4
гр. д. № 403/2012 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 497
София, 21.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гр. д. N 403/2012 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
М. В. Х., чрез пълномощника си адв. Г. И. от Пловдивска АК е подал касационна жалба срещу решение от 18.11.2011 г. по гр. д. № 2336/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение по гр. д. № 3453/2010 г. на Пловдивски РС, Х с-в, с което е отхвърлен предявения от касатора против Д. В. Х. и Й. А. Х., В. З. Х. и С. З. Г. иск за разпределение ползването на съсобствения им имот, съставляващ УПИ Х-306 в кв. 27, по плана на [населено място] поле с площ от 740 кв. м. С решението е оставено без уважение възражението на касатора за прогласяване за нищожен договора за продажба обективиран в нот. акт № 20, съставен на 20.05.1999 г., т. ІV, рег. № 0490, по н. д. № 571/1999 г. като сключен при нарушаване на добрите нрави и с цел заобикаляне на закона. Касационният довод е за необоснованост на извода, договорът не е нищожен на посочените по горе основания, както и че нормата на чл. 135 ЗЗД не намира приложение в отношенията между страните.
В изложението към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл по материалния въпрос, в кои видове облигационни отношения намира приложение нормата на чл. 135 ЗЗД. Въпросът се определя като такъв от значение за точното прилагане на закона, с което се обосновава предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане касационна проверка по него. Поддържа се наличие и на предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, поради противоречиво прилагане нормите на чл. 26, ал.1 З. и чл. 135 ЗЗД.
Ответниците по касация намират жалбата за неоснователна, а по допустимостта й считат, че не са налице поддържаните предпоставки за допускане на касационна проверка.
Касационната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
Съдът е отхвърли иска по чл. 32, ал. 2 ЗС като неоснователен. Приел е за установено, че правата в съсобствеността на страните са: 80/740 за касатора и ответницата Д. Х., придобити на основание наследяване от баща им В. Х. А. и 580/740 ид. ч. общо за останалите трима ответници, наследници на починалия син на наследодателя З. Х.. От това е направил извод, че ответниците могат да формират мнозинство в съсобствеността, поради което разполагат с правото по чл. 32, ал. 1 ЗС да определят начина на ползване на общата вещ.
От фактическа страна е установено, че имотът, предмет на иска, е бил собствен на В. Х. А., починал 2004 г. и оставил за наследници касаторът, негов сина, ответницата Д. Х., негова дъщеря и наследниците от починал син З. – ответниците Й. Х., В. Х. и С. Г..
Приживе наследодателят през 1990 г. е дарил на сина си З. 100/740 ид. ч. от имота., а през 1996 г. е дарил на внука си В. З. Х., сега касатора, 400/740 ид. ч. от същия имот. Това дарение е отменено с влязло в сила на 9.03.2004 г. решение, постановено по гр. д. № 3447/2000 г. на Пловдивски окръжен съд. Исковата молба по иска по чл. 227, ал. 1, б. в ЗЗД е вписана на 05.10.1999 г., а преди това на 20.05.1999 г. надареният В. Х. се е разпоредил с имота като го е продал на баща си З. Х..
При така установените факти съдът е намерил за неоснователно възражението, че договорът за продажба е нищожен като сключен при накърняване на добрите нрави, тъй като е сключен с цел да се предотвратят правните последици от евентуална отмяна на дарението. За неоснователен е приет и доводът за нищожност на договора поради заобикаляне на закона, обоснован със същия довод – да се препятства изпълнението на евентуално бъдеща отмяна на дарението.
Позоваването на нормата на чл. 135 ЗЗД е прието за неотносимо, с аргумента, че не е предявен такъв иск, а също и поради това, че касаторът няма качеството на кредитор към датата на предявяване на иска за отмяна на дарението. Той черпи права по наследяване, поради което е кредитор по вземане възникнало от откриване наследството останало от баща му В. А. след смъртта му настъпила на 06.01.2004 г. Към датата на предявяване на иска за отмяна на дарението през 1999 г., той няма това качество.
Не следва да се допуска касационна проверка по материалния въпрос приложима ли е нормата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, защото това възражение не е станало част от предмета на спора и не е съществено за него. Производството по иск по чл. 32, ал. 2 ЗС е насочено към администриране отношения на съсобствениците по повод ползването на общата вещ чрез заместване на липсващата волята за това, която те не са могли да формират доброволно. То няма за предмет разрешаване на вещен спор. На следващо място нормата на чл. 135 ЗЗД дава възможност на кредитора да поиска да бъдат обявени за недействителни по отношение на него действия, с които длъжникът го уврежда. Това право може да бъде упражнено само чрез предявяване на иск. Въвеждането на твърдение за относителна недействителност на договор с възражение е недопустимо.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка не е налице, тъй като нормата на чл. 135 е ясна и не се налага тълкуването й с цел разкриване точния й смисъл. По прилагането й е създадена многобройна практика, която е последователна и безпротиворечива. Позоваването на предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК е направено формално, то не е обосновано. Този въпрос не е решаващ за изхода на спора, поради което не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационна проверка по този въпрос.
Не следва да се допуска касационна проверка на въззивното решение и по втория формулиран довод за наличие на предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК поради противоречиво прилагане нормите на чл. 26, ал.1 З. и чл. 135 ЗЗД. Той не отговаря на изискванията да е мотивиран. Не е конкретизирано в какво се изразява противоречивото прилагане, т. е. кой материалноправен въпрос се решава противоречиво от съдилищата, нито това е обосновано с представяне на противоречива практика. Съгласно разрешението, дадено в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съдът не може сам да извежда и формулира правен въпрос от изложението на касационната жалба. Това е задължение на касатора и изискване за редовност на касационната жалба.
При този изход на касационното производство касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация В. Х., направените от него разноски за тази инстанция, които възлизат на сумата 500 лв., доказани с договор за правна помощ от 10.02.2012 г. сключен с адв. А. О. от АК-П..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.11.2011 г. по гр. д. № 2336/2010 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА М. В. Х. с ЕГН [ЕГН], жив. в [населено място] поле, [улица] да заплати на В. З. Х. жив. в [населено място], [улица] сумата 500 (петстотин) лева, разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: