила включения в цената на услугата ДДС. 9/ Неоспорването на приета експертиза освобождава ли съда от задължението му по чл. 202 ГПК или следва съдът да преценява доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства, и да изложи мотиви, въз основа на които е изградил преценка за годността му. 10/ Допустимо ли е положителен за страната факт, подлежащ на пълно и главно доказване, да се счита за установен поради липса на доказателства за обратното или поради изразени от свидетелите мнения и предположения и как следва да процедира съдът при липса на доказателства за осъществяването на такъв факт.
Сходни по смисъл и съдържание доводи за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е присъда сума за закупени строителни материали и инструменти, и в частта, с която е уважена претенцията за разноски за направа на ПВЦ дограма, са развити и в касационната жалба, подадена от жалбоподателя А. С. П.. По отношение на разноските за материали и инструменти жалбоподателят поддържа, че не е била въведена в срока по чл. 346 ГПК, а по отношение претенцията за разноски за подмяна на дограмата – че е уважена въз основа на факти, които страната не е твърдяла. Изложени са и конкретни оплаквания за неправилност на въззивното решение във връзка с присъждането на разноски за останалите претендирани от ищцата И. СМР. Правните въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са идентични с поставените в изложението на жалбоподателката А.. Допълнително поставен е въпросът за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени доводи и възражения и да обсъди всички събрани доказателства заедно и поотделно, като посочи въз основа на кои от тях кои факти намира за установени.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от ищцата П. И. И. в частта, с която допуснатият до делба самостоятелен обект с идентификатор 56784.522.139.1.2 е изнесен на публична продан, както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е осъдена да заплати на съделителите А. П. и Р. А. допълнително по още 51.06 лв., представляваща обезщетение за ползване на съсобствения самостоятелен имот. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд, че в случая е налице смесена/ комбинирана/ съсобственост върху процесния имот, поради което разпоредбата на чл. 349, ал.2 ГПК е неприложима. Жалбоподателката счита, че този извод на въззивния съд е в противоречие с разясненията, дадени в т.8 от ТР № 1/ 2004 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа също, че при определяне размера на дължимото обезщетение за ползване на съсобствения имот въззивният съд е взел предвид средния месечен пазарен наем, определен от вещото лице и за друг обект – гараж, за който не е установено да е ползван без основание от нея.
Иска се въззивното решение в тези части да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Представлява ли прехвърлителната сделка, при която съсобственик прехвърля идеална част от съсобствения имот, отделен юридически факт, различен от наследяването. Ако това са два различни юридически факта, свързани с възникването на съсобственост, това означава ли, че е налице смесена /комбинирана/ съсобственост. 2/ Изключва ли се правото на възлагане по чл. 349, ал.2 ГПК при осъществени разпоредителни сделки в полза на лица, които не са призовани към наследяване, но биха наследили по заместване прехвърлителя. 3/ Към кой момент следва да се определи кръгът на наследниците по закон при няколко последователни наследствени правоотношения във връзка с прилагането на чл. 349, ал.2 ГПК. 4/ При придобиване чрез разпоредителна сделка от лица, които биха могли да бъдат и наследници по закон както на прехвърлителя, така и на общия наследодател при наследяване по заместване, изключва ли се прилагането на чл. 349, ал.2 ГПК. Твърдението е, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С влязло в сила решение по гр.д. № 9585/2014 г. на Пловдивския районен съд е допусната съдебна делба между П. И. И., А. С. П. и Р. С. А. при равни права – по 1/3 ид. част за всеки от тях по отношение на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор 56784.522.139 по КККР на [населено място], с площ 416 кв.м, ведно с всички подобрения и приращения в имота; самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.522.139.1.1 по КККР на [населено място], който обект се намира в сграда № 1, с предназначение – жилище, апартамент с площ 105 кв.м, и самостоятелен обект с идентификатор № 56784.522.139.1.2, представляващ жилище, апартамент с площ 105 кв.м, разположен в същата сграда. Прието е, че през 1935 г. Р. Д. С. е закупила дворното място по време на брака си с Х. Д. И., както и че съпрузите са построили в него двуетажна жилищна сграда. Р. С. е починала през 1964 г. и е оставила за наследници преживял съпруг Х. И. и три деца – Д. И., С. И. и Л. И.. Х. И. починал през 1977 г. С. И. починал през 1994 г. неженен, без деца. Л. П./ И./ починала през 2008 г. и е оставила за наследници съпруг С. А. П. и две деца – А. П. и Р. А.. Д. И. е починал през 2011 г. и е оставил за наследник съпругата си П. И. И., която наследява заедно с низходящите на Л. П.- ответниците по делото, като на основание чл. 9, ал.2 ЗН преживялата съпруга наследява 2/3 от наследството, а ответниците – 1/3 ид. част.
През 1975 г. Л. Х. П. дарила на сина си А. С. П. 1/8 ид. част от дворното място, ведно с ? ид. част от първия етаж от сградата, а на дъщеря си Р. – 1/8 ид. част от дворното място, ведно с ? ид. част от втория етаж. През 2010 г. преживелият съпруг на Л. П.- С. П., дарил на сина си А. П. 1/8 ид. част от дворното място и ? ид. част от втория етаж, а на дъщеря си Р.- 1/8 ид. част от дворното място, ведно с ? ид. част от първия етаж.
В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителката П. И. е заявила претенция за възлагане на основание чл. 349, ал.2 ГПК на жилището на втория етаж от сградата, съставляващо самостоятелен обект с идентификатор 56784.522.139.1.2. За да направи извод, че в случая този способ за прекратяване на съсобствеността е неприложим и имотът следва да бъде изнесен на публична продан, въззивният съд е приел, че съсобствеността между страните е възникнала не само от наследяване, но и в резултат на други юридически факти- сделки, които не могат да се квалифицират като сделки между сънаследници, изключващи наличието на т. нар. „смесена съсобственост”
В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителката П. И. е заявила с писмена молба и претенции за заплащане на сторените от нея необходими и полезни разноски в допуснатия до делба недвижим имот, изразяващи се в ремонт на покрива на стойност 10 000 лв. и закупуване на строителни материали на стойност 8 000 лв., изграждане на газова отоплителна инсталация в жилището на втория етаж на стойност 5 500 лв., изработка и поставяне на ПВЦ дограма на стойност 6 000 лв. и на ламиниран паркет на стойност 811.50 лв., вътрешно саниране на къщата на стойност 2 000 лв. и шпалковка на втория етаж на стойност 500 лв. Молбата е оставена без движение и на ищцата са дадени указания да конкретизира претенциите си по пера, като посочи в какво се изразяват разходите за ремонт на покрива, изграждане на газова отоплителна инсталация, изработка и поставяне на ПВЦ дограма, на ламиниран паркет, вътрешното саниране на къщата, шпакловката на втория етаж, като посочи съответните разходи за труд и материали, години на извършване на всяко от посочените СМР и дали същите са извършени със знанието, без знанието или при противопоставяне на останалите съсобственици. В изпълнение на тези указания ищцата е посочила, че претенцията й за разноски за ремонт на покрива включва разходи за труд в размер на 10 000 лв. по договор за изработка от 10.05.2013 г.- смяна на дървен материал на подпокрива, смяна на керемиди и на улуци, извършено през 2013 г., разходи за труд за направа на цокъл на къщата по договор за изработка от 06.06.2013 г. в размер на 1 500 лв.; разходи за строителни материали в размер на 1 985.70 лв. за закупена ламарина, казанче за улук, скоба за улук, полиуретан, емайл. Конкретизирала е по пера – за труд и за материали, и останалите подобрения, предмет на претецията й, в това число 476.81 лв. за закупуване на строителни материали- гипс, сатен, шкурка, борогрунд, валяк, латекс, оцветител, профил алуминиева шпакловка, сатен- гипс по посочени фактури и касови бележки, инструменти и крепежни изделия по касова бележка от 22.03.2013 г.
При тези данни въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателите А. П. и Р. А. за частична недопустимост на първоинстанционното решение поради това, че са били осъдени да заплатят на ищцата П. И. разноски, които изобщо не са били претендирани, като такива за закупуване на материали за вътрешно саниране на сградата и шпакловка, за материали за поставяне на ПВЦ дограма, както и за закупуване на строителни материали на обща стойност 476.81 лв., претенцията за които била заявена след срока по чл. 346 ГПК. Приел е, че присъдените суми за отделните видове операции, конкретизирани от вещото лице в приетата по делото съдебно- техническа експертиза по вид, обем и стойност, са част от заявените претенции за ремонт на покрива и поставяне на П. дограма. Намерил е за неоснователно и възражението, че претенцията за сумата 476.81 лв. не е била въведена своевременно в срока по чл. 346 ГПК, като е посочил, същата е включена в описа, приложен към подадената в срока по чл. 346 ГПК молбата, а след оставяне на молбата без движение, само е била конкретизирана чрез посочване на закупените инструменти и строителни материали.
По касационната жалба на А. С. П. и Р. С. А..
Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради вероятна недопустимост в частта, в която е уважена предявената от П. И. против касаторите претенция за заплащане на извършените от нея подобрения в съсобствения недвижим имот. Съгласно чл. 346 ГПК в първото по делото заседание след допускане на делбата сънаследниците могат да предявят исканията за сметки помежду си, като посочат и доказателствата си. Съдебната практика приема, че когато претенцията има за предмет заплащане на необходими разноски и подобрения, извършени в съсобствения имот, съделителят следва да посочи общия размер на претендираната сума, като конкретизира по вид и характеристика отделните подобрения, времето на извършването им и дали са направени със съгласието на останалите съсобственици или въпреки противопоставянето им. Когато молбата не отговаря на тези изисквания, делбеният съд следва да остави същата без движение и да определи срок, в който съделителят да отстрани тези нередовности. При изпълнение на дадените указания претенцията се счита редовно заявена. Произнасянето по нейната основателност изисква съдът в мотивите да вземе становище относно отделните видове строителни работи, за които се твърди да са били извършени, без това да означава, че се произнася с отделен дипозитив по всяко перо – касае се за един иск и при неговото уважаване съдът присъжда глобална сума, явяваща се сбор от стойността на конкретно доказаните необходими разноски и подобрения /решение № 191 от 29.10.2014 г. по гр.д. № 2299/2014 г. на ВКС, І г.о./.
В случая с молбата си по чл. 346 ГПК, докладвана в открито съдебно заседание на 12.03.2015 г. ищцата П. И. е заявила претенция за заплащане на строителни материали в размер на 8 000 лв. Поради това не може да се приеме, че посочената в молбата от 19.03.2015 г. сума от 476.81 лв., конкретизирана като стойност на строителни материали, закупувани през 2013 г., е извън предявената в срока по чл. 346 ГПК претенция. Касае се за отстраняване на нередовност на молбата, изразяваща се в детайлно посочване на закупените материали.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпросите следва ли молбата по чл. 346 ГПК, с която се претендира стойността на материали и инструменти, ползвани за извършване на подобренията, да се посочи какви точно подобрения и СМР са извършени с тях, респ. следва ли съответните СМР да са индивидуализирани по вид, количество и време на извършване, и какви са последиците от неизпълнението на това задължение, когато са дадени указания по чл. 129 ГПК; преклузивен ли е срокът по чл. 346 ГПК за предявяване на претенции по сметки или е достатъчно в този срок, без да се заявява претенция и без да се ангажират фактически твърдения, страната да представи наличните си доказателства и въз основа на тях, по реда на чл. 129 ГПК след указание на съда и след изтичане на срока по чл. 346 ГПК да се стигне до формулиране на самостоятелна претенция. Тези въпроси отразяват тезата на касаторите, че съдът се е произнесъл по непредявена в срока по чл. 346 ГПК имуществена претенция, която настоящият състав, по изложените по- горе съображения, не възприема. Поради това, като формулирани извън смисъла и съдържанието на действително извършените по настоящото дело процесуални действия на страната и съда във връзка с предявяване на претенцията по сметки, поставените въпроси не се явяват обуславящи изхода на спора и не обосновават допускане на касационно обжалване.
Неоснователно е искането за допускане на решението до касационно обжалване и по въпроса може ли въззивният съд да увеличи размера на определени пера, представляващи част от претенция за установяване на необходими и полезни разноски в съсобствен имот, ако първоинстанционният съд в мотивите си е приел по-нисък размер на тези пера и липсва въззивна жалба от претендиращия ги. Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС- решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.д. № 307/2011 г. на ВКС, решение № 163 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 1191/2010 г. на , решение № 230 от 16.11.2015 г. по гр.д. № 2710/2015 г., решение № 82 от 09.08.2013 г. по търг.д. № 848/2012 г. и решение № 282 от 28.10.2011 г. по гр.д. № 235/2011 г. , на които се позовават касаторите. В тях е прието, че въззивният съд дължи произнасяне с решението си само в пределите на въззивната жалба, с която е сезиран и върху предмета на първоинстанционното решение, т.е. той може да се произнася само по онези части на първоинстанционното решение, които са били обжалвани с въззивна жалба и не може да разглежда доводи и искания, които не са разгледани от първата инстанция, както и да влошава положението на жалбоподателя.
В случая първата инстанция е приела, че доказаните по делото разноски, направени от ищцата за подобрения в съсобствения имот, възлизат на сумата 25 634.02 лв., поради което предявените искове чл. 30, ал.3 ЗС са частично основателни и е осъдил всеки от жалбоподателите А. С. попов и Р. С. А. да й заплати по 8 544.67 лв. съобразно квотите в съсобствеността, като е отхвърлил исковете за разликата над тази сума до претендирания размер от 9 591.30 лв. Въззивното решение е било обжалвано в осъдителната част от съделителите П. и А.. Жалбата им е намерена за частично основателна, поради което първоинстанционното решение е отменено за разликата над 8 117.82 лв. до уважения размер от 8 544.67 лв., и в отменената част е постановено друго, с което исковете на П. И. за тази разлика са били отхвърлени. Изложеното налага извод, че въззивният съд е извършил проверка за правилността на първоинстанционното решение само в обжалваната осъдителна част, не се е произнасял относно отхвърлената от първоинстанционния съд част на иска, и не е влошил положението на жалбоподателите, тъй като е намалил размера на сумата, която са били осъдени да заплатят. В мотивите си първоинстанционният съд не е посочил до какъв размер намира за основателна претенцията за присъждане на разноски за всяко едно от извършените подобрения. Отговаряйки на доводите в двете въззивни жалби, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка за това кои подобрения са доказани, кои от разноските са били необходими и кои – полезни. Като необходими разноски за запазване на вещта е приел извършеният ремонт на покрива и подмяната на дограмата с ПВЦ дограма, като при формиране на този извод е взел предвид показанията на разпитаните по делото свидетели относно състоянието на сградата преди ремонта. Останалите строително-монтажни работи е квалифицирал като полезни, и доколкото от събраните по делото доказателства е намерил за недоказано да са били извършени със знанието и съгласието на останалите съсобственици, е намерил, че отношенията между съделителите следва да бъдат уредени по привилата на воденето на чужда работа без пълномощия- чл. 61, ал.2 ЗЗД, поради което за тях ищцата има право да получи по- малката сума между действително извършените от нея разходи и увеличената стойност на имота. В обобщение е направил извод, че общият размер на извършените необходими и полезни разноски възлиза на сумата 24 353.46 лв. и съобразно квотите в съсобствеността е осъдил всеки от ответниците да заплати припадащата му се част. По този начин съдът е постановил решение в съответствие с цитираната по- горе практика на ВКС- решение № 191 от 29.10.2014 г. по гр.д. № 2299/2014 г. на ВКС, І г.о., както и с практиката, обективирана в решение № 238 от 19.08.2013 г. по гр.д. № 1012/2012 г. на ВКС, според която при определянето на необходимите и на полезните разноски съдът следва да прецени необходимостта от извършването на съответната работа. Поради това не е налице основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса следва ли при разграничаване на необходимите и полезните разноски и при приета експертиза, според която част от претендираните СМР са довели до увеличаване стойността на имота, съдът да изследва каква част от разноските, претендирани като необходими, са били наистина необходими за отстраняване на повредите, и каква част единствено са допринесли за увеличаване стойността на имота, като при необходимост се ползва от специални знания.
Не е налице твърдяното противоречие между обжалваното въззивно решение е практиката на ВКС по въпросите как следва да се остойностяват от съда претендираните необходими и полезни разноски – по фактурни стойности или по средни пазарни цени, и дали при претенции за обезщетяване на разноски за ремонти и подобрения и при събрани по експертен път данни за стойността им със или без ДДС, съдът следва ли да се ръководи от факта дали съответните дейности са извършени от данъчнозадължено лице, което е начислило данък и дали страната е заплатила включения в цената на услугата ДДС. Напротив, произнасянето на въззивния съд относно това за кои от претендираните и доказани строително- монтажни работи на ищцата следва да се присъдят действително направените разходи, и за кои – разходи по средни пазарни цени, е в съответствие със сочените от касаторите решение № 191 от 29.10.2014 г. по гр.д. № 2299/2014 г. на ВКС, І г.о. и решение № 198 от 26.04.2012 г. по гр.д. № 764/2011 г. на ВКС, І г.о. Изразеното в първото решение становище, според което разходите се присъждат не по фактурираната им стойност, а по средни пазарни цени, касае извършените в имота подобрения /полезни разноски/. С второто решение е прието, че необходимите разноски се заплащат в размер на действително изразходваните средства. Въпросът дали разходите, направени за ремонт на покрива и за подмяна на дограмата с ПВЦ дограма представляват разноски, необходими за запазване на съсобствената вещ, е фактически и разрешаването му зависи от конкретно установените по делото обстоятелства. В случая, позовавайки се на събраните по делото гласни доказателства, според които покривът на сградата и дограмата са били в изключително лошо състояние, съдът е квалифицирал тези разходи като необходими и неотложни за запазване на вещта, поради което е приел, че за тях следва да се присъдят действително направените разходи, а не стойността им по пазарни цени, докато по отношение на полезните разноски е взел предвид тяхната средна пазарна стойност. Последната се формира на базата на стойността, на която определена услуга може да бъде продадена на краен потребител към определен момент и не зависи от това дали изпълнителят е регистриран или не по ЗДДС. Фактически въпрос, обусловен от проведеното по всяко дело доказване, е и дали същият резултат би могъл да се постигне с разходването на по- малко средства.
Друг въпрос, поставен в изложението към касационните жалби на касаторите П. и А. е за това допустимо ли е със свидетелски показания да се установява погасяване на задължения, обективирани в писмен акт. По този въпрос въззивният съд е приел, че забраната за установяване със свидетелски показания на погасяване на парични задължения, установени с писмен акт, е приложима само в отношенията между страните по договора, но не и в отношенията им с трети лица. С оглед на това, като се е позовал на показанията на разпитаната по делото свидетелка Ш., е приел, че ищцата П. И. е заплатила на изпълнителя уговорената с договора сума за ремонт на покрива. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС/ напр. решение № 150 от 08.05.2014 г. по гр.д. № 4125/2013 г. на І. г.о./, която приема, че ограничението по чл. 164, ал.1, т.4 ГПК е само по отношение доказване на плащането между страните по правоотношението /длъжникът и кредиторът/ и за техните правоприемници. Практиката, на която се позовават касаторите, не може да обоснове извод за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 или 2 ГПК, тъй като тя третира въпроса за допустимостта на свидетелските показания за доказване на плащане в отношенията между длъжник и кредитор,страни по делото, а не и по договор, сключен с трето лице. Поради това и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по въпроса може ли съдът да приеме за доказана фактическа обстановка, каквато не се твърди от страната или е различна от посочената от нея, и следва ли да се уважи предявения иск въз основа на факти, непосочени в основанието и петитума на иска, но установени, според съда, в хода на съдебното дирене. Значението му за изхода на спора се обосновава с обстоятелството, че в молбата си по чл. 346 ГПК П. И. е посочила като година на извършване на ремонта на покрива 2011 г., а въззивният съд е приел за установено това да е станало през 2013 г. При данните по делото, че за установяване на извършването на тези разноски ищцата се е позовала на Договор за изработка, сключен на 10.05.2013 г., не може да се приеме, че въззивният съд е уважил претенцията въз основа на факти, които страната не е твърдяла.
По касационната жалба от П. И. И..
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която допуснатият до делба недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.522.139.1.2 е изнесен на публична продан. Изразеното от въззивния съд становище за неприложимост в случая на разпоредбата на чл. 349, ал.2 ГПК поради наличието на т. нар. „смесена съсобственост” не е в противоречие с постановките на т.8 и т.9 от ТКР № 1/ 2004 г.
С ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС се прие, че комбинирана /смесена съсобственост/ е тази, която е възникнала в резултат на повече от един юридически факт- напр. прекратена съпружеска общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Съдебната практика последователно приема, че хипотеза на „смесена съсобственост” е налице и в случаите, когато след откриване на наследството е извършено разпореждане с част от имота в полза на лица, които не са призовани към наследяване. В този смисъл в съответствие с постановките на посоченото тълкувателно решение въззивният съд е приел, че извършеното от Л. П. през 1975 г. разпореждане в полза на ответниците с придобитите от нея по наследство от радка С. идеални части от имота, има за последица възникване на комбинирана съсобственост. При наличие на такъв вид съсобственост имотът не се възлага, а се изнася на публична продан, за да може съсобствениците да получат най- справедливо парично възмездяване. Обстоятелството, че при откриване на последното наследство правата върху имота са се концентрирали в страните по делото така, както биха били придобити само по наследяване, не обуславя извод за изцяло наследствен характер на допуснатия до делба имот и не заличава факта на извършеното през 1975 г. в полза на ответниците разпореждане.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски между страните не се дължат.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1289 от 17.10.2016 г. по в.гр.д. № 1568/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, поправено с решение № 38 от 10.01.2017 г., по подадените против него касационни жалби от А. С. П., Р. С. А. и П. И. И..
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: