5
гр. д. № 258/2015 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 126
София, 01.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 16 февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 258/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 329 от 29.10.2015 г. по гр. д. № 532/2015 г. Добрички окръжен съд е потвърдил решение от 10.07.2015 г. по гр. д. № 3306/2014 г. на Добрички районен съд, с което е признато за установено по отношение на Л. Д. И., че М. А. П. е собственик на недвижим имот – апартамент с идентификатор 72624.615.3357.1.2, с площ от 103.64 кв. м., с административен адрес [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, ведно с прилежащите му избено помещение № 1 и № 11 и таванско помещение № 7 и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху имота, в който е построена. Отменено е решението в частта, с която е отхвърлен иска в осъдителната му част и вместо него е постановено друго, с което Л. И. е осъдена да предаде на М. П. владението на частите от имота, които ползва: всекидневна (столова), кухненски бокс, прилежащата им тераса, сервизни помещения (баня и тоалетна) и коридори.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е постъпила касационна жалба от ответницата по иска Л. И. с оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане касационна проверка по разрешените от въззивния съд въпроси: процесуален въпрос – задължен ли е съдът да обсъди възражението на ответника, че е придобил идеални части от имота на основание давностно владение; материалноправни въпроси – 1. възможно ли е придобиване на идеална част от недвижим имот в рамките на владяната реална част от него; 2. как следва да се отчетат правата на единия съпруг при предоставяне ползването на семейното жилище, в случай че след това бъде постановено друго решение, с което се признае, че другият съпруг е изключителен собственик на имота. Твърди се че въпросите обуславят основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК тъй като са решени в противоречие със задължителната практика. По първия въпрос се позовава на решение по гр. д. № 532/2015 г. на ВКС, І г. о., а по втория на ПП № 12/28.11.1997 г.
Ответникът по касация М. П. оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество. Не претендира разноски.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение съдът е приел за установено от фактическа страна, че страните са бивши съпрузи. Сключили са брак на 20.05.1971 г., който е прекратен с влязло в сила на 23.04.1980 г. решение от 15.04.1980 г. по гр. д. № 37/1980 г. на ОС-Добрич.
Ищецът П. се легитимира като собственик на имота. Това право е придобил в съсобственост с брат си К. А. П. като членове на Ж. след снабдяването им с нот. акт № 89, т. ІІ, по нот. д. № 846/1990 г., съставен на 07.05.1990 г. на основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК и договор за доброволна делба, сключен на 20.06.1991 г., с който апартаментът е поставен в дял на ищеца. Установено е и това, че членственото правоотношение в Ж. за ищеца е възникнало през 1970 г., т. е. преди сключването на граждански брак.
С молба от 08.12.2014 г. ищецът е конкретизирал, че ответницата ползва всекидневна (хол) и кухненски бокс и прилежащата към тях тераса, както и сервизните помещения – баня-тоалетна и коридор.
Ответницата е противопоставила възражение, че е ползвала имота като свой, тъй като е придобит по време на брака, както и че е придобила ? ид. ч. от него на основание давностно владение, което е осъществявала от 1976 г. (когато е бил завършена сградата и са се нанесли в апартамента със съпруга й), до предявяване на иска, като с допълнителна молба уточнява, че за периода от 1976 г. до 1990 г., когато ищецът се е снабдил с нот. акт на основание чл. 35 ЗЖСК е осъществявала давностно владение по отношение на Ж..
Със съдебно удостоверение № 37 от 15.04.1…г. (не се чете), издадено от Т. окр. съд е установено, че с решението за прекратяване на брака между страните на майката са предоставени за упражняване родителските права за родените от брака деца А. и Д., както и ползването на двете западни стаи и кухнята от семейното жилище, които са идентични с тези, предмет на настоящия спор. По делото не са събрани доказателства, за това кога родените от брака деца са навършили пълнолетие.
При така установените факти съдът е приел, че имотът е собствен на ищеца по иска, който е бил член-кооператор в Ж. от учредяването й през 1970 г. След прекратяването на брака между страните, т. е. от 1980 г. ответницата е ползвала част от жилището, което е било семейното жилище на страните, на основание предоставеното й право на ползване по чл. 28 СК от 1968 г.
След анализ на така установените факти съдът е приел, че след като бракът е прекратен през 1980 г., а искът е предявен през 2014 г., то децата на страните са навършили пълнолетие, с което е отпаднало правното основание за ответницата да ползва частта от жилището. Тя не е доказала други противопоставими на ищеца права, поради което искът и в частта за ревандикация на ползваните от нея помещения е основателен. По възражението за придобиване на права върху имота на основание давностно владение е приел, че тя е владяла реална част от имота, което не води до придобиване на идеална част от него, а наред с това не се установява да са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС.
Процесуалният въпрос за това задължен ли е съдът да обсъди възражението за изтекла в полза на ответницата придобивна давност не обуславя общо основание за допускане касационна проверка по него.
Съдът е обсъдил доводът на ответницата и е изложил подробни мотиви за това, че за периода, в който е ползвала част от имота на основание чл. 28 СК, е била държател, а не владелец. Приел е, че това правно основание е отпаднало с навършване на пълнолетие на родените от брака деца, а след това до предявяване на иска, касаторката не е доказала да е променила намерението, с което ползва частта от апартамента.
Първият материалноправен въпрос не е обосновал решаващите изводи на съда. Искът е отхвърлен не защото съдът е приел в противоречие на трайно установената задължителна съдебна практика, че владението на реална част от апартамент няма за последица придобиване на идеална част от него, а защото е намерил, че ответницата не е доказала субективния елемент на от съставна на придобивния способ по чл. 79, ал. 1 ЗС.
Поставеният като втори материалноправен въпрос също не обуславя общо основание за допускане на касационна проверка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Този въпрос не е разрешаван от съда. Съдът е приел, че жилището е индивидуална собственост на съпруга, придобито в качеството му на член-кооператор в Ж.. Некоректно е позоваването на ПП 12 от 1971 г. на ВС на РБ, което разглежда различна хипотеза, а това е случай, когато след предоставяне ползването на семейното жилище на единия съпруг с влязло в сила решение е установено, че то е изключителна собственост на другия съпруг.
Поставеният в раздел ІІ на изложението въпрос за това, отпада ли предоставеното на основание чл. 28 СК от 1968 г. правото на ползване на семейното жилище или част от него на единия съпруг, тъй като му е възложено упражняването на родителските права върху родените от брака непълнолетни деца, с навършване на пълнолетие на децата или предоставянето е и с цел гарантиране и правата на съпруга несобственик, не е относим към решаващия извод, с който съдът е обосновал основателността на ревандикационния иск и в осъдителната му част.
Решаващият въпрос, по който се е произнесъл съдът, е за това дали касаторката е започнала да владее имота за себе си с намерение да придобие правото на собственост върху част от апартамента и дали е противопоставила това на собственика.
За периода от 1976 г. до прекратяване на брака й с ищеца през 1980 г. тя е била държател на имота заедно със съпруга си, основание за което е било неговото членственото правоотношение с Ж.. След прекратяването на брака касаторката е владяла част от имота също на правно основание – решението за прекратяване на брака, с което й е предоставено ползването на реална част от жилището на основание чл. 28 СК, поради което също е била държател на имота. Предоставеното на това основание право на ползване е било безсрочно.
Във връзка с извода, че касаторката няма противопоставими права на ищеца следва да се има предвид и това, че след като той се е снабдил с нот. акт за собственост на апартамента на основание чл. 35, ал. 2 СК през 1990 г. и на това основание е придобил правото на собственост върху имота, отношенията между бившите съпрузи във връзка с ползването на семейното жилище, собственост само на единия съпруг, са такива като по договор за наем. Трайно установена и последователна е съдебната практика относно това, че между съпруга несобственик, на когото е предоставено ползването на цялото или част от семейното жилище и съпруга собственик се създават наемни отношения. Съобразно това касаторката след датата на придобиване на имота от ищеца е била държател на предоставената й реална част от него. За да придобие правото на собственост върху тази част от имота, а ако тя не отговаря на изискванията на жилище – върху идеална част от него, съответстваща по размер на ползваната, тя е следвало да промени намерението, с което държи имота и да противопостави това на собственика. Тежест за доказване на осъществяване на елементите от фактическия състав на оригинерното придобивно основание, на което се позовава, носи касаторката. От събраните по делото доказателства не е установено тя да е обективирала пред ищеца, че владее имота за себе си с намерение да го придобие.
С едностранно предизвестие, каквото представлява връчената на 14.10.2014 г. нот. покана за освобождаване на заеманото жилище и заплащане на обезщетение за ползването му, наемното правоотношение е било прекратено (чл. 238 ЗЗД), поради което направеният извод, че касаторката няма противопоставими права е обоснован и законосъобразен.
Поставените въпроси в изложението не обуславят общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане касационна проверка по тях, тъй като съдът не е основал решаващите си изводи относно изхода на спора върху тях, което е основание такава да не се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 329 от 29.10.2015 г. по гр. д. № 532/2015 г. Добрички окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: