1
8
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 239
София, 08.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 3590 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК., вр. пар. 74 ПЗР ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.).
Образувано е по касационна жалба на Потребителна кооперация „Д.“, [населено място], подадена чрез адв. С. Ц., против решение № 104 от 08. 06. 2017 г. по гр. д. № 228/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 12 от 09. 01. 2017 г. по р. д. № 76/2015 г. на Смолянския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от Потребителна кооперация „Д.“, [населено място], против Ю. Л. Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху: поземлен имот с идентификатор 23025.501.540 по КККР на [населено място], одобрена със заповед № А 338/30. 03. 2015 г., с площ от 1063 кв.м., на построената в същия сграда – ресторант „Рибарска среща“ с хотелска част, с идентификатор 23025.501.540.1, с площ от 628 кв.м., на поземлен имот с идентификатор 23025.501.541 по КККР на [населено място], одобрена със заповед № А 338/30. 03. 20-15 г., с площ от 2001 кв.м., както и на построените в поземлен имот с идентификатор 23025.501.475 вилни сгради – бунгала: бунгало № 1 с идентификатор 23025.501.475.1 и застроена площ 26 кв.м., бунгало № 2 с идентификатор 23025.501.475.2 и застроена площ 25 кв.м., бунгало № 3 с идентификатор 23025.501.475.3 и застроена площ 24 кв.м., бунгало № 5 с идентификатор 23025.501.475.5 и застроена площ 27 кв.м. и бунгало № 6 с идентификатор 23025.501.475.6 и застроена площ 23 кв.м. Поддържа се неправилност на атакувания съдебен акт и се иска отмяната му и уважаване на предявените искове за собственост. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба Ю. Л. Ч. изразява становище за правилност на решението и за липса на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното решение съставът на апелативния съд, за да отмени първоинстанционното решение на окръжен съд и отхвърли иска по чл. 108 ЗС е приел от фактическа страна, че към образуване на ТКЗС (1950 г. – 1956 г.) процесният имот е имал земеделски характер – по-голямата част от него е представлявала ливада, малка част – нива и малка част – пустееща земя. Прието е, въз основа на предварителен договор от 06. 03. 1941 г. и записка за вписването му № 30, т. I от 05. 01. 1948 г., че същият към кооперирането е бил на Х. С. Т.. След масовизацията е бил стопанисван от селскостопански организации и няма данни да е отчуждаван или одържавяван на някакво основание. Ресторантът с хотелската част е построен 1979 г., без одобрени строителни книжа. Въз основа на докладна записка изх. № 455/03. 07. 1980 г. от Н. „Д.“, [населено място] до ОНС – [населено място], писмо изх. № 6320/55 от 17. 07. 1980 г. на НАПС – Централен съвет, заповед № 107/24. 07. 1980 г. на ОНС – Смолян, акт от 23. 07. 1980 г. за въвеждане във владение на отредения за нуждите на ОКС-гр. Д. терен от 8 дка, заключенията на основната и двете допълнителни съдебно-технически експертизи е прието, че след построяване на ресторанта и започналото строителство на хотелската част към него, по искане на Н. „Д.“, [населено място], е отреден терен от 8 дка неполивна, необработваема земя-пасище IV категория, стопанисвана от АПК – Д., намираща се в к.к.“Родопи“, местността „Събора“, при граници: от запад главен път Д.-Б., от останалите три страни гора, за нуждите на ОКС – [населено място], за изграждане на къмпинг с мотел-ресторант.С протокол-образец 16 от 26. 12. 1983 г. на приемателна комисия били въведени в експлоатация 6 бр. бунгала „Рибарска среща“, с инвеститор ПК „Д.“, [населено място], а през 1985 г. – въведен в експлоатация кухненски бокс. Няма данни за проведено отчуждително производство върху отредения за нуждите на ОКС – [населено място] и „Н.“-Д. терен. С решение № 157Р-1/3. 10. 2000 г. на Поземлена комисия – Д. собствеността върху имота е била възстановена на наследниците на Х. С. Т.. На 18. 10. 2002 г., с н.а. № 79/2002 г., имотът е бил продаден от реституираните собственици на Ю. Ч.. С влязло в сила решение № 32 от 09. 05. 2005 г. и допълнително решение № 139 от 11. 07. 2005 г. по гр. д. № 127/2004 г. на ДРС, оставени в сила с решение № 303 от 23. 11. 2007 г. и допълнително решение № 38 от 25. 02. 2008 г. по в. гр. д. № 265/2007 г. на ОС – Смолян, оставени в сила с решение № 380 от 22. 07. 2009 г. по гр. д. № 2101/2008 г. на ВКС, 2 г.о., е отхвърлен предявен от Ю. Л. Ч. против ПК „Д.“, [населено място], иск по чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху процесните сгради (ресторант с хотелска част и бунгала), основан на чл. 92 ЗС. Искът е отхвърлен по съображения, че Ч. не е собственик по приращение на сградите, тъй като е купил терена от несобственик (издаденото в полза на продавачите решение на поземлената комисия е прието за незаконосъобразно, поради наличие на пречките по чл. 10Б, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността). Отхвърлена е и претенцията по чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) за отмяна на н.а. 57/1997 г., с което кооперацията е призната за собственик по давност на процесните сгради.
От правна страна е прието, че Потребителна кооперация „Д.“ не е придобила собствеността върху процесният имот и сгради по давност, чрез упражнявано от 1979 г. до предявяване на иска владение. Прието е, че в периода 1979 г. – 1. 03. 1991 г. (влизане в сила на ЗСПЗЗ) е съществувала забрана, установена в чл. 86 ЗС, за придобиване по давност на имоти социалистическа собственост (първоначалната редакция на нормата до 1990 г.), каквито са се считали и земеделските земи, върху които селскостопанските организации (ТЗКС, АПК и др.) са имали право на кооперативно ползване. Прието е, че в периода 1. 03. 1991 г. (влизане в сила на ЗСПЗЗ) – 3. 10. 2000 г. (постановяване реституционното решение на ОСЗ в полза на праводателите на ответника) е било невъзможно придобиване на собствеността върху имота по давност, тъй като същият е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗВСОНИ или по ЗСПЗЗ не се зачита и започва да тече от деня на влизане в сила на посочената разпоредба, но не и преди постановяване на решение на административния орган за възстановяване на собствеността, откогато реституираният собственик има обективна възможност да се легитимира като такъв, да защити правото си на собственост по исков ред и да отблъсне владението на трети лица. Прието е, че в случая са били налице пречки по чл. 10Б, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, поради което и съгласно чл. 10Б, ал. 5 ЗСПЗЗ процесният имот е станал държавна собственост. До 1. 06. 1996 г. (отпадане на установената в чл. 86 ЗС забрана за придобиване по давност на имоти частна държавна и частна общинска собственост) e било невъзможно придобиването му по давност, а с пар. 1 ДР ЗДЗС, в сила от 1. 06. 2006 г., започналата на 1. 06. 1996 г. придобивна давност относно недвижими имоти частна държавна или частна общинска собственост е спряла да тече.
Прието е за основателно възражението на ответника Ю. Ч. за придобиване собствеността върху процесния имот и сгради по давност. В тази връзка, не е посочено защо е счетено, че законовата забрана за придобиване на собствеността върху процесния имот по давност и спирането течението на давностния срок по силата на изрична законова разпоредба са действали по отношение на ПК „Д.“, но не са имали действие по отношение на Ю. Ч..
Предприетото с молба от 28. 09. 2016 г. изменение на иска чрез въвеждане на ново придобивно основание – чл. 2, ал. 3 ЗОС не е допуснато с протоколно определение от 28. 09. 2016 г., като преклудирано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят редица правни въпроси, част от които са относими към въведеното от ищцовата кооперация придобивно основание (давност), т.е. касаят материалноправната легитимация на ищеца като собственик на спорния имот:
а/. ползвали се издаденият по обстоятелствена проверка констативен нотариален акт за собственост по давност с обвързваща съда доказателствена сила и длъжен ли е съдът да зачете удостоверените с акта права, ако същият не е оспорен от насрещната страна;
б/. какви са пределите на силата на пресъдено нещо на решението, с което се отхвърля иск по чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.), съответно чл. 537, ал. 2 ГПК; допустимо ли е предявяване от същия ищец срещу същия ответник на иск на за отмяна на същия констативен нотариален акт, съединен с иск за собственост на същия имот, предявен на друго придобивно основание; допустимо ли е, в производство по иск за собственост за същия имот, предявен от ответника срещу ищеца по първоначалния иск, последният да предявява възражения за собственост, основани на същите факти, на които е бил отхвърлен и първоначалният иск за собственост, ведно със съединения с него иск по чл. 537, ал. 2 ГПК.
Относно въпроса по б.“а“ се твърди разрешаването му в противоречие с ТР № 11/2013 г., тъй като въззивният съд не е приел за доказано твърдението на ищеца за придобиване на собствеността върху процесния имот по давност, въпреки представения от ПК „Д.“ констативен нотариален акт № 57/17. 12. 1997 г. за собственост върху процесните сгради по давност и неоспорването му от ответника Ю. Ч..
Относно въпросите по б.“б“ се поддържа, че разглеждането им ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по въпроса по б.“а“.
Вярно е, че ищцовата кооперация е претендирала установяване собствеността върху процесния имот и сгради на основание придобивна давност и е представила издаден в нейна полза, по обстоятелствена проверка, констативен нотариален акт за сградите. Не е вярно твърдението, че ответникът по иска не е оспорил представения от ищеца нотариален акт. С отговора на исковата молба вх. № 925/1. 03. 2016 г. е заявено, че ПК „Д.“ не е носител на правото на собственост върху процесния имот и сгради, на основание давност, както и че същите са придобити по давност от ответника, чрез упражнявано от същия от 18. 10. 2002 г. (сключване на договора за покупко-продажба) до предявяване на иска владение. По този начин е оспорена верността на извода на нотариуса за придобито от ПК „Д.“ по давност право на собственост върху сградите, обект на признатите с акта права. А и съдът не е длъжен да приеме за верен този извод, ако същият противоречи на императивни правни норми, установяващи забрана за придобиване на право на собственост по давност и постановяващи спиране течението на давностния срок.
Действията на въззивния съд не противоречат на соченото от касатора ТР № 11/2013 г., според което нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по въпросите по б.“б“.
По тълкуването и прилагането на чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.), съотв. чл. 537, ал. 2 ГПК, има формирана богата съдебна практика със задължителен и незадължителен характер, обективирана в решения на ВКС и в тълкувателни решения – ТР № 3/2012 г. и ТР № 11/2013 г. Приема се, че лице, което претендира правото на собственост, признато с констативен нотариален акт в полза на друго лице, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право. С постановяването на съдебно решение по иска за собственост, предявен от третото лице срещу титуляра по нотариалния акт, между тях ще се формира сила на пресъдено по спора относно правата на третото лице върху имота, а отмяната на констативния нотариален акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е последица от постановеното решение по иска за собственост. Отхвърлянето на иск за собственост, основан на даден правопораждащ факт, и на съединения с него иск по чл. 537, ал. 2 ГПК не е пречка за предявяване на иск за собственост от същия ищец срещу същия ответник и за същия имот, основан на друг правопораждащ факт, и съединяване с него на иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на същия нотариален акт. Поради изложеното, обсъждането на поставените от касатора въпроси, посочени по-горе в б. „б“, не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Всички останали въпроси, формулирани в изложението, касаят възраженията на ответника за придобиване на собствеността върху имота на основание договор за покупко-продажба и приращение, евентуално по давност:
а/. длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички установени обстоятелства и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои не;
б/. длъжен ли е въззивният съд да прецени всички събрани по делото доказателства и изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а при противоречиви доказателства мотивирано да посочи защо и кои кредитира, както и да обсъди всички доводи на страните;
И по двата въпроса се твърди, че въззивният съд не е обсъдил редица доказателства и факти, установяващи качеството на ответника на държател, а не на владелец на процесния имот, а именно: съществуващи в периода 1997 г. – 1999 г. наемни правоотношения между кооперацията и търговско дружество с едноличен собственик на капитала Ю. Ч.; заявени от ответника претенции за присъждане на подобрения, извършени от същия в качеството му на наемател и упражнявано право на задържане до заплащането им; лишаване на ответника от възможността да упражнява търговска дейност в обектите чрез прекъсване електрозахранването от процесната кооперация; влязло в сила решение, с което е отхвърлен предявен от Ю. Ч. срещу ПК „Д.“ иск по чл. 108 ЗС относно процесните сгради, основан на договор за покупко-продажба.
в/. дали промяната на държането във владение изисква демонстриране на намерението за своене на вещта спрямо собственика й;
г/. допустимо ли е извършване от въззивния съд на косвен съдебен контрол на постановено по реда на ЗСПЗЗ реституционно решение, ако такъв вече е извършен от съда с друго влязло в сила решение, постановено по спор за собственост между същите страни и за същия имот, с което е отхвърлен предявен от ответника против ищеца иск по чл. 108 ЗС;
д/. разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ изключва ли възстановяването на собствеността върху застроени терени, ако строителството е извършено без надлежно издадени строителни книжа и без да е променено предназначението на земята; наличието на протокол за въвеждане в експлоатация на самостоятелен обект доказва ли законността на извършеното строителство;
е/. какво е действието (декларативно или конститутивно), значението и доказателствената стойност на вписванията в одобрените кадастрални карти и кадастрални регистри;
ж/. предявяването на иск по чл. 108 ЗС от владелеца срещу собственика на имота прекъсва ли придобивната давност на владелеца-ищец;
з/. предявяването на иск по чл. 108 ЗС от владелеца срещу собственика на имота съдържа ли признание за преустановяване на владението;
Твърди се, че въпросите по б. „а“ и „б“ са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС и с ТР № 1/2013 г., въпросът по б.“в“, първият подвъпрос по б.„г“ и въпросът по б.„д“ – в противоречие с решения на ВКС по чл. 290 ГПК, въпросът по б.“е“ – в противоречие с ТР № 8/2014 г.., а относно въпросите по б. „ж“ и „з“ се твърди, че разглеждането им ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото
По всички въпроси, описани по-горе, касаещи въведените от ответника възражения за придобиване на собствеността върху имота на основание договор за покупко-продажба и чл. 92 ЗС, евентуално – придобивна давност, не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Тези въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда и разглеждането им не би повлияло на изхода на делото. Основното съображение за приемане неоснователност на иска по чл. 108 ЗС, включително и в установителната му част, почива на извода, че ищецът ПК „Д.“ не е придобил собствеността върху процесния имот и сгради на твърдяното основание – придобивна давност. Дали ще се приеме, че съдържащите се в мотивите изводи на въззивния съд, касаещи основателността на възраженията на ответника за придобиване на собствеността върху имота на основание договор за покупко-продажба и приращение, евентуално – придобивна давност, са правилни или не, е без значение за крайния извод за неоснователност на иска, доколкото предмет на делото е правото на собственост на ищеца, а не на ответника и установяването на собствеността на ищеца е задължително условие за уважаването на иска по чл. 108 ЗС както в установителната, така и в осъдителната част. Ако ищецът не е придобил собствеността на твърдените от него основания, то обстоятелството дали ответникът е собственик на имота или не и дали упражнява фактическа власт върху същия на правно основание е без значение за преценка основателността на иска по чл. 108 ЗС. Поради това, след като не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на решението по въпроси, касаещи въведеното от ищеца придобивно основание, то разглеждането на посочената група въпроси, относими към възраженията на ответника за придобиване на собствеността, не би повлияло на крайния извод за неоснователност на ревандикационния иск и на изхода на делото.
А и съществуващият между страните спор придобил ли е ответникът собствеността върху процесния ресторант с хотелска част „Рибарска среща“ по приращение (чл. 92 ЗС) е разрешен с влязло в сила съдебно решение № 32 от 09. 05. 2005 г. по гр. д. № 127/2004 г. на ДРС, оставено в сила с решение № 303 от 23. 11. 2007 г. по в. гр. д. № 265/2007 г. на ОС – Смолян, оставено в сила с решение № 380 от 22. 07. 2009 г. по гр. д. № 2101/2008 г. на ВКС, 2 г.о., с което претендираното от него право на собственост на посоченото основание е отречено. Това решение задължава съда в настоящото производство да приеме за неоснователно възражението на ответника, основано на същите факти, независимо от отговорите на поставените по повод това възражение въпроси, поради което разглеждането им не би било от значение за решаване на правния спор, предмет на настоящото делото.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата сумата 8000 лв. разноски за настоящата инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 104 от 08. 06. 2017 г. по гр. д. № 228/2017 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА Потребителна кооперация „Д.“, [населено място], да заплати на Ю. Л. Ч. сумата 8000 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :