О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 244
София, 09.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 4686 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. М., подадена чрез адв. И. М. Г., против решение № 193 от 28. 07. 2017 г. по гр. д. № 384/2016 г. на ОС – Кюстендил, с което е отменено решение № 295 от 09. 06. 2015 г. по гр. д. № 1872/2014 г. на РС – Дупница и е признато за установено, на осн. чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на Н. С. М., И. С. М., К. С. М. и В. С. М. (конституирани като страни на основание чл. 227 ГПК, като наследници на починалия ответник С. Г. М.), че Ц. И. М., Г. Й. М. и Д. Й. М. са собственици на парцел X.-551, в кв. 2 по регулационния план на [населено място], обл. Кюстендил, одобрен със заповед № 147/29. 12. 1987 г., с площ от 365 кв. м., и на построената в него двуетажна масивна жилищна сграда. Поддържа се неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Сочи се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответниците по иска В. С. М., К. С. М. и Н. С. М. изразяват становище за основателност на касационната жалба и уважаването й.
Ищците Ц. И. М., Г. Й. М. и Д. Й. М., чрез адв. С. Й. К.-В., изразяват становище за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Съставът на окръжният съд, в правомощията си на въззивна инстанция, за да отмени първоинстанционното решение и уважи предявения установителен иск за собственост е приел от фактическа страна, че на 07. 06. 1963 г., с н.а. № 181/1963 г., общият наследодател на страните Г. М. М. е купил процесния парцел и жилищната сграда. С нотариално завещание от 07. 05. 1984 г. Г. М. М. е завещал цялото си движимо и недвижимо имущество на сина си Й. Г. М.. След смъртта на съпругата на Г. М. имотът е бил допуснат до делба между него и четирите му деца, при дялове 4/8 за Г. М. и по 1/8 за всяко от четирите деца и с решение № 1320 от 30. 10. 1984 г. по гр. д. № 195/1984 г. на ВС на РБ, 1 г.о. делбата е била извършена между Г. М. М. и децата му С. Г. С., Й. Г. М., В. Г. С. и С. Г. М., като процесното дворно място и жилищна сграда са били възложени в общ дял на Г. М. М. и сина му Й. Г. М.. Искът на С. Г. М. за обезсилване на решението по извършване на делбата поради неплатено уравнение на дяловете е отхвърлен с влязло в сила решение по гр. д. № 1337/1982г. на РС – Станке Димитров. На 30. 05. 1986 г. по гр. д. № 500/1985 г., образувано по предявен от Г. М. срещу Й. М. иск за делба, е сключена и одобрена от съда спогодба, по силата на която процесният имот остава в собственост на Й. М., а Г. М. си запазва право на безвъзмездно ползване на същия до края на живота си. Г. М. починал на 09. 06. 1989 г. и оставил за законни наследници децата си Й., С., В. и С. Г.. Въз основа на гласните доказателства е прието, че до смъртта си Г. М. живял в процесния имот. Синът му С. М., заедно със семейството си, живял в построена до старата жилищна сграда нова пристройка, докато си построил собствена къща. Направил ремонт на покрива, комина, на стълби, на стаи. Докато С. М. живеел в къщата, и баща му живеел там. Свидетелите не установяват периодът от време, през който С. М. и семейството му живеели в пристройката (заявяват, че това е станало през 80-те – 90-те години, а един от тях установява, че обитаването на пристройката е продължило повече от десет години), нито кога са се преместили в новата къща. Синът на Й. М. – Г. Й. М., също живеел в къщата
От правна страна съдът е приел, че към смъртта си Й. Г. М. е бил собственик на процесния парцел и масивна жилищна сграда, като е придобил същите по наследство и делба. Първо (след смъртта на майка му) е била извършена делба между баща му, брат му С. М. и двете му сестри, при което имотът бил възложен в общ дял на него и баща му. След това била извършена делба между него и баща му, при която била постигната и одобрена от съда спогодба, по силата на която Й. Г. М. станал изключителен собственик на имота, а баща му придобил право на безвъзмездното му ползване до края на живота си, което право на 09. 06. 1989 г. /настъпване на смъртта на ползвателя/ е прекратено. След смъртта на Й. Г. М., настъпила на 16. 12. 2011 г., имотът е придобит по наследство от ищците Ц. И. М., Г. Й. М. и Д. Й. М. (негови законни наследници – съпруга и деца). Не е разгледал направените от С. Г. М. възражения за нищожност, поради неясна воля на завещателя, на оставеното от Г. М. М. в полза на Й. Г. М. нотариално завещание от 07. 05. 1984 г., както и възражението по чл. 30 ЗН за накърняване на запазената му част и намаляване на завещателното разпореждане, тъй като правото на собственост на наследодателя на ищците Й. Г. М. не произтича от това завещателно разпореждане – същото няма действие за процесния имот, доколкото към смъртта на завещателя Г. М. М. имотът не е бил в патримониума му /бил е изключителна собственост на Й. М./. За неоснователно е прието възражението на ответника С. Г. М. за придобиване по давност на 1/4 ид.ч. от процесния имот. Прието е, че същият е бил допуснат да живее в направена в имота пристройка, до построяване на собствена къща, от баща си, като собственик на 4/8 (1/2) ид.ч. до 30. 05. 1986 г., а след това и до смъртта си на 09. 06. 1989 г. – като носител на ограничено вещно право на ползване на целия имот. С. М. обитавал със семейството си пристройката и е направил подобрения в имота, но не е упражнявал фактическа власт върху целия имот, нито е пречил по някакъв начин на баща си Г. М., на брат си Й. М. и семейството му да държат и ползват мястото и къщата. Наследодателят на ищците Й. М. не живял в имота, но го е посещавал както преди да стане негов изключителен собственик, така и след това, до смъртта си. Синът му Г. Й. започнал да живее в имота още докато баща му бил жив.
В изложението по чл. 280 ГПК се поставя процесуалноправният въпрос в какви хипотези е допустимо събиране на нови доказателства във въззивното производство при забраната на чл. 266 ГПК.
Въпросът е поставен във връзка с оплакването, че решение № 1320 от 30. 10. 1984 г. по гр. д. № 195/1984 г. на ВС на РБ е представено от ищците и прието като доказателства едва във въззивно производство, в нарушение на забраната, установена в чл. 266 ГПК.
Твърди се, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с ТР № 1/2013 г. и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице соченото основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Така поставеният въпрос не е от решаващо значение за преценка основателността на иска и разглеждането му не би повлияло на изхода на делото. Като придобивни основания ищците са посочили наследяване на Й. Г. М., който към смъртта си е бил изключителен собственик на имота на основание постигната и одобрена от съда спогодба от 30. 05. 1986 г. по гр. д. № 500/1986 г. на РС – Станке Димитров, образувано по предявен от Г. М. срещу Й. М. иск за делба. Позовали са се и на договор за покупко-продажба на имота, сключен от Г. М. с н.а. № 181/7. 06. 1963 г. Не са изяснили в резултат на настъпването на какви факти Г. М. и Й. М. са останали изключителни собственици на имота след смъртта на съпругата на общия наследодател Г. М., но и ответниците не са направили възражение, че делбеното производство, предмет на гр. д. № 500/1986 г., е проведено и одобрената от съда спогодба по същото е извършена без участие на всички наследници, поради което делбата е нищожна на осн. чл. 75, ал. 2 ЗН. В практиката на ВКС се приема, че съдът е оправомощен да се произнесе, в мотивите към решението, по действителността на договор, от който ищецът черпи права и от съществуването на който зависи изцяло или отчасти изходът на делото, но само при надлежно въведено от ответника, в предвидения в закона срок, възражение за нищожност. Служебна проверка на действителността може да се извърши само в случай, че нищожността следва от неспазване на предвидена в закона форма за действителност или от друг факт, осъществяването на който личи и се установява от съдържанието на самия договор и обективираните в него волеизявления (решение №384/02.11.2011г. по гр.д.№1450/2010г., 1 г.о., решение №19/30.05.2011г. по гр.д.№262/2010г., 2 г.о., решение № 244 от 19. 10. 2012 г. по гр. д. № 252/2012 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 205 от 19. 01. 2018 г. по гр. д. № 896/2017 г. на ВКС, 1 г.о. и др.). В конкретния случай, при липсата на възражение от ответниците за неучастие на всички наследници при извършването на съдебната делба и сключването съдебната спогодба по гр. д. № 500/1986 г. на РС – Станке Димитров, въззивният съд е бил длъжен да зачете последиците й, като приеме, че към извършването й само Г. М. М. и Й. Г. М. са били съсобственици на процесния имот, а след извършването й наследодателят на ищците Й. Г. М. е станал изключителен собственик на същия. Този извод е следвало да бъде направен и без съобразяване с представеното по-късно решение № 1320 от 30. 10. 1984 г. по гр. д. № 195/1984 г. на ВС на РБ, от което става ясно на какво основание съсобствеността върху имота е преминала само върху съделителите по гр. д. № 500/1986г. – Г. М. М. и Й. Г. М.. В този смисъл, приемането или не на решение № 1320 от 30. 10. 1984 г. по гр. д. № 195/1984 г. на ВС на РБ не би повлияло на извода, че през 1986 г. Й. М. е станал изключителен собственик на процесния имот на основание одобрена от съда спогодба по гр. д. № 500/1986г. на РС – Гоце Делчев, който извод е основан на останалите събрани по делото доказателства. Затова, обсъждането на проблема било ли е преклудирано правото на ищците да представят решение № 1320 от 30. 10. 1984 г. по гр. д. № 195/1984 г. на ВС на РБ във въззивното производство не би било от значение за изхода на делото.
Поради горното, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден да заплати на ищците сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 193 от 28. 07. 2017 г. по гр. д. № 384/2016 г. на ОС – Кюстендил.
ОСЪЖДА И. С. М. да заплати на Ц. И. М., Г. Й. М. и Д. Й. М. общо сумата 500 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: