О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 428
София, 03.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 163/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. К. чрез неговия пълномощник адв. Н. С. против въззивно решение № 399 от 01.11.2017 г. по гр.д. № 619/2017 г. на Окръжен съд- Хасково.
В касационната жалба са наведени оплаквания за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Касаторът поддържа решението да е недопустимо поради неконституиране като страна по делото на другия сънаследник-П. К., която също владее имота. Сочи, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не се е произнесъл по възражението му за придобивна давност и за нищожност на договора за продажба, от който ищецът черпи права, които според него не са преклудирани с изтичане на срока за отговор на исковата молба.
В изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос за правото на собственост, упражняване на фактическо владение и придобиване на право на собственост по чл. 79 ЗС, претенции за подобрения по чл. 74 ЗС и упражняване на право на задържане, както и по съществени процесуалноправни въпроси- за преклудиране на правата по чл. 131 ГПК на ответника; за придобиване на имот по давност, за нищожност по чл. 26 ЗЗД на договора за покупко- продажба, сключен с нотариален акт от 2001 г., за приемането на писмени доказателства, относими и допустими към спора. Твърди, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/2001 г. по тълк.д. № 1/2001 г. за правомощията на въззивната инстанция; на решение № 189 от 11.05.1989 г. по гр.д. № 135/89 г. на ВС, ІV г.о. по въпроса за задължението на съда да констатира, че искът за собственост не е предявен срещу задължителен необходим другар, на решение № 358 от 18.06.2010 г. по гр.д. № 1138/2009 г. на ВКС, І г.о. по въпроса за задължението на ответника до посочи в отговора на исковата молба възраженията си, основани на факти, от които черпи права; на решение № 108 от 08.07.2015 г. по гр.д. № 425/2015 г. на ВКС, І г.о. относно погасяването по давност на вземането за подобрения. Поставя и следните въпроси: 1/След конституиране на нови страни поради промяна в собствеността следва ли да се даде възможност на ответника в нов срок да оспори иска с участието на новоконституираните страни- съсобственици. 2/ Допуснато ли е процесуално нарушение и налице ли е противоречие в процесуалните действия на съда, приел писмени доказателства като допустими, без да бъдат ценени и обсъдени в съвкупност с останалите писмени доказателства. 3/ При данни за владение от двама съвладелци следва ли съдът да остави исковата молба без движение до уточняване на пасивната легитимация или да се даде възможност за уточняване на исковата претенция.
Ответниците по касация Т. Г. К., Р. Г.- Н. и К. Т. Г. не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 410 от 03.07.2017 г. по гр.д. № 1804/2016 г. на Районен съд- Хасково, с което е признато за установено по отношение на М. Г. К., че Т. Г. К. и Р. Т. Г. и К. Т. Г. / последните като правоприемници на починалата в хода на делото ищца М. Т./ са собственици на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 77195.706.266.1 по КККР на [населено място], с предназначение жилище с площ по документи 80 кв.м, със съответните идеални части от общите части на сградата. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че с договор за продажба, сключен на 01.08.2000 г. във формата на нотариален акт ответникът М. Г. К. и неговата майка- П. Х. К. са продали този имот на ищеца. Приел е, че не следва да обсъжда като наведени след срока по чл. 131 ГПК за отговор на исковата молба възражението на ответника за придобиване по давност на този имот поради осъществявано явно и необезпокоявано владение върху него от датата на продажбата до датата на предявяване на иска, както и възражението за нищожност на договора на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД поради това, че продажбата обезпечава изпълнението на парично задължение по договор за заем, сключен на същата датата между ищеца и майката на ответника П. Х..
Отхвърлен е предявеният от М. К. насрещен иск за присъждане на сумата 14 565 лв., представляваща стойността на подобрения, извършени в процесния имот за периода 2003-2010 г. Съдът е приел, че ответникът, ищец по този иск, няма качеството на владелец, а на държател, поради което не може да претендира права по чл. 72, ал.3 и чл. 74 ЗС, а отношенията му със собственика следва да се уредят по правилата на неоснователното обогатяване- чл. 59 ЗС. На това основание обаче претенцията му също е неоснователна, тъй като вземането е погасено по давност, за което ищецът по насрещния иск своевременно е направил възражение.
Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационна проверка на неговата допустимост. По искове за собственост сънаследниците нямат качеството на необходими другари, поради което предявяването на иска от всички или срещу всички не е процесуална предпоставка за допустимост на предявения иск. Постановеното решение по отношения на някой от съсобствениците не обвързва със сила на пресъдено нещо останалите съсобственици, които не са били страна по делото, и не препятства възможността им да защитят правата си в друг процес. В тази насока съдебната практика е постоянна и непротиворечива.
От поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, обусляващ изхода на спора е въпросът дали с изтичане на срока по чл. 131 ГПК за отговор на исковата молба се преклудира възражението на ответника за нищожност по чл. 26, ал.1 ЗЗД на договора, на който ищецът основава правата си. ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава касаторът, за да обоснове твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, е неприложимо в случая, тъй като същото е постановено при действието на ГПК от 1952 г./ отм./, в който няма разпоредба, аналогична на чл. 133 ГПК. Независимо от това, по този въпрос решението следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото в отделни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК , въпросът се разрешава диференцирано в зависимост от основанието за нищожност и дали за него съдът е длъжен да следи служебно.
Останалите въпроси, повдигнати в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК са с характер на доводи за неправилност на въззивното решение, поради което по тях съдът ще вземе становище с решението по същество на спора.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 399 от 01.11.2017 г. по гр.д. № 619/2017 г. на Окръжен съд- Хасково.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 431 лв., като при неизпълнение касационната му жалба ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: