6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 520
София, 01.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова т.д. № 60063 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез адв. С. М., АК – П., против решение № 74 от 01. 03. 2016 г. по в.т.д. № 789/2015 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 548 от 14. 10. 2015 г. по т.д. № 651/2014 г. на ОС – Пловдив, ТО, 11 с-в в частта, с която предявените от [фирма], [населено място], против [фирма], [населено място], искове с правни основания чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ, са уважени за сумите 11809, 61 евро наказателна лихва за периода 15. 11. 2011 г. – 17. 07. 2014 г. и 734, 50 евро възнаградителна /договорна/ лихва за периода 17. 01. 2011 г. – 15. 11. 2011 г., дължими на основание договор за банков кредит № 068LD-S-000008 от 1. 12. 2009 г. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на посочените искове. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна по касационната жалба [фирма] не изразява становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е недопустима в частта й срещу въззивното решение в частта по обективно съединения иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, предявен и уважен за сумата 734, 50 евро, представляваща възнаградителна лихва, дължима за периода 17. 01. 2011 г. – 15. 11. 2011 г., по договор за банков кредит № 068LD-S-000008 от 1. 12. 2009 г., тъй като е подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт – решение по въззивно търговско дело с цена на иска под 20000 лв. Като недопустима, жалбата ще следва да бъде оставена без разглеждане в посочената част.
В частта срещу въззивното решение в частта по иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД касационната жалба е допустима.
Не са налице сочените от жалбоподателя [фирма] основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД.
С обжалваното решение на апелативния съд е потвърдено първоинстанционно решение на окръжен съд, с което, на осн. чл. 422 ГПК, е признато за установено между страните по делото, по предявен от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл. 422 ГПК, че [фирма] има вземане срещу [фирма] за сумата 11809, 61 евро – наказателна лихва за периода 15. 11. 2011 г. – 17. 07. 2014 г., за забавено изпълнение на задължението за плащане на главница 12815, 64 евро и възнаградителна лихва 734, 50 евро, дължима на осн. чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 19 от договор за банков кредит № 068LD-S-000008 от 1. 12. 2009 г., за което вземане е издадена, на осн. чл. 417 ГПК, заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 7242 от 21. 07. 2014 г. по ч. гр. д. № 11356/2014 г. на РС – Пловдив, 19 с-в.
За да постанови този резултат съдът е приел, че на 1. 12. 2009 г. страните са сключили валиден договор за банков кредит № 068LD-S-000008/1. 12. 2009 г., който е целеви – за рефинансиране на овърдрафт и за оборотни средства, за сумата 26000 евро, която кредитополучателят се е задължил да върне, както и да заплаща на кредитодателя годишна възнаградителна лихва за дните на фактическо ползване на кредита в размер на базовия лихвен процент на банката, увеличен с надбавка от 6 пункта. Уговорено е връщането на кредита и заплащането на възнаградителната лихва да се извършва периодично, на ежемесечни вноски, описани по размери и падежи в погасителен план, като крайният срок за връщане на кредита и плащане на дължимите възнаградителни лихви е определен на 15. 11. 2011 г. Прието е, че след като страните не са подписали погасителен план, то банката няма право да иска плащане на кредита и лихвата преди 15. 11. 2011 г., съответно – кредитополучателят няма задължения за плащането им преди тази дата, както и че липсата на погасителен план не води до погасяване задълженията на кредитополучателя по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Прието е, че в чл. 19 от договора страните са уговорили неустойка по чл. 92 ЗЗД /наказателна лихва/ за забавено плащане на задълженията за връщане на главницата и за плащане на възнаградителната лихва, в годишен размер, равен на годишната възнаградителна лихва увеличена с 20 пункта. Прието е, че дружеството не е върнало част, в размер на 12815, 64 евро, от предоставените на кредит 26000 евро и не е заплатило сумата 734, 50 евро дължима за периода 17. 01. 2011 г. – 15. 11. 2011 г. възнаградителна лихва. Прието е, че поради неплащане на сумите 12815, 64 евро и 734, 50 евро на уговорената крайна дата /15. 11. 2011 г./, претенцията за неустойка за забава по чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 19 от договора, е основателна за периода 15. 11. 2011 г. – 17. 07. 2014 г. и за сумата 11809, 61 евро. За неоснователен е приет доводът на [фирма] за нищожност на клаузата за неустойка, предвидена в чл. 19 от договора, тъй като е формулирана неясно, до степен на невъзможност за определяне контретния й размер. В тази връзка е прието, че размерът на неустойката е определяем, тъй като страните са уговорили както формула за изчисляване на годишната възнаградителна лихва по чл. 11 от договора – основния лихвен процент на банката в евро плюс надбавка от 6 пункта върху усвоените по кредита средства, за времето от усвояване на кредита /14. 12. 2009 г./ до крайния срок за връщането му /15. 11. 2011 г./, т.е. за дните на фактическото му ползване, така и формула за изчисляване на годишна неустойка за забава – размерът на годишната възнаградителната лихва по чл. 11 от договора плюс надбавка от 20 пункта за периода на забавата /след 15. 11. 2011 г./, върху невърнатата част от главницата и неизплатените възнаградителни лихви. Прието е, че няма пречка за уговаряне на определяем размер на парично задължение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: а/. определяем ли е размерът на неустойка за забавено изпълнение на парично задължение, ако не са уговорени конкретните размери на формиращите неустойката компоненти и предпоставките за промяната им; б/. има ли право едната страна по договор за банков кредит едностранно, без изразено съгласие от другата, да определя съдържанието на престацията за неустойка; в/. съществен елемент от съдържанието на договора за банков кредит по чл. 430 ТЗ ли е уговорката за начина на връщане на дадената на кредит сума и за плащане на възнаградителната лихва; г/. при разкриване на действителната обща воля на страните относно уговорката за неустойка, чийто размер зависи от размера на възнаградителната лихва, необходимо ли е да е подписан погасителен план и съдът да изследва същия. Твърди се, че изводите на въззивния съд по така поставените въпроси противоречат на задължителната съдебна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК /решение № 56 от 19. 02. 2016 г. по гр. д. № 5040/2015 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 546 от 23. 07. 2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, решение № 378 от 30. 12. 2014 г. по гр. д. № 3020/2014 г. на ВКС4 г.о./ – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно първите три въпроса се въвежда и доводът, че произнасянето по тях ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Относно първия поставен въпрос – не е доказано твърдението за решаването му в противоречие с цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В решението по гр. д. № 5040/2015 г. на ВКС е даден отговор на въпроса дали подписването на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от страните по сделката обективира съгласие за цената на сделката и дали липсата на уговорена продажна цена означава липса на съществено условие от съдържанието му, водещо до нищожност на сделката на осн. чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, поради липса на съгласие относно същественото съдържание на договора за продажба. Отговорено е и на въпроса за тълкуване на договорите и критериите при тълкуването, залегнали в нормата на чл. 20 ЗЗД. В решението по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС е даден отговор на въпрос, свързан с тълкуването, по реда на чл. 20 ЗЗД, на договорни клаузи, при наличие на спор относно точния им смисъл. В решението по гр. д. № 3020/2014 г. на ВКС, 4 г.о. е разгледан проблемът дали при встъпване в дълг по реда на чл. 101 ЗЗД възниква солидарно задължение за встъпилия в дълг, ако съдържанието на дължимата престация не е определено, както и дали паричното задължение е определено, ако е посочен максималният му размер. Прието е, че при посочен максимален размер на дължимата престация паричното задължение е определено, тъй като съдържанието на дължимата престация е ясно – дължи се определена сума в рамките на уговорения от страните най-висок размер. Нито едно от посочените решения не обсъжда поставения от касатора въпрос, засягащ проблема определяем ли е размерът на парично задължение, ако не са уговорени конкретните размери на формиращите го компоненти и предпоставките за промяната им.
Вторият поставен въпрос, свързан с възможността за едностранно определяне съдържанието на престацията за неустойка за забавено изпълнение на парично задължение от едната страна по договор за банков кредит, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е неотносим към спора, предмет на делото. Това е така, тъй като сред елементите, сочени от ищеца като пораждащи правото му на неустойка, фигурира договор за банков кредит, подписан и от двете страни по сделката и обективиращ съгласието им относно всички клаузи от съдържанието му.
Третитя въпрос /относно съществените елементи от съдържанието на договора за банков кредит по чл. 430 ТЗ/ е обуславящ за изхода на делото по иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД, тъй като касае валидността на договора за кредит и произтичащите от него задължения за връщане на кредита, плащане на лихва и отговорността за неустойка. Изводите на въззивния съд по този въпрос не противоречат на приетото в посочените от касатора решения на ВКС. Обжалваното въззивно решение съдържа извод, че уговорената възнаградителната лихва, представляваща цената на договора за банков кредит, е определяема и са ясни формиращите я компоненти /основният лихвен процент на банката за съответния период плюс 6 пункта надбавка/, ясни са и е сумата върху която се изчислява /реално усвоените кредитни средства/ и дължимият период /на фактическото им ползване/, както и че липсата на погасителен план е от значение при преценка момента на настъпване изискуемостта на вземането на банката – в случая 15. 11. 2011 г., който ден е определен като краен срок за връщане на кредита и на плащане на уговорените възнаградителни лихви, но не води нито до нищожност на договора за банков кредит, нито погасява задължението на кредитополучателя за връщане на главницата и плащане на лихви. Тези изводи не противоречат нито на приетото в решението по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, според което цената е съществена част от договора за покупко-продажба, нито на приетото в решението по гр. д. № 3020/2014 г. на ВКС, според което при посочен максимален размер на дължимата престация паричното задължение е определено, тъй като е ясно за страните, че се дължи целият уговорен от страните размер.
Относно първите три въпроса не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Разпоредбите на чл. 430 ТЗ, уреждаща договора за банков кредит, е ясна, разбираема, непротиворечива, а по прилагането й има създадена обилна съдебна практика, относно която липсва необходимост от осъвременяването й или от поправка на създаденото с нея неточно тълкуване на закона.
Последният поставен въпрос /относно възможността да се разкрие действителната обща воля на страните при уговорка за неустойка с размер, зависещ от размера на възнаградителната лихва, ако не е подписан погасителен план, определящ конкретните месечни размери на възнаградителната лихва/ е фактически, а не правен, тъй като не засяга принципен проблем във връзка с тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, приложима към спора, към която следва да се подведат установените факти, а се отнася до съдържанието и преценката на клаузите на конкретния договор за кредит. Тези фактически въпроси биха могли да засегнат правилността на решението, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК, но не могат да обосноват общия критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Дори въпросът да се приеме за правен, то не е налице противоречивото му разрешаване с цитираните по-горе съдебни решения – в нито едно от тях не е прието, че при определяемите престации е необходимо отделните елементи, от които се формира престацията, да са с точно посочени размери.
Ответната страна по касационната жалба не претендира деловодни разноски за настоящата инстанция.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от [фирма] касационна жалба В ЧАСТТА Й против решение № 74 от 01. 03. 2016 г. по в.т.д. № 789/2015 г. на Пловдивския апелативен съд в частта по иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, за сумата 734, 50 евро възнаградителна лихва, дължима за периода 17. 01. 2011 г. – 15. 11. 2011 г., по договор за банков кредит № 068LD-S-000008 от 1. 12. 2009 г., И ПРЕКРАТЯВА производството по т.д. № 60063/2016 г. на ВКС в посочената част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 от 01. 03. 2016 г. по в.т.д. № 789/2015 г. на Пловдивския апелативен съд В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 548 от 14. 10. 2015 г. по т.д. № 651/2014 г. на ОС – Пловдив, ТО, 11 с-в в частта, с която е признато за установено, на осн. чл. 422 ГПК, че [фирма] има вземане към [фирма], [населено място] за сумата 11809, 61 евро, представляваща неустойка по чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 19 от договор за банков кредит № 068LD-S-000008 от 1. 12. 2009 г., дължима за периода 15. 11. 2011 г. – 17. 07. 2014 г., за забавено изпълнение на парично задължение за връщане на предоставената на кредит сума от 12815, 64 евро и за плащане на възнаградителна лихва от 734, 50 евро., за която сума е издадена, на осн. чл. 417, заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 7242 от 21. 07. 2014 г. по ч. гр. д. № 11356/2014 г. на РС – Пловдив, 19 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в прекратителната част подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав от Върховния касационен съд, в едноседмичен срок от връзването му на страните, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: