Определение №353 от 21.6.2013 по гр. дело №1419/1419 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

2
гр. д. № 2810/2013 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N 353

София, 21.06.2013 година

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА

изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 2810/2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Г. П. Р., М. Г. К., С. Г. Х. и П. Г. П. са подали касационна жалба срещу решение № 144 от 25.01.2013 г. по гр. д. № 3142/2012 г. на Пловдивски окръжен съд. Обжалват частта от решението, с която е потвърдено решение по гр. д. № 24763/2011 г., в частта, с която е допуснато извършване на делба на: ПИ с идентиф. № 47113.23.8 и площ от 8301 кв. м., в м. „Черните места” в същото землище; ПИ с идентиф. № 47113.37.6 и площ от 16343 кв. м., в м. „П. пара”, в същото землище; между касаторите и ищците по иска Г. Н. Д., Е. Н. Н., С. Н. Д., Д. Н. Д., П. Г. П., К. К. К., В. К. К., С. П. К. и Т. П. Е., всички черпещи права по наследяване и земеделска реституция от наследодателя Г. Т. Д.. С въззивното решение е изменено първоинстанционното само в частта относно правата на Т. Е. в съсобствеността, като е прието, че те са в размер на 1/6, а не на 1/9 както е определил първостепенният съд, но в тази част решението не се обжалва.
Касационният довод е за необоснованост на извода за неоснователност на възражението, за придобиване на имота с идентиф. 47113.23.8 в м. „Черните места” на основание давностно владение от съделителя П. Г. П., роден 1960 г., осъществявано от 13.05.1999 г. до предявяване на иска на 30.12.2011 г., и за придобиване на имота в м. „П. пара” в съсобственост с останалите ответници по иска и ищцата Т. Е. също на основание давностно владение, осъществявано от него за себе си и за посочените лица в същия период от време. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че въпросът за това дали този владелец се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС, след като в посочения период няма качеството на сънаследникът, или следва да доказва, че е противопоставил намерението си да владее имота за себе си, е разрешен в противоречие на задължителната практика на ВКС – решение № 123 от 15.06.2010 г. по гр. 431/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. и ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, в които е прието, че когато съсобствеността е възникнала от юридически факт, различен от наследяването, приложение намира презумпцията по чл. 69 ЗС, съгласно която се приема, че владелецът държи вещта като своя докато не се установи друго.
Ответниците по касация оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалването, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
Срещу молителите са предявени искове за делба на пет съсобствени поземлени имота. Ищците са поддържали, че те са принадлежали на общия наследодател Г. Д., починал 1953 г. Правото на собственост върху които е възстановено с решения на ОСЗ от 13.05.1999 г. в полза на наследниците на Д., поради което са съсобствени между страните при права следващи от нормите на ЗН. В отговора по исковата молба ответниците са противопоставили възражение за придобиване правото на собственост върху два от възстановените имотите с идентиф. 47113.23.8 и с идентиф. 47113.37.6, на основание давностно владение, упражнявано от датата на постановяване на решението за възстановяването им – 13.05.99 г. до предявяване на иска. Твърдяли са че права върху имот … е придобила и ищцата Т. Е., тъй като П. П. е владял и за нея.
Въззивният съд е приел за установено че П. Г. П., роден 1960 г., владее двата имота от 18 години, но не е установил, че частите от тях, извън притежаваните от него по наследяване, владее за себе си. Намерил е, че той е следвало да докаже изменението на намерението, с което владее тези части, както и че това е трябвало да достигне до знанието на останалите съсобственици. Позовавайки се на приетото в ТР № 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е постановил, че в случая презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение, тъй като съсобствеността е възникнала в резултат на наследяване след смъртта на общия наследодател.
Касационният довод е за необоснованост на направения извод, като се обосновава с това, че съделителят П. Г. П., роден 1960 г., не е от кръга на наследниците на Г. Д. в периода, в който е осъществявал владение върху имотите. В периода от възстановяване собствеността на имотите до 2010 г. наследник е неговият баща Г. П. Р., внук на общия наследодател от дъщеря му М. Г. Д.. П. П. придобива качеството си на наследник на общия праводател по заместване след смъртта на баща му Г. П. Р., настъпила през 2010 г.
Въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за правилно, след като е приел, че въз основа на събраните доказателства не се установява касаторът да държи идеалните части от двата имота извън, тези които притежава, като свои. В следващата част от мотивите е развита теоретичната постановка за това, че когато един от съсобствениците, упражнява фактическа власт върху съсобствен по наследяване имот, това му поведение по отношение частите на другите съсобственици е държане, поради което не намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС. Той носи доказателствената тежест за установяване промяната на държането във владение за себе си с намерение да стане собственик, което следва да достигне до знанието на останалите съсобственици.
Съдът е разрешил материалноправния въпрос за това, че презумпцията по чл. 69 ЗС не се прилага в случаите, когато упражнявалият фактическа власт върху целия имот, придобит от останалите страни по делото на основание наследствено правоприемство, е придобил право на собственост върху идеална част от тях, с което и качеството на сънаследник, едва през 2010 г., след смъртта на баща му. Разрешеният материалноправен въпрос е обусловил крайният изход на спора, поради което обуславя общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационна проверка.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 144 от 25.01.2013 г. по гр. д. № 3142/2012 г. на Пловдивски окръжен съд .
УКАЗВА на касаторите Г. Р., М. К., С. Х. и П. Г. П. да внесе по сметка на ВКС такса за касационно обжалване в размер на 50 лв. и представят доказателство за това в едноседмичен срок от съобщението.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на І г. о. за насрочване, а при неизпълнение – на докладчика за прекратяване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top