5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 362
София, 05.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 4884/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Е. Б. М., чрез адв. И. М., против решение № 892 от 06. 07. 2017 г. по в. гр. д. № 1230/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, 6 гр. с-в, с което е потвърдено решение № 820 от 16. 03. 2017 г. по гр. д. № 10795/2016 г. на ПРС, 6 гр. с-в, с което е допусната делба между М. Р. М. и Е. Б. М., при дялове, съответно, 5/8 и 3/8 идеални части, на недвижим имот – апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с площ от 63, 68 кв.м., ведно с изба от 13, 95 кв.м. и 2,887 % ид. части от общите части на сградата. Твърди се неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на иска по чл. 34 ЗС. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба М. Р. М. изразява становище за правилност на атакуваното решение и липса на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е допусната делба на процесния апартамент, ведно с прилежащото му избено помещение и идеални части от общите части на сградата, въззивният съд е приел, че съделителите М. Р. М. и Е. Б. М. са съсобственици на жилището, при дялове 5/8 и 3/8 идеални части за всеки от тях. Прието е, че М. М. е придобил 5/8 идеални части от правото на собственост на следните основания: 2/8 ид.ч. по наследство от баща си Р. М. С., починал на 7. 09. 1995 г., който е бил придобил собствеността на основание договор за покупко-продажба от 11. 03. 1983 г., съвместно със съпругата си Ц. С., при условията на съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта му. Останалите 3/8 ид.ч. е придобил на основание договор, сключен с н.а. № 91/28. 12. 1996 г., с който майка му Ц. С. е прехвърлила на него и съпругата му Е. М., срещу задължение за гледане и издръжка, собствените си 6/8 идеални части от правото на собственост, и прекратена с развод съпружеска имуществена общност. Е. М. е придобила 3/8 идеални части на основание договор за прехвърляне недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка и прекратена с развод съпружеска имуществена общност. За недоказано и неоснователно е прието направеното от същата възражение за придобиване по давност на притежаваните от М. М. 5/8 идеални части. Прието е, че по време на брака давност не е текла, съгласно чл. 115, ал. 1, б. „в“ ЗЗД. След прекратяване на общността с развод през 2009 г. Е. М. е живяла и ползвала целия апартамент по силата на влязло в сила бракоразводно съдебно решение, с което същият, като семейно жилище, й е предоставен за ползване след прекратяване на брака. Прието е, че към установяване на фактическата власт М. била владелец на собствените си 3/8 ид. части и държател на идеалните части на М. М., че не е доказано държането върху 5/8 идеални части на другия съсобственик да е превърнато във владение с едностранни действия, достигнали до знанието му.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:
а/. допустимо ли, при направено възражение за придобивна давност, съдът служебно да приложи чл. 115 ЗЗД и да приеме спиране течението на давностния срок, ако няма направено възражение в този смисъл от насрещната страна;
б/. дали изтичането на срока по чл. 79 ЗС води автоматично до придобиване правото на собственост по давност и дали противопоставянето на владението на останалите съсобственици е елемент от фактическия състав на придобивната давност;
в/. приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС между съсобственици, когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването; дали позовалият се на придобивна давност съсобственик трябва да доказва превръщането на държането във владение или е достатъчно да се установи, че същият упражнява фактическа власт върху цялата вещ и да се приложи презумпцията на чл. 69 ЗС.
Твърди се, че приетото от въззивния съд по така поставените въпроси противоречи на ТР № № 4/12 г. и 1/12 г. на ОСГК на ВКС.
Сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице.
По първия въпрос не е налице противоречие с ТР № 4/2012 г., ОСГК на ВКС. Според дадените със същото разяснения, сезираният със защита на субективното право орган /съд или нотариус/ не може служебно да изследва налице ли е придобивно основание по чл. 79 ЗС, а само в случай на предявен иск, възражение или искане за снабдяване на констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Нормите на чл. 8, ал. 2, чл. 6, ал. 2, чл. 7, ал. 1 ГПК не допускат съдът по свой почин да въвежда обстоятелства и прави възражения от името на страна. Разпоредбите на чл.чл. 120, 113, 115, 116, 117 и 120 ЗЗД, към които препраща чл. 84 ЗС, са приложими и за придобивната давност, макар погасителната и придобивна давност да са самостоятелни правни институти, с различни фактически състави, приложно поле и правни последици.
В предмета на тълкувателното дело въобще не е включван въпросът за служебното прилагане на чл. 115 ГПК. Същият е обсъждан в практиката на ВКС /напр. решение № 392 от 10. 01. 2012 г. по гр. д. № 891/2010 г., 1 г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/ и е прието, че съдът може служебно да се произнася по прекъсването или спирането на придобивна давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД забранява съдът служебно, без позоваване от страна на владелеца, да приеме, че същият е станал собственик по давност, но след като възражение за придобивна давност е направено, за да провери дали е изтекъл давностният срок, съдът следва да провери и дали този срок не е спрял да тече или не е бил прекъснат. Разпоредбите на чл. чл. 115 и 116 ЗЗД имат императивен характер и съдът е длъжен да ги приложи, независимо от волята на страните.
Действията на въззивния съд съответстват напълно както на тълкувателното решение, така и на практиката на ВКС по приложението на чл. 115 и 116 ГПК. Ответницата по иска Е. М. още с отговора на исковата молба е направила възражение за придобиване по давност на притежаваните от бившия й съпруг 5/8 идеални части от процесното жилище, чрез упражнявано от 2001 г. /настъпването на фактическата раздяла между съпрузите/ до 2. 08. 2016 г. /предявяване на иска/ владение, което възражение е поддържала в хода на процеса. При преценка основателността на това възражение и предвид данните по делото, че 6/8 идеални части от правото на собственост са били придобити от Е. и М. М. при условията на СИО, през време на брака им, сключен 1974 г. и прекратен с развод през 2009 г., съдът е изследвал течението на давността от 2001 г. до 2009 г. /влизане в сила на решението за прекратяване на брака с развод/ и дали са се осъществили основания за спиране или прекъсване на давностния срок по чл. 115 или 116 ГПК.
Липсва противоречие с ТР № 4/12 г., ОСГК на ВКС, по втория въпрос. В съответствие със задължителната съдебна практика, съставът на въззивния съд е приел, че фактическият състав на придобивната давност включва изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Решението не съдържа извод, според който противопоставянето на владението на друг съсобственик е елемент от фактическия състав на придобивната давност. Изводът за неоснователност на възражението за придобивна давност е базиран на това, че в периода 2001 г. – 2009 г. давност не е текла съгласно чл. 115,ал. 1, б.“в“ ЗЗД, а от 2009 г. до 2016 г. /предявяване на иска/ нито е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен придобивен давностен срок, нито е доказано Е. М. да е трансформирала във владение държането върху притежаваните от М. М. 5/8 идеални части от правото на собственост.
Не противоречат на ТР № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, изводите на въззивния съд, свързани с приложението на чл. 69 ЗС. Според приетото в цитираното тълкувателно решение, намерението за своене се предполага и е достатъчно да се докаже упражняване на фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС от един от съсобствениците само тогава, когато съсобственикът е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите. Когато упражняването на фактическа власт е започнало на основание, което не изключва владението на останалите, т.е. когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията по чл. 69 ЗС се счита оборена. В този случай, при спор за собственост е необходимо съсобственикът да докаже, че е превърнал държането на чуждите идеални части във владение, чрез едностранни действия, доведени до знанието на другите съсобственици, обективиращи спрямо тях намерението да владее идеалните им части за себе си. В мотивите към въззивното решение е прието, че установената от съделителката Е. М. фактическа власт върху процесния апартамент не е на основание, изключващо владението на съсобственика М. М. – от 1995 г. до 2009 г. същото се е основавало на сключен от двамата съпрузи, през време на брака им, договор за придобиване на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, а след развода през 2009 г. Е. М. е била владелец на собствените си идеални части и държател на идеалните части на бившия й съпруг на основание прекратена с развод съпружеска имуществена общност и трансформирането й в обикновена съсобственост и влязло в сила съдебно решение за предоставяне, след развода, ползването на апартамента, представляващ семейно жилище, на съпругата. След като установената от Е. М. фактическа власт върху идеалните части на М. М. не е на основание, неизключващо владението на последния, то правилен е изводът за неприложимост в конкретния случай на презумпцията по чл. 69 ЗС и за необходимост от доказване, че с едностранни действия, доведени до знанието на М. М., Е. М. е започнала да свои неговите 5/8 идеални части, превръщайки държането им във владение.
С оглед на горното настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото Е. Б. М. ще следва да бъде осъдена да заплати на М. Р. М. сумата 900 лв. разноски за настоящата инстанция, направени за адвокатско възнаграждение.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 892 от 06. 07. 2017 г. по в. гр. д. № 1230/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, 6 гр. с-в.
ОСЪЖДА Е. Б. М. да заплати на М. Р. М. сумата 900 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: