О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
София, 31.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 1373 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Й. М., подадена чрез пълномощника му адв. Т. Ц. Ж., АК – С. З., срещу решение № 9191 от 19. 12. 2016 г. по гр. д. № 8037/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, II Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 96 от 26. 11. 2015 г. по гр. д. № 40419/2009 г. на Софийския районен съд, I ГО, 35 с-в, с което е уважен предявеният от М. Б. П. против Н. Й. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, като е признато за установено между страните, че М. Б. П. е собственик на 786/1176 ид.ч. от УПИ № I – им. 933, в кв. 8 по регулационния план на [населено място], р-н „О. к.“, с площ от 866 кв.м., и Н. Й. М. е осъден да й предаде владението върху описания имот. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответницата по касационната жалба М. Б. П., чрез пълномощника си адв. А. Б. Я., изразява становище за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е бил уважен предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС, съдът е приел от фактическа страна, че с влязло в сила на 11. 06. 2002 г. решение от 29. 04. 2002 г. по гр. д. № 1972/1999 г. на СРС, 37 с-в, е обявен за окончателен, на осн. чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предварителен договор за покупко-продажба на 786/1176 ид.ч. от процесния имот, сключен между Д. В. В. – обещател и Б. и П. П. – купувачи. На 17. 02. 2003 г., с н.а. № 64/03г., Б. и П. П. са дарили на дъщеря си М. М. 786/1176 ид.ч. от процесния имот. На 4. 09. 2003 г., с н.а.№ 84/03г., М. М., чрез пълномощника си Б. П., дарява на С. Д. 786/1176 ид.ч. от имота. На 11. 09. 2003 г., с н.а. № 653/2003 г., С. Д. дарява на дъщеря си П. Д. придобитите идеални части от правото на собственост. На 23. 11. 2004 г., с н.а. № 104/04г., П. Д. продава на Н. М. /ответник по иска/ 786/1176 ид.ч. от спорния имот. С решение № 216 от 20. 01. 2004 г. по гр. д. № 1027/03г. на ВОС, влязло в сила 11. 03. 2004г., М. М. е поставена под пълно запрещение. С решение № I-026-102/8. 10. 2011 г. по гр. д. № 22671/12г. на СРС, 26 с-в, влязло в сила на 6. 11. 2012 г., е унищожена, на осн. чл. 31, ал. 1 ЗЗД, упълномощителната сделка, с която М. М. е упълномощила Б. П. да дари на С. Д. собствените й идеални части от процесния имот, както и договорът за дарение, сключен на 4. 09. 2003 г., с н.а. № 84/03г., между М. М., чрез пълномощника й Б. П., и С. Д..
От правна страна е прието, че с оглед унищожаването, на осн. чл. 31, ал. 1 ЗЗД, на договора за дарение, сключен между М. М. и С. Д., с влязло в сила решение, с обратна сила отпада придобиването на правото на собственост върху 786/1176 ид.ч. от С. Д.. Последващите приобретатели на посочените идеални части от правото на собственост – П. Д. и Н. М. са придобили имота от несобственик, поради което сключените от тях сделки не са породили прехвърлително-придобивно действие. Прието е, че унищожаемостта по чл. 31, ал. 1 ЗЗД има обратно действие по отношение на всички правни субекти, включително и по отношение на тези, които черпят права от унищожените сделки. Прието е, че това обратно действие по отношение на правните субекти настъпва независимо от вписването на исковата молба по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, тъй като вписването на исковата молба по чл. 31, ал. 1 ЗЗД има само оповестително, но не и оповестително-защитно действие /каквото, например, има вписването на исковата молба по чл. 33 ЗЗД, по силата на изричната разпоредба на чл. 33, ал. 3 ЗЗД/.
Първият поставен от касатора въпрос засяга проблема дали вписването на исковата молба по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, за унищожаване на сделка поради сключването й от дееспособно лице, неспособно да разбира или ръководи действията си, има оповестително-защитно действие, каквото има вписването на исковата молба по чл. 33 ЗЗД, за унищожаване на сделка, сключена поради крайна нужда и при явно неизгодни условия. Твърди се, че приетото от съда по този въпрос противоречи на задължителната съдебна практика, както и че разглеждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК.
Въпросът е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, но не е решен в противоречие със задължителната съдебна практика.
Посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 290 от 18. 10. 2013 г. по гр. д. № 1362/2012 г., 4 г.о., решение № 59 от 24. 07. 2013 г. по гр. д. № 392/2012г., 4 г.о., решение № 487/9. 01. 2012 г. по гр. д. № 1764/2010г., 4 г.о. и решение № 127/18. 08. 11 г. по гр. д. № 2014/2009 г., 1 г.о./ са неотносими, тъй като дават отговори на въпроси, различни от поставения, а именно: кои лица имат правен интерес от предявяване на иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, от кога започва да тече срокът по чл. 32, ал. 2 ЗЗД за предявяване на този иск, дали приобретателят от купувач по унищожен, на осн. чл. 31, ал. 1 ЗЗД, договор дължи на собственика обезщетение за лишаване от ползване на имота.
На следващо място, по така поставения от касатора въпрос има формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – решение № 491 от 7. 07. 2010 г. по гр. д. № 1348/2009 г., 1 г.о. Със същото се приема, че вписването на искови молби за унищожаване на актове подлежащи на вписване има само оповестително действие. При уважаване на иска отпадат с обратна сила не само правата на приобретателя по атакуваната сделка, но и на последващите приобретатели. Оповестително-защитно действие тези искови молби имат само в изрично предвидените в закона случаи и само в тези случаи обратното действие на унищожаването няма да засегне правата на последващите приобретатели, чийто актове са били вписани преди вписване на исковата молба за унищожаване на сделката. Приема се, че вписването на исковата молба по чл. 31, ал. 1 ЗЗД има само оповестително действие, поради което с уважаване на иска отпадат с обратна сила и правата на последващите приобретатели, за разлика от вписването на исковата молба по чл. 33 ЗЗД, за която законът предвижда изрично в чл. 33, ал. 3 ЗЗД оповестително – защитно действие. Приетото от състава на градския съд съответства напълно на така формираната практика на ВКС.
Не е налице и основанието по точка 3 от разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по така поставения въпрос. Жалбоподателят не обосновава наличието на така посоченото основание – не излага съображения защо счита, че произнасянето по този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Независимо от това, следва да се посочи, че така твърдяното основание не е налице – по поставения въпрос има формирана, по реда на чл. 290 ГПК, практика на ВКС и липсва необходимост от промяна на същата.
Вторият материалноправен въпрос е дали наличието на построена въз основа на одобрени строителни книжа жилищна сграда в недвижим имот представлява подобрение на имота. Твърди се, че приетото от съда по този въпрос противоречи на задължителната съдебна практика, както и че разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК.
Така поставеният въпрос е неотносим към спора предмет на делото и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Ответникът по иска по чл. 108 ЗС не е противопоставил възражение за признаване право на задържане на имота до заплащане от ищцата на стойността на извършените в същия подобрения, поради което отговорът на поставения въпрос не би повлиял на крайния извод за основателността на ревандикационния иск в осъдителната му част.
Третият въпрос е процесуалноправен – допустим ли е иск за собственост от лице, което към предявяване на иска не е било собственик на вещта, но придобива собствеността в хода на исковото производство; в тези хипотези длъжен ли е съдът да изготви нов доклад по чл. 146 ГПК, съобразен с новонастъпилото обстоятелство. Твърди се произнасяне по този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, формирана с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, както и че разглеждането му ще е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Така сочените основания не са налице.
Не е доказано разрешаването на така поставените въпроси в противоречие с посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 290 от 18. 10. 2013 г. по гр. д. № 1362/2012 г., 4 г.о., решение № 59 от 24. 07. 2013 г. по гр. д. № 392/2012г., 4 г.о., решение № 487/9. 01. 2012 г. по гр. д. № 1764/2010г., 4 г.о. и решение № 127/18. 08. 11 г. по гр. д. № 2014/2009 г., 1 г.о. Тези решения бяха коментирани по-горе, като посочени от касатора и по повод първия поставен въпрос. Обсъжданите в тях въпроси са относно лицата, имащи правен интерес от предявяване на иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, от кога започва да тече срокът по чл. 32, ал. 2 ЗЗД за предявяване на този иск, дали приобретателят от купувач по унищожен, на осн. чл. 31, ал. 1 ЗЗД, договор дължи на собственика обезщетение за лишаване от ползване на имота.
Не се обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси. Настоящият състав намира, че разглеждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По тълкуването и прилагането на чл. 235, ал. 3 ГПК, която норма задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, има множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 117 от 21. 05. 2013 г. по гр. д. № 20/2013 г. на ВКС, 2 г.о./. По тълкуването и прилагането на чл. 146 ГПК също има формирана съдебна практика със задължителен и незадължителен характер. А и оплакването за допуснато нарушение на чл. 146 ГПК представлява касационно основание за неправилност на въззивното решение по чл. 281 ГПК, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Четвъртият въпрос – допустимо ли е съдът да признае право на собственост върху жилищна сграда и постанови ревандикация на сградата, ако това не е поискано от ищеца е неотносим към предмета на делото. Построената в имота жилищна сграда не е била предмет на иска по чл. 108 ЗС, нито съдът с решението си е постановил ревандикация на същата – с диспозитива на атакувания съдебен акт ищцата е призната за собственик на идеални части от дворното място и ответникът е осъден да й предаде владението върху същото.
Последните два въпроса поставят проблема допустимо ли е съдът да съобрази последиците на влязло в сила решение за унищожаване, на осн. чл. 31, ал. 1 ЗЗД, на упълномощителна сделка и на договор за дарение, по отношение на лице, което не е било страна по делото, образувано по исковете по чл. 31,ал. 1 ЗЗД, и не е могло да направи възражение за предявяването им след изтичане на срока по чл. 32, ал. 2 ЗЗД. Твърди се, че разглеждането на тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така соченото основание не е налице. По поставените въпроси има формирана богата и непротиворечива практика на ВКС. Според същата, влязлото в сила недопустимото решение е действително, за разлика от нищожното, и поражда всички присъщи на решението правни последици – сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила, конститутивно действие. Конститутивното действие на влязлото в сила конститутивно съдебно решение е противопоставимо на всички трети лица и следва да бъде зачетено от тях – те са задължени да приемат, че конститутивното действие е настъпило между страните по делото. А относно влезлите в сила решения по конститутивни искове по чл. 31, ал. 1 ЗЗД и придобитите от трети лица права от приобретателя по унищожената сделка също е формирана съдебна практика /цитираното по-горе решение № 491 от 7. 07. 2010 г. по гр. д. № 1348/2009 г., 1 г.о./, според която вписването на исковата молба по чл. 31, ал. 1 ЗЗД има само оповестително действие и при уважаване на иска отпадат с обратна сила не само правата на приобретателя по атакуваната сделка, но и на последващите приобретатели, независимо от това дали са придобити преди или след вписване на исковата молба за унищожаване на сделката.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице твърдяните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Ответницата по касационната жалба не претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция и няма данни такива да са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9191 от 19. 12. 2016 г. по гр. д. № 8037/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, II Г въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: