О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 613
София, 20.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 1908 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК, вр. пар. 74 ПЗР ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.).
Образувано е по касационна жалба на Е. А. А., подадена чрез пълномощника му адв. А. К. Д., САК, срещу решение № 22 от 23. 01. 2017 г. по гр. д. № 710/2016 г. на Пернишкия окръжен съд, 3 възз. с-в в частта, с която след отмяна на решение № 14 от 20. 06. 2016 г. по гр. д. № 120/2014 г. на Трънския районен съд, е уважен предявеният от РПК „Т.“, [населено място] против Е. А. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване на собствеността и предаване владението върху търговски обект, представляващ масивна едноетажна сграда – магазин и „Скара-бира“, находяща се в [населено място], общ. Трън, построена върху част от имот пл. № 6, в кв. 1 по плана на [населено място], при граници: шосе, И. Т., П. М. и К. К.. Поддържа се неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основания по чл 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Ответната страна по касационната жалба – Районна потребителна кооперация „Т.“, [населено място], не изразява становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да отмени първоинстанционното решение и уважи предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС съставът на окръжния съд е приел от фактическа страна, че процесната сграда е построена в периода 1973 г. – 1979 г., върху имот, отреден за магазин по регулационния план на селото, одобрен със заповед № III-3/07. 01. 1975 г. (скица от 12. 02. 2001 г., презаверена на 19. 06. 2002 г., и заключението на съдебно-техническата експертиза от 19. 04. 2016 г.). Строителното разрешение № 5 от 27. 05. 1975 г. е издадено на РПК – Т., за търговска сграда с площ от 152 кв.м. в [населено място], а в протокол – образец 16 от 11. 01. 1979 г. за въвеждане в експлоатация на търговски обект, като инвеститор е вписана РПК – Т., което е установено от цитираните писмени доказателства и заключението на техническата експертиза. Сградата е заведена в баланса на РПК „Трън“, [населено място], още през 1973 г., когато е започнало строителството, като смесен магазин в [населено място], с площ от 155 кв.м., според представеното извлечение от баланса на кооперацията. Същата представлява масивна постройка със стоманобетонна конструкция, тухлени стени, дървен покрив с бетонни керемиди, с площ от 150, 91 кв.м. С молба изх. № 138/17. 12. 2007 г., подадена от РПК – Т. до кмета на Община – Трън, е поискано деактуване на търговските обекти на кооперацията, построени до 1991 г. и прилежащия им терен, като в списъка на обектите фигурира и магазин в [населено място]. Въз основа на събраните гласни доказателства (показанията на свидетелите М., Д., А.) е прието за установено, че строителството на магазина е извършено от РПК – Т., изцяло със средства на кооперацията – кооперацията е закупувала материали, плащала е на работници, а превозът на материалите се е осъществявал с транспорт на РПК. Магазинът е бил построен за удобство на жителите на селото. В изграждането му на доброволни начала са се включвали член-кооператори и жители на селото. Счетоводни документи във връзка с направените разходи няма запазени, поради изтеклия срок за съхранението им. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите П. и И., според които строителството на обекта е извършено от фамилиите П. и Р., като обект частна собственост, тъй като съгласно чл. 28 ЗС в редакцията й към построяване на сградата, физически лица не са имали право да придобиват собственост върху търговски обекти, а ответниците нито са въвели твърдение да са отговаряли на условията на чл. 11 ЗСГ и да са могли да притежават магазин, нито това е установено от събраните по делото доказателства. С влязло в сила решение от 26. 05. 1998 г. по гр. д. № 119/1996 г. на РС – Трън е уважен предявен от М. Д. Д., А. К. А., М. К. Д., Т. Е. Д., В. Е. Л., Д. П. И. и М. П. И. против РПК – Т. иск по чл. 108 ЗС, за предаване на собствеността и предаване владението върху недвижим имот с площ от 2500 кв.м., съставляващ имот пл. № 6, в кв. 1 по плана на [населено място]. Прието е в мотивите към решението, че имотът е възстановен на ищците по реда на ЗСПЗЗ, с влязло в сила решение на ПК, за което същите са се легитимирани с констативен нотариален акт № 88, н.д. № 181/94 г. и нотариален акт № 99, н.д. № 199/94 г. по описа на РС – Трън. Прекратено е производството по делото в частта по претенцията за осъждане на кооперацията да премахне построената в имота сграда-магазин. Прието е за установено, че ищците по настоящото дело са наследници на ищците по цитираното дело. С решение № 188 от 7. 06. 2001 г. по гр. д. № 370/2001 г. на ОС – Перник е уважен предявен от А. А., М. Д. и М. Д. против РПК – Т. иск за присъждане на парични обезщетения за неоснователно ползване на процесния имот в периода 26. 05. 1998 г. – 26. 06. 1999 г.
От правна страна е прието, че търговският обект е собственост на РПК „Т.“ – [населено място] на осн. чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗС, тъй като е построен до 13. 07. 1991 г., от кооперацията, с кооперативни средства и доброволен труд на член-кооператори и жители на селото и притежава характеристиките на постройка. Прието е, че цитираната разпоредба не предвижда като условие за придобиване на собствеността сградите да са построени въз основа на отстъпено право на строеж. Прието е, че влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС касае собствеността върху терена и не формира сила на пресъдено нещо по спора за собствеността върху процесната сграда. За неоснователно е прието възражението на ответниците за придобиване на собствеността върху сградата на основание чл. 92 ЗС. Презумпцията на чл. 92 ЗС е приета за оборена, тъй като събраните доказателства установяват, че сградата е кооперативна собственост, придобита по силата на цитираната законова разпоредба. За неоснователно е прието направеното от ответника Е. А. възражение за придобиване на собствеността върху сградата по давност, тъй като не е доказано същият да е владял сградата в продължение на десет години преди предявяване на иска – събраните гласни доказателства установяван единствено, че през 1998 г. Т. Д. и Е. А. са имали ключ от магазина.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят няколко въпроса, първият от които засяга проблема дали наличието на учредено право на строеж в полза на кооперацията е необходимо условие за придобиване на собствеността по чл. 2, ал. 3 ЗОС, отм. ДВ, бр. 101/2004 г.. Твърди се, че приетото от съда по този въпрос противоречи на практиката на ВКС, формирана с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, както и на ТР № 1 от 4. 05. 2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС.
Така твърдяното противоречие не е налице.
По посочения въпрос практиката на ВКС е единна и непротиворечива. Приема се, че с текста на чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОС се създава самостоятелно придобивно основание за кооперации и сдружения с нестопанска цел, които са построили преди 13. 07. 1991 г., със собствен труд и средства, сгради върху държавна земя, без отстъпено право на строеж. Приема се, че същите придобиват собствеността върху тези сгради по силата на закона. Приема се, че законодателят е преценил, че справедливостта налага сградите да останат собственост на юридическите лица, които са вложили средства и труд за тяхното изграждане, независимо от това, дали на същите е било отстъпено по надлежния ред право на строеж. В този смисъл е решение № 768 от 2. 11. 2010 г. по гр. д. № 1958/2009 г., 1 г.о., решение № 884 от 4. 01. 2011 г. по гр. д. № 1453/2009 г., 1 г.о., решение № 744 от 7. 04. 2011 г. по гр. д. № 1698/2009 г., 1 г.о. и др. Изводите на въззивния съд съответстват напълно на цитираната практика – с въззивното решение се приема, че търговският обект е построен до 13. 07. 1991 г., със средства на кооперацията, върху терен, предвиден и отчужден за магазин по регулационния план на селото, поради което са осъществени законовите предпоставки на цитираната норма за придобиване на собствеността, който извод не се опровергава от факта, че в полза на РПК не е било отстъпено по надлежен ред право на строеж.
Посочените от касатора решения на ВКС (решение № 1197 от 3. 11. 2008 г. по гр. д. № 3338/07 г., 4 г.о., решение № 675 от 26. 01. 11 г. по гр. д. № 656/09 г., 1 г.о., решение № 96 от 17. 07. 15 г. по гр. д. № 4669/14 г., 1 г.о., решение № 252 от 14. 10. 13 г. по гр. д. № 2296/13 г., 1 г.о., решение № 98 от 27. 07. 15 г. по гр. д. № 521/15 г., 2 г.о., решение № 96 от 7. 03. 12 г. по гр. д. № 1148/10 г., 1 г.о.) са неотносими към поставения въпрос, тъй като нито едно от тях не е постановено по спор за собственост, в който кооперация претендира да е придобила собствеността върху построеното на основание законовата разпоредба на чл. 2, ал. 3 ЗОС, действала в периода 1996 г. – 2004 г. По същите съображения неотносимо към случая е и ТР № 1 от 4. 05. 2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС.
В частта по този въпрос изложението съдържа формално позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3, без да се обосновава с какво разглеждането на въпроса ще допринесе за развитието на правото и точното прилагане на закона. За яснота следва да се посочи, че така твърдяното основание за допускане до касационно обжалване на процесното решение не е налице. Отменената разпоредба на чл. 2, ал. 3 ЗОС е ясна и разбираема, а по тълкуването й има формирана обилна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
Вторият поставен въпрос е следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, да изложи въз основа на кои доказателства приема за установена дадена фактическа обстановка, а при противоречиви доказателства да аргументира кои от доказателствата възприема и кои не.
Твърди се разрешаване на посочения въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така твърдяното противоречие не е налице.
В съответствие с приетото в посочените и представени от касатора решения на ВКС (решение № 113 от 18. 05. 2016 г. по гр. д. № 5961/15 г., 3 г.о., решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., 4 г.о., решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г., 4 г.о., решение № 83 от 23. 06. 2015 г. по гр. д. № 1940/14 г., 2 т.о.) съставът на окръжния съд, в правомощията си на въззивна инстанция, е изложил собствени фактически и правни изводи, преценявайки всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Обосновал е кои относими към правния спор факти приема за доказани и кои не и въз основа на кои доказателства. Аргументирал е кои свидетелски показания не кредитира и защо.
Разгледал е както възражението на ответниците за недоказаност твърдението на ищцовата кооперация сградата да е построена с кооперативни средства и с доброволен труд на член-кооператори и жители на селото, така и възражението на ответника Е. А. за придобиване собствеността върху обекта по давност.
Приел е, че обстоятелството, че сградата е построена с кооперативни средства и доброволен труд на член-кооператори и жители на селото, е доказано от събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите М., Д., А., работили в кооперацията от 1974 г. – първите двама, от 1984 г. – последната, които са кредитирани по съображения, че са дадени от лица, имащи преки и непосредствени впечатления за осъществяване на строителството и предвид съответствието им с приетите по делото писмени доказателства, установяващи отреждане на имота за магазин, издадено разрешение за строеж на магазина на името на РПК – Трън, вписване на РПК – Т. като инвеститор на обекта в издаденото разрешение за ползване на магазина. Изложени са мотиви и за причините, поради които съдът не кредитира показанията на свидетелите П. и И. в частта им, според която строежът на сградата е извършен от физически лица, произхождащи от две фамилии в селото, в техен частен интерес и с цел придобиване на собствеността и стопанисването му като магазин.
Възражението на Е. А. за придобиване на собствеността по давност е прието за недоказано по съображения, че показанията на свидетелите П. и И. установяват единствено, че през 1998 г. същият е имал ключ и достъп до обекта, но не и упражнявана фактическа власт върху магазина като върху свой в изискуемия в закона десетгодишен придобивен давностен срок.
И по този въпрос изложението съдържа формално позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3, без да се обосновава с какво разглеждането му ще допринесе за развитието на правото и точното прилагане на закона. Настоящият състав, като съобрази, че по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК има формирана богата съдебна практика, със задължителен и незадължителен характер, намира, че разглеждането на посочения по-горе въпрос не би допринесло за развитието на правото и точното прилагане на процесуалния закон.
Третият въпрос поставя проблема дали действията, изразяващи се в предявяването на осъдителен иск срещу лицето, упражняващо фактическа власт върху вещта, за присъждане на парично обезщетение за неоснователно ползване на вещта, в подаване на молба за издаване на изпълнителен лист за присъдените обезщетения и в предприемане действия за принудително събиране на присъдените суми, както и действията, изразяващи се в държане на ключ от процесната сграда,почистването й и заключването й, могат да се определят като действия, обективиращи владение върху вещта.
Твърди се, че приетото от въззивния съд по този въпрос противоречи на ТР № 4/2012 г., ТР № 1/2012 г. и на практиката на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК (решение № 277 от 17. 08. 2011 г. по гр. д. № 1067/2010 г.1 г.о., решение № 17 от 19. 02. 2016 г. по гр. д. № 4121/2015 г., 4 г.о., решение № 266 от 29. 06. 2011 г. по гр. д. № 1058/10 г., 1 г.о.) – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и в решение № 1796 от 3. 06. 1996 г. по гр. д. № 2657/95 г. на ВКС, 4 г.о., постановено по отменения ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в редакцията на разпоредбата до влизане в сила на ЗИДГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г.
Така твърдяното противоречие не е налице.
Поставените въпроси не са били предмет на обсъждане в цитираните тълкувателни решения и решения на ВКС.
В нито едно от решенията не се приема, че предявяването на иск за присъждане на парично обезщетение за неоснователно лишаване от ползване на имот, както и действията по принудително събиране на присъдените парични обезщетения представляват действия по упражняване фактическа власт върху имота.
А въпросът обективират ли или не обективират владение действия, изразяващи се в държане на ключ от съответния обект, заключването му и почистването му, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Направеното от Е. А. възражение за придобивна давност е прието за неоснователно не защото действията по заключването на имот и ограничаване на достъп до същия на лицето, претендиращо да е негов собственик, не могат да се окачествят като владение, т.е. като упражнявана фактическа власт върху вещта с намерение за своене, а защото не е доказано упражнявана фактическата власт върху магазина в установения в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен придобивен давностен срок, изтекъл преди предявяване на иск за собственост от РПК.
И по тази група въпроси позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формално, изразява се в цитиране на правната норма, без да се обосновава с какво разглеждането им ще допринесе за развитието на правото и точното прилагане на закона.
В останалата си част изложението съдържа оплаквания за несъответствие на фактическите изводи със събраните по делото доказателства, за допуснати съществени процесуални нарушения, за постановяване на решението в противоречие с материалния закон. По същество тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност на атакувания съдебен акт по чл. 281 ГПК, разглеждането на каквито в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Проверка на правилността на въззивното решение, с оглед въведените с жалбата касационни основания по чл. 281 ГПК, би могла да се осъществи само в случай, че същото бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК.
С оглед на горното настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
РПК „Т.“ – [населено място] не претендира присъждане на деловодни разноски за настоящата инстанция, нито има данни такива да са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 22 от 23. 01. 2017 г. по гр. д. № 710/2016 г. на Пернишкия окръжен съд, 3 възз. с-в в частта, с която след отмяна на решение № 14 от 20. 06. 2016 г. по гр. д. № 120/2014 г. на Трънския районен съд, е уважен предявеният от РПК „Т.“, [населено място] против Е. А. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване на собствеността и предаване владението върху търговски обект, представляващ масивна едноетажна сграда – магазин и „Скара-бира“, находяща се в [населено място], общ. Трън, построена върху част от имот пл. № 6, в кв. 1 по плана на [населено място], при граници: шосе, И. Т., П. М. и К. К..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: