3
гр. д. № 317/2012 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 776
София, 24.09.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гр. д. N 371/2012 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С. Д. С. е подал касационна жалба срещу решение от 01.02.2012 г. по гр. д. № 2837/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е
допуснато извършване на съдебна делба между касатора и Б. Д. Т. на самостоятелен обект с идентиф. 56784.520.256.1.55 по КК и КР на [населено място], представляващ апартамент с площ от 98.30 кв. м., таван № 23 с площ от 8.43 кв. м. и мазе № 22 с площ от 2.63 кв. м. и припадащите му се 1.490 % ид. части от общите части на сградата, който се намира в сграда с идентиф. 56784.520.256, построена в [населено място], с административен адрес ул. „6-ти септември” № 218, сграда № 1, вх. А, ап. 55 при права по ? ид. ч. за всеки съделител. К. довод е за необоснованост на извода на съда, че имотът е съсобствен, тъй като е направен без да са обсъдени всички събрани доказателства във връзка с доводът му, че касаторът е придобил вещни права върху частта на съсобственицата Б. Д. на основание давностно владение, което е осъществявал от 1998 г. до предявяването на иска през 2011 г. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационна проверка на решението по разрешението с него въпроси носи ли владелецът доказателствена тежест за установяване, че е променил държането на имота за другиго във владението му за себе си или се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС до оборването й от страната, на която се противопоставя владението.
Ответницата по касация не е взела становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
За да уважи иска съдът е приел за установено, че имотът е съсобствен между страните като съсобствеността е възникнала на основание наследяване от родителите им Д. Х., починал 1987 г. и Ш. Х., починала 1996 г. Обсъдено е и това, че след смъртта на бащата Б. Д. е направила отказ от наследството, в резултат на което са уголемени дяловете на касатора и майка му. След смъртта на Ш. Х. касаторът е дарил на сестра си Б. 1/5 ид. ч. от притежаваните от него 5/8 ид. ч.( записано в акта за дарение). Установено е и това, че правото на собственост върху апартамента е придобито от бащата на страните по време на брака му с майка им, като обезщетение срещу отчужден негов имот, като разликата до пълната стойност на апартамента от 6000 лв. е изплатена чрез заем от Д., изплатен по време на брака от съпрузите.
Касаторът е релевирал довод, че е заживял в имота през 1996 г,. след смъртта на майката, а през 1998 г. е направил основен ремонт на апартамента, включващ и промяна предназначението на помещенията чрез преместване на вътрешна стена и остъкляване на балкон, за което се е снабдил с одобрен архитектурен проект. В резултат на това е преустроил апартамента за задоволяване на жилищните си нужди, заплащал е всички дължими данъци и консумативни разноски за него. Със свидетелски показания е установено, че е започнал да ползва апартамента след като го е ремонтирал и преустроил. Няма спор между страните, че съделителката Б. Т. не е владяла и ползвала имота след смъртта на наследодателката през 1996 г., както и че живее в [населено място] от около 1974 г., не е посещавала имота. Фактът, че след смъртта на майката през 1996 г., касаторът й е дарил 1/5 ид. ч. от притежаваните от него 5/8 ид. ч., сочи на желанието на страните да са съсобственици на имота.
Въз основа на така установените факти обосновано съдът е намерил, за неоснователно правоизключващото възражение за придобиване начаститу на другия съсобственик по давност, като е приел, че не е установено касаторът да е променил държането на частите на съсобственика във владение за себе си. Изводът е основа на това, че касаторът не е доказал това му намерение да е достигнало до знанието на другия съсобственик. Той съответства на данните по делото и е направен при правилно прилагане на закона и практиката по приложение нормата на чл. 69 ЗС. Съсобственик, който владее целия съсобствен имот, е владелец на своята идеална част и държател по отношение частите на останалите съсобственици. Предвид основанието, на което е установено владението (наследяване и дарение) презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена. Поради това владеещият целия съсобствен имот съсобственик, носи доказателствената тежест за установяване, че е променил намерението, с което владее частите на другия съсобственик и е започнал да ги свои за себе си и това му намерение е достигнало до знанието на съсобственика.
Установените факти сочат, че касаторът е установил владение върху имота като за притежаваните от него части по наследяване е бил владелец, а по отношение на тези, притежавани от сестра му – държател. Предприемането на действия за ремонт на общия имот са индиция за намерението да се владеят частите на съсобственика като свои, но това намерение няма данни да е манифестирано пред другия съсобственик и то да е достигнало до знанието му, поради което не е осъществен фактическия състав на давностното владение. В този смисъл е и възприетото в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
При проверка на решението не се установи да е налице релевираното основание за допускане касационна проверка по него.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.02.2012 г. по гр. д. № 2837/2011 г. на Пловдивски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: