4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 01.03.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3849 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. А. от [населено място] срещу решението на Търговищкия окръжен съд, постановено на 20.05.2016г. по в.гр.д.№74/2016г., с което е потвърдено решението на първоинстнационния съд, с което на основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на него е установено правото на собственост на М. М. Ч. от [населено място] върху намиращата се извън регулация част от ПИ №256 в кв.22 по плана на [населено място], с площ от 1445кв.м., представляваща южната част на имот №103013 по КВС на землището.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси по приложението на чл.79 ЗС, включително за позоваване на придобивната давност след изгубване на владението за повече от 6 месеца и може ли то да ползва владелеца поради прекъсване на давността с изгубване на владението и юридическото заличаване с обратна сила на изтеклия период на давностния срок, както и прието в решение №355/2010г. по гр.д.№802/2009г. на Второ ГО на ВКС. Поддържа също така, че съдът се е произнесъл по въпроса може ли да се претендира за имот, придобит по давност, за реална част от ПИ, който е един цял и планът за земеразделяне е влязъл в сила, за който въпрос счита, че има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба М. М. Ч. изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
По реда на чл.124 ГПК М. М. Ч. е предявил иск за установяване притежаването на правото на собственост върху процесния недвижим имот с твърдението, че е придобил това право по давност, като е установил самостоятелна фактическа власт от 1992г., когато закупил имота с писмен договор.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е основателен.
Прието е, че с предварителен договор от 19.06.1992г. М. М. е закупил от И. А. И. и А. Н. С. недвижим имот, за който е отредено дворище с пл.№256 в кв.22. По първия регулационен план на селото от 1928г. е прието, че процесният имот попада в имот пл.№87 в кв.48 от 5450кв.м., за който са отредени парцели IX на А. Н.Д., Х на С. С. и XI, като през 1961г. западната му част е изключена от строителните граници, а при изработването на новия регулационен план от 1986г. на мястото на имот с пл.№87 в кв.48 са отразени два имота: на север имот с пл.№255 и на юг имот с пл.№256, като за първия е отреден парцел Х-255, за втория – парцел XI-256 от 920кв.м., а останалата част от двете дворища е останала извън регулация. Посочено е, че при изработването на КВС на землището останалите извън регулация части са отразени като един имот №103012 с площ 2384кв.м., по отношение на който с решение №68/10.02.2015г. по гр.д.№1335/2014г. на Търговищкия районен съд А. С. А. е установил спрямо общината, че е негова собственост. Прието е за установено въз основа на изслушаната по делото експертиза, че имот пл.№256 е ограден от север с мрежа на частта от границата, която е в регулация, по цялата западна граница има останали бетонови колчета от ограда, а от юг има синор.
Въз основа на показанията на св.М. Ч. и К. В., съседи на имота, е прието, че в началото на ХХ век прадядото на А. С. е бил оземлен с имот пл.№87, който имот разделил между двамата си сина, като А. С. е наследник на единия от тези синове, получил северната част на имота, която понастоящем е овощна градина, а южната част /която е била получена от другия син/ била препродавана няколко пъти без приобретателите да имат спорове с родителите на А. С., като през 1992г. е закупена от М. М.. Прието е, че до 2015г. М. М. явно, необезпокоявано и непрекъснато е упражнявал фактическа власт върху южната част, засявайки дворното място с царевица, жито и люцерна, като с негово съгласие трети лица живеят в намиращата се там стара постройка. Прието е, че двата ясака са били разделени с оградна мрежа и синур, но през 2015г. А. С. заявил претенции върху процесното дворно място, премахнал оградната мрежа, окосил засятата от М. М. люцерна и разорал мястото. С оглед констатираното противоречие в показанията на тези свидетели и свидетелите Ц. В. и А. И. въззивният съд е приел, че предпочитание следва да се отдаде на показанията на първата група свидетели, които са непосредствени съседи и възпроизвеждат по-пряко възприетите факти, показанията им са логични, безпротиворечиви и изцяло се подкрепят както от събраните по делото писмени доказателства /предварителен договор от 1992г., данните от приложените скици и разписния лист към плана/, така и от заключението на назначената СТЕ, съгласно която двете дворища са ясно отграничени с трайни белези на място.
Прието е също така, че двете дворни места със самостоятелни реални граници неправилно са били заснети като един имот в КВС.
По тези съображения въззивният съд е приел, че М. М. е придобил по давност правото на собственост върху имота и се легитимира като негов собственик.
Така изложените от въззивния съд съображения, основани на установените по делото факти и въведените в предмета на спора възражения и оспорвания, не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос за значението на обстоятелството, че позоваването на придобивна давност е извършено след изгубване на владението за повече от 6 месеца и може ли да ползва владелеца поради прекъсване на давността с изгубване на владението и юридическото заличаване с обратна сила на изтеклия период на давностния срок. На първо място по причина, че в спорния предмет по предвидения в ГПК ред до приключване на производството пред въззивния съд не е било въведено възражение, основано на твърдение за изгубване на владението за повече от 6 месеца преди предявяването на иска и доказателства, които да са били насочени пряко към установяването на момента, в който предявилото иска лице е изгубило владението върху имота, не са били ангажирани. Въпрос за значението на това обстоятелство следователно не е бил поставян пред въззивния съд. Освен това въпросът не е свързан и с установените по делото факти, доколкото искът е предявен на 16.10.2015г., а според показанията на разпитаните по делото свидетели оградата между двата имота е била премахната от А. С. през лятото на същата година /свидетелите свързват премахването на оградата и оспорването на правата на М. М. Ч. с окосяването на засятата люцерна/. Още повече, че гласните доказателства за били ангажирани за факти и обстоятелства, различни от извършените от А. С. действия.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса може ли да се претендира за имот, придобит по давност, за реална част от ПИ, който е един цял и планът за земеразделяне е влязъл в сила. На първо място не може да бъде споделена тезата на касатора, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – въпросът многократно е поставян на разглеждане пред ВКС и е получил еднозначен отговор в задължителната му практика. Изводите на въззивния съд съответстват на разясненията за допустимостта на иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част е неправилно заснета в кадастралния план или кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, дадени от ОСГК на ВКС в ТР №8/2014г. от 23.02.2016г. по тълк.д.№8/2014г., поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Търговищкия окръжен съд, постановено на 20.05.2016г. по в.гр.д.№74/2016г.
ОСЪЖДА А. С. А., ЕГН [ЕГН] на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на М. М. Ч., ЕГН [ЕГН] направените в касационното производство разноски в размер на 300лв. /триста лева/.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: