О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 264
София, 24.03.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 23 март две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1152 /2010 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Д. Д., С. Г. Я., Б. Г. Д., С. А. Р., Б. А. Д. против решение № 353 от 22.03.2010г. по гр.д.№ 2681/2009г. на В. окръжен съд, в частта, с която е обезсилено решение № 181/04.11.2009г. по гр.д.№ 179/2007г. на РС-Провадия в частта, с която е уважен иска по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ, предявен от касаторите, като е признато за установено по отношение на ОСЗГ[населено място], офис Д. и [община], че ищците, като наследници на С. Д. Д., починала на 18.02.1974г. и Д. Т. М., починал на 17.12.1967г. притежават правото на възстановяване на собствеността върху нива от 12 дка в м. “До село” ,. нива от 2 дка в м. “К. кору” и нива от 2,4 дка в м. “Ярамазъ+ и нива от 1 дка в м. “Лонгоц”, всички в землището на[населено място] и производството е прекратено в тази част като недопустимо, както и в частта, с която е отменено решението на РС в частта, с която е уважен иска по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ за нива от 4,9 дка в м. “До селото” /”Ч. алан”/ и вместо това е отхвърлен иска за този имот. В останалата част решението е оставено в сила и в тази част не се обжалва.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ, допуснати процесуални нарушения, защото не са обсъдени всички доказателства и за необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулира следния въпрос:. Как съдът следва да преценява допустимостта на иска по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ като сравнява идентичността на спора пред него с окончателния административен акт, или като сравнява само исковата молба и заявлението пред ПК. По този въпрос се твърди противоречие на решението със задължителната практика на ВКС и наличие на противоречива практика на съдилищата. Позовава се на ТР № 1/1997г. и ТР № 2/1996г. Поставен и въпроса за пределите на доказване по иска по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ, по който касаторите считат, че е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК.
Ответницата по касация оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол, като моли то да влезе в сила, като правилно и законосъобразно.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че претендираните с исковата молба и уточнението към нея имоти от наследници на С. Д. Д., починала на 18.02.1974г. и Д. Т. М., починал на 17.12.1967г.: нива от 12 дка в м. “До село” ,. нива от 2 дка в м. “К. кору” и нива от 2,4 дка в м. “Ярамазъ+ и нива от 1 дка в м. “Лонгоц”, всички в землището на[населено място] са заявени по преписката за възстановяване правото на собственост на Д. Т. М.. Тази преценка е извършена след сравняване на границите на всеки отделен имот, описани в исковата молба и клетвената декларация, приложена по преписката. Затова е обезсилено решението на РС за тези имоти и производството е прекратено като недопустимо. За имота от 4,9 дка в м. “До селото” иска е отхвърлен, тъй като още към момента на придобиването му – 1935г. в нот. акт е посочено, че не е земеделски, а е дворно место, не е изключван и отново включван в регулацията, поради което не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Първият въпрос – кои са критериите, по които съдът следва да преценява допустимостта на иска по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ като сравнява идентичността на спора пред него с окончателния административен акт, или като сравнява само исковата молба и заявлението пред ПК до колкото касае допустимостта на предявения иск е свързан с мотивите на възивното решение. Преценката на съда обаче за допустимостта на иска е извършена за всеки конкретен имот от тези за които производството е прекратено, съобразно изискването, посочено в ТР № 2/1996г. Затова съдът не е постановил решение в противоречие с тази задължителна съдебна практика. Решението не противоречи и на ТР № 1/1997г., с което е разгледан въпроса за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, а не на иска по чл. 11, ал.2 от същия закон.. Нормата на чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ ясно посочва, че иска може да се предяви за имотите, за които не е заявено възстановяване на собствеността в определения законов срок пред ПК. Следователно критерият е определен в закона, който изисква сравняване на исковата молба и заявлението. Без значение за предявяване на иска по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ е дали за имота е постановено решение на ПК, и какво е то. При отказ за възстановяване, заявителят може да обжалва решението, но не може да подава искова молба по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ. Обстоятелството, че в исковата молба се сочи по-малка площ от заявената пред ПК, но при съвпадащи макар и частично граници не е основание да се приеме, че се претендира възстановяване на друг имот. Тъй като при формиране на извода за недопустимост на предявения иск, съдът не е нарушил задължителна съдебна практика, а не се доказва и наличие на противоречива такава на съдилищата, съдът приема, че няма основание за допускане до касация по първия въпрос.
Поставен е и въпроса за пределите на доказване по иска по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ, по който касаторите считат, че е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК. Съдебната практика в съответствие с цитираната норма е последователна, че с този иск се установява само правото на възстановяване на собствеността – предпоставките за възстановяване по чл. 10, ал.1 от ЗСПЗЗ. Реалното възстановяване се извършва от ОСЗГ в зависимост от това кога е представено решението на съда, къде се намира имота и кой е възможния способ за възстановяване./чл. 11, ал.4 от ЗСПЗЗ/ Въпросът не е уточнен относно това средства за доказване, или предмет на доказване се има предвид. Относно доказателствените средства, ВКС е постановил решения по чл. 290 от ГПК, а предмета на доказване се определя от правната норма – чл. 10, ал.1 от ГПК и конкретните юридически факти, определящи спецификата на всеки конкретен случай. С оглед изложеното и по този въпрос на наведеното основание не следва да се допуска касационен контрол на възивното решение.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 353 от 22.03.2010г. по гр.д.№ 2681/2009г. на В. окръжен съд по касационна жалба, подадена от М. Д. Д., С. Г. Я., Б. Г. Д., София А. Р., Б. А. Д..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: