2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 516
София, 07.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1121/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Л. М. П., чрез адв. К. Б., против решение № 417 от 7. 12. 2016 г. по гр. д. № 490/2016 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 431 от 27. 04. 2016 г. по гр. д. № 1330/2014 г. на Пернишкия районен съд, с което е признато за установено, по предявения от А. А. Б. и Е. А. Б. против Л. М. П. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че Л. М. П. не е собственик на 1/2 идеална част от апартамент № 11, находящ се в [населено място], [улица], в жилищна сграда блок № 4, ет. 4, вх. „Г“, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 55871.505.633.1.11 по одобрената КККР на [населено място]. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, точка 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба А. А. Б. и Е. А. Б., чрез адв. А. А., изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение съставът на окръжния съд е приел от фактическа страна, че процесният апартамент е придобит от А. Б. П., наследодател /баща/ на ищците А. и Е. Б., на 10. 04. 2000 г., на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 110/2000 г. по описа на нотариус И. И.. Продажбата е станала преди прекратяване на брака на А. Б. П. и Л. М. П., но по време на настъпила между тях фактическа раздяла. Приел е, че фактическата раздяла е била окончателна, тъй като е прекратила всякакви връзки между съпрузите – духовни, физически и икономически, както и че Л. П. няма никакъв принос в придобиване на апартамента. По-конкретно, прието е, че окончателната фактическата раздяла е настъпила в периода лятото на 1998 г. – лятото на 1999 г., когато А. П. заживял на съпружески начала с майката на ищците Б. Е. Д.. Към 10. 04. 2000 г. Б. Д. била бременна с А. Б., роден на 14. 09. 2000 г., и апартаментът бил закупен, за да има къде да живеят А. П., Б. Д. и бъдещото им дете. Към 10. 04. 2000 г. е било висящо и бракоразводното дело, образувано по искова молба на А. П. по чл. 99, ал. 1 СК /отм./, изменена по чл. 99, ал. 3 СК /отм./, който на 17. 04. 2000 г. бил призован да се яви за насрочено за 27. 04. 2000 г. помирително заседание, а бракът бил прекратен с решение от 23. 11. 2000 г., на осн. чл. 99, ал. 3 СК /отм./. Средствата за плащане на продажната цена били осигурени чрез банков кредит, изтеглен от А. П. на 10. 04. 2000 г. и погасен на 5. 04. 2004 г., както и чрез предоставен от сестра му заем. Приел е, че след фактическата раздяла между Л. П. и А. П. последният е продължил да изпълнява ангажименти, свързани с децата му от първия брак, както и да плаща разходи за ползване на апартамента, оставен на бившата му съпруга и двете им деца, но е бил преустановил всякакви икономически взаимоотношения с Л. П.. А. П. починал на 20. 10. 2011 г. и оставил за единствени законни наследници синовете си Р. Б., Б. Б. /деца от брака му с Л. П./, А. Б. и Е. Б. /деца от съжителството му с Б. Д./. Приел е за недоказано твърдението на ответницата за плащане на продажната цена със събрани преди фактическата раздяла семейни средства, придобити от продажба на жито, осъществявана от ответницата и брат й. Приел е, че едва след смъртта на А. П. ответницата е узнала за закупуването на процесния апартамент и е декларирала в данъчната служба, че е собственик на 1/2 ид.ч. от същия. Горните фактически изводи са направени въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства – показанията на свидетелите Л. П., Ю. Б., Е. С., Р. К., И. А., представен протокол от бракоразводното дело и съдебно решение за прекратяване на брака, удостоверение от НОИ, установяващо че до 1998 г. отпуските на А. П. и Л. П. съвпадали, а след 1998 г. били ползвани през различни периоди от време, удостоверение от [фирма], копие от домовата книга на входа, в който се е намирал апартаментът на наследодателя на ищците и Л. П., удостоверение за наследниците на А. П., признанието на ответницата в отговора на исковата молба за съвместно живеене на съпрузите в общо домакинство до края на 1999 г. Изложил е съображения защо не следва да се кредитират показанията на част от свидетелите.
От правна страна съдът е приел, че към 20. 11. 2011 г. /смъртта на А. П./ процесният апартамент е бил негова изключителна собственост, а не съсобствен между него и Л. П., независимо от обстоятелството, че е придобит възмездно през време на брака им. Прието е, че презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./ е оборена от ищците, като е установено по делото, че договорът за покупко-продажба на апартамента е сключен през време на настъпилата между двамата трайна и окончателна фактическа раздяла, преустановила всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите. Прието е, че ответницата по иска няма никакъв принос за закупуването на апартамента, че не е доказано възражението й продажната цена да е платена със средства, придобити от нея и брат й от продажба на жито и събрани преди фактическата раздяла на съпрузите.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят редица въпроси, първият от които е процесуалноправен: „Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и да анализира всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност.“ Твърди се, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като приетото от съда по този въпрос противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 326 от 20.12. 2012 г. по гр. д. № 177/12 г., 3 г.о., решение № 422 от 3. 06. 2010 г. по гр. д. № 805/09г., 1 г.о., решение № 212 от 1. 02. 2012 г. по гр. д. № 1106/10г., 2 т.о., решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/08г., 1 г.о., решение № 331 от 4. 07. 2011 г. по гр. д. № 1649/10 г., 4 г.о., решение № 126 от 9. 05. 11 г. по гр.д. № 421/09 г., 4 г.о., решение № 223 от 19. 06. 13г. по гр. д. № 1006/12г., 4 г.о. Така твърдяното противоречие не е налице. В съответствие с приетото в цитираните решения, въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, касаещи спорното право, обсъдил е всички събрани по делото писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, излагайки подробни съображения кои свидетелски показания не кредитира и защо. Разгледал е всички релевантни доводи и възражения на страните.
В останалата си част доводите на жалбоподателката във връзка с така поставения въпрос представляват оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на решението, които оплаквания всъщност представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, обсъждането на каквито в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Вторият въпрос също е процесуалноправен – кой носи доказателствената тежест за установяване липсата на принос от един от съпрузите в придобиването на апартамента. Разглеждането на така поставения въпрос не би довело до промяна на крайния извод за основателност на предявения отрицателен установителен иск. Искът е приет за основателен не защото ответницата носи тежестта за установяване липсата на принос и не е ангажирала доказателства в тази насока, а защото ищците са доказали, че апартаментът е купен след настъпилата между съпрузите окончателна фактическа раздяла и бившата съпруга няма никакъв принос в придобиването му, а възражението й за плащане на продажната цена със събрани преди фактическата раздяла семейни средства е недоказано.
Третият поставен въпрос е дали установеното в мотивите на бракоразводното решение по чл. 99, ал. 3 СК /отм./ относно момента на настъпилата между съпрузите фактическа раздяла представлява доказателство за това обстоятелство. Така поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. За да приеме, че фактическата раздяла между съпрузите е настъпила в периода лятото на 1998 г. – лятото на 1999 г., съдът е анализирал всички събрани по делото гласни и писмени доказателства. Относно мотивите към бракоразводното решение, според които повече от една година преди предявяване на иска съпрузите са във фактическа раздяла, въззивният съд ги е отчел като индиция, сочеща за съответствие с действителното положение на извода относно момента на настъпване на фактическата раздяла, но нито е приел, че същите установяват със сила на пресъдено нещо този факт, нито че представляват „категорично доказателство“ за осъществяването му.
Следващият въпрос е кога настъпилата между съпрузите фактическа раздяла е трайна и окончателна, като се твърди решаването му в противоречие с ТР № 35/1971 г. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Соченото противоречие не е налице. В тълкувателното решение се приема, че чл. 13, ал. 1 СК 1968 г. /отм./, според която норма вещите и правата върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, и служат за задоволяване нуждите на семейството, има предвид имуществата, придобити през време на нормалните бракове, характеризиращи се със съвместно живеене на съпрузите и общи усилия от двамата за осигуряване благополучие на семейството. Прието е, че продължителната фактическа раздяла се характеризира с прекъсване на физическата, духовна и икономическа връзка между съпрузите, в резултат на което е изключена всякаква възможност за придобитите от някой от съпрузите имущества другият да има принос. В атакуваното решение въззивния съд е прел, че настъпилата между съпрузите фактическа раздяла е трайна и окончателна, тъй като същите не са живеели съвместно, съпругът е бил предявил иск за развод на осн. чл. 99, ал. 1 СК /отм./, изменен в иск по чл. 99, ал. 3 СК /отм./, преустановени били всякакви физически, духовни и икономически връзки между двамата, същевременно между съпруга и майката на ищците било установено съжителство на съпружески начала, същите очаквали раждането на общо дете и с цел осигуряване благополучието на съвместното им съжителство /осигуряване дом за тях двамата и очакваното дете/ е закупено процесното жилище. Прието е, че изводът за липса на икономически връзки между А. П. и Л. П. не се опровергава от факта, че съпругът е подпомагал финансово децата си от брака с ответницата и е изпълнявал финансови ангажименти, свързани с обитавания от тях апартамент, на който и той е бил собственик. Тоест, изводът на въззивния съд, според който фактическата раздяла е трайна и окончателна, тъй като е преустановила всякакви икономически връзки между съпрузите и след настъпването й е имало пълна разделност в отношенията между тях, не противоречи, а съответства напълно на разясненията, дадени с цитираното тълкувателно решение.
Последният поставен въпрос е представлява ли съпружеска имуществена общност недвижим имот, придобит по време на брака, с договор за покупко-продажба сключен само от единия съпруг, като средствата за заплащане на продажната цена са били осигурени чрез изтеглен от съпруга-купувач банков кредит. Този въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, тъй като изводът, че процесният апартамент не е имал статут на съпружеска имуществена общност, а е бил лична собственост на А. П., е направен въз основа на фактическите констатации, че същият е придобит през време на фактическата раздяла, в момент, в който били прекъснати всякакви връзки, включително и икономически, между съпрузите, била е налице пълна разделност в отношенията между тях, и приносът на бившата съпруга е бил изключен, а не по съображения, че договорът за банков кредит, с който са осигурени по-голяма част от средствата за заплащане на продажната цена, е бил сключен само от съпруга-купувач.
С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателката основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Ответниците по касационната жалба А. и Е. Б., чрез адв. А., са поискали, с депозирания отговор на същата, присъждане на разноски за настоящата инстанция, но няма доказателства да са направили такива.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 417 от 7. 12. 2016 г. по гр. д. № 490/2016 г. на Пернишкия окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: