12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 266
София, 04.05.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5466 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на Г. Д. Н., В. Н. В., М. Н. С., А. М. Т., Д. С. Т., Ж. В. Г. и М. Г. И. срещу решението на Варненския окръжен съд, постановено на 24.06.2016г. по в.гр.д.№850/2016г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е допуснато изкупуване на основание чл.33, ал.2 ЗС по иска, предявен от Н. В. Н.-починал в хода на процеса и заместен от наследниците си по закон-Г. Д. Н., В. Н. В. и М. Н. С., против Ж. В. Г., М. Г. Г., А. М. Т. и Д. С. Т. по договор за покупко-продажба, обективиран в н.а.№88, том 5, рег.№7840, дело №822 от 15.11.2010г., по силата на който Ж. В. Г. и съпругът й Г. И. Г. са продали на А. М. Т. и съпругата му Д. С. Т. дворно място, находящо се в [населено място] с площ от 3770кв.м., съставляващо имот пл.№166, от който имот 540кв.м. са включени в УПИ XV-за озеленяване; 610 кв.м. са включени в УПИ XVI-166; 810 кв.м. с включени в УПИ II-ТПК; 1700 кв.м. са включени в УПИ I-детски дом; 110 кв.м. са включени в ПИ III-167, при граници за цялото дворно място: улица, улица, [улица] и УПИ XIII-172, ведно с построените в дворното място жилищна сграда със застроена площ от 78 кв.м. с прилежащото й избено помещение, стопанска сграда със застроена площ от 16 кв.м., лятна кухня със застроена площ от 30 кв.м., второстепенна постройка с площ от 16 кв.м. , навес с оградни стени с площ от 40 кв.м., навес без оградни стени с площ от 8 кв.м., за сумата 15716.95лв., представляваща равностойността на 5/6 идеални части от този имот, която сума ищците следва да заплатят на купувачите А. М. Т. и Д. С. Т. в едномесечен срок от влизане на решението в сила.
Г. Д. Н., В. Н. В. и М. Н. С. обжалват въззивното решение в частта, с която е прието, че следва да заплатят на купувачите А. М. Т. и Д. С. Т. сумата 15716.95лв., представляваща равностойността на изкупените по реда на чл.33, ал.2 ЗС 5/6 ид.части от имота вместо посочената в нотариалния акт цена в размер на 7250лв. В изложението към подадената касационна жалба поддържат, че при извършването на преценка за размера на дължимата от тях сума въззивният съд се е произнесъл по имащите значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото въпроси ползва ли се частният документ с доказателствена сила, когато издателят му удостоверява изгодни за себе си факти и противопоставя този документ на лице, което не е страна по договора; допустими ли са свидетелски показания, за които е установена забрана по чл.164 ГПК; допустимо ли е доказване на установени с писмен акт парични задължения; може ли със сключването на окончателния договор между страните да бъде преодоляна всяка една от клаузите на предварителния договор.
В писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК А. М. Т. и Д. С. Т. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговорите съображения.
А. М. Т. обжалва въззивното решение изцяло, като в изложението към подадената касационна жалба поддържа на първо място, че касационното обжалване следва да бъде допуснато с цел извършване на проверка за допустимостта на въззивното решение, като поддържа, че същото е недопустимо по причина, че преди предявяването на иска не е било установено по безспорен начин, че предявилото иска лице има качеството съсобственик и като се има предвид, че в случая предмет на договора за продажба от 15.11.2010г. е целият имот, а не идеални части от него. Поддържа също така, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по въпроса допустимо ли е въззивният съд да обоснове мотивите на решението си въз основа на доказателства, които не са приети и събрани по установения ред, обосновавайки тази теза с обстоятелството, че показанията на свидетелите В. и П. са събрани от първоинстанционния съд при първоначалното разглеждане на делото /гр.д.№710/2011г./, но не и при новото разглеждане /гр.д.№445/2014г./. Излага съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса следва ли в мотивите на решението да се съдържа изложение на всички доводи и възражения на страните, както и да се изложат от съда ясни и точни мотиви защо съдът счита за доказани или не определени факти и защо съдът счита възраженията на страните за неоснователни; допустимо ли е да се приеме, че е налице заинтересованост на свидетел и да не се вземат предвид неговите показания само защото според съда са изолирани от показанията на свидетелите, водени от другата страна в процеса и без да е налице връзка между свидетеля и страната, която го е посочила, без свидетелят да е лице от кръга на посочените в чл.172 ГПК и следва ли съдът да обоснове в мотивите си защо дава вяра на едни и не дава вяра на други свидетелски показания. Поддържа също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса допустимо ли е предявяването на иск с правно основание чл.30, ал.2 ЗС при условие, че не е извършено разпореждане с идеална част от недвижим имот, а с целия имот и следва ли ищецът да предяви в тази връзка едновременно с иска по чл.33, ал.2 ЗС и иск за собственост като предпоставка за предявяване на иска по чл.33 ЗС, за твърдяната от него като собствена съответна идеална част.
Д. С. Т. обжалва решението на въззивния съд изцяло като в изложението към подадената касационна жалба поддържа, че същественият материалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото е неправилните правни изводи, за точната правна квалификация на основанието за завеждане на иск, както и по отношение на произнасянето спрямо непредявен иск от страна на ищеца, както и неправилното тълкуване на доказателствата по делото. Излага съображения, че предявените искове са недопустими, тъй като първоначалният ищец е узнал за извършената разпоредителна сделка в срок многократно надвишаващ предвидения в закона двумесечен срок преди завеждането на иска, както и по причина, че предмет на договора за покупко-продажба е целият имот, а не идеална част от него. Поддържа също така, че съдът е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следните въпроси: следва ли едновременно с иска по чл.33 ЗС при продажба на цял имот, а не на идеални части от него, съдът служебно да следи за правото на собственост на ищеца или следва да се предяви иск по чл.108 ЗС едновременно с този по чл.33 ЗС; при установяване на собственост чрез обстоятелствена проверка, т.е. вследствие на давностно владение, необходимо ли е спазването на разпоредбата на чл.33 ЗС от страна на продавачите преди продажбата на купувачите; изгубили ли са качеството си на съсобственици, а с това и правото да упражнят правото на изкупуване ищците, при наличие на безспорно доказано давностно владение с обстоятелствена проверка; следва ли с предявяването на иск с правно основание чл.33, ал.2 ЗС при условие, че не е извършено разпореждане с идеална част от недвижим имот, а с целия имот, ищецът да предяви едновременно с иска по чл.33, ал.2 ЗС и иск за собственост по чл.108 ЗС като предпоставка за предявяване на иска по чл.33, ал.2 ЗС за твърдяната от него като собствена идеална част; при продажба на целия имот от продавача /легитимирал се като единствен собственик с нотариален акт/ като трето лице е предявило 5 месеца след продажбата иск по чл.33 ЗС, как продавачът ще е бил длъжен да се съобрази към момента на продажбата с разпоредбата, която не е била приложима, тъй като имотът по правен статут не е бил съсобствен, т.е. не е имало и адресат на поканата за изкупуване; дори да се приеме, че в определени хипотези срокът ще тече от узнаването, не следва ли поради оповестителното действие на вписването да се приеме, че двата момента /на продажбата и на узнаването/ съвпадат.
Ж. В. Г. и М. Г. И. обжалват въззивното решение изцяло. Поддържат, че е налице основание за допускане на касационното обжалване с цел проверка по допустимостта на въззивното решение. Считат, че същото е недопустимо, тъй като ищецът не е доказал, че е съсобственик на имота. Поддържат, че съществените материалноправни въпроси, решени неправилно от окръжния съд и в противоречие с практиката на съдилищата са относно неправилно тълкуване и приложение на материалния закон относно събиране на доказателствата и тяхното обсъждане и следва ли да се обсъждат и ценят доказателства, събрани не по съответния ред и в нарушение на разпоредбите на чл.235, 236, 170 и 171 ГПК. Поддържат, че същественият процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на съдилищата е нарушението на правилото на чл.235, ал.1 вр. чл.12 ГПК, изискващо при постановяване на решението съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Н. В. Н. /починал в хода на производството и заместен от своите наследници по закон Г. Д. Н., В. Н. В. и М. Н. С./ е предявил искане за изкупуване по реда на чл.33, ал.2 ЗС на 5/6 идеални части от дворно място, находящо се в [населено място], съставляващо имот пл.№166, ведно с построените в това дворно място жилищна сграда, стопанска постройка, лятна кухня, второстепенна постройка, навес с оградни стени и навес без оградни стени, по договор за покупко-продажба, обективиран в н.а.№88, том V, рег.№7840, дело №822 от 15.11.2010г., с който Ж. В. Г. и съпругът й Г. И. Г. са продали имота на А. М. Т., с твърдението, че заедно с Ж. В. Г. е наследник по закон на В. Б. А., починала на 20.05.2003г. и В. Н. А., починал на 26.02.2008г., които са притежавали процесния имот при условията на СИО, като след смъртта на В. Б. А. процесният имот е станал съсобствен между Н. В. Н., Ж. В. Г. и преживелия съпруг В. Н. А., който през 2005г. /н.а.№31, том IV, рег.№3057, дело №584/2005г./ е продал на Ж. В. Г. собствените си 4/6 идеални части.
С обжалваното решение така предявеният иск е приет за основателен.
Прието е, че искът е предявен от лице, което към момента на сключване на договора за покупко-продажба на 15.11.2010г., е притежавало право на собственост върху 1/6 ид.част от имота, като съсобствеността му с Ж. В. Г. произтича от наследяване – прието е, че Н. В. Н. и Ж. В. Г. са брат и сестра, като техни родители са В. А. и В. А., които са притежавали в режим на СИО правото на собственост върху процесния имот; след смъртта на наследодателите и предвид извършената разпоредителна сделка с н.а.№31/11.08.2005г./ Ж. В. Г. е станала собственик на 5/6 ид.части от процесния имот, а останалата 1/6 ид.част е на Н. В. Н.. Посочено е, че Ж. Г. е декларирала имота като съсобствен на 27.09.2005г., посочвайки и квотите пред данъчните власти, а именно 5/6 ид.части за нея и 1/6 ид.част за покойния Н. В. /неин брат/, след което без да са изтекли дори и изискуемите 5 години се е снабдила с констативен нотариален акт №57 от 12.04.2010г,. по силата на който е призната за собственик на имота по давност. Изложени са съображения, че констативният нотариален акт за собственост е официален свидетелстващ документ и се ползва с формална доказателствена сила до установяване на неговата неистинност, като доказателствената тежест за това с оглед разпоредбите на ГПК лежи върху страната, която го оспорва.
Посочено е, че страните по делото спорят основно по въпроса за датата, респективно месеца на узнаването на осъществената в полза на А. М. Т. сделка. Изложени са съображения, че първоинстанционният съд е подценил разпитаните при първоначалното разглеждане на делото свидетелски показания, а е неясно и по какви съображения е дал вяра на други, които според въззивния съд се явяват изолирани доказателства. Взето е предвид обстоятелството, че по делото се оформят две групи свидетели-едната в полза на ищците, а другата-в полза на ответниците, като същинската дейност на съда е да постанови дали и защо дава вяра на едните и по какви съображения не кредитира другите. Посочено е, че по делото е безспорно, че на 07.04.2011г. е било изискано и получено удостоверение за наследниците на В. Н., по повод на което са показанията на св.С. В. В., която е заявила, че подписът под удостоверението и събраната такса е неин; че Н. В. е отказал удостоверението да бъде предоставено на Ж. В. с оглед обстоятелството, че предстои разрешаването на съдебен спор и в тази насока резонни се явяват показанията на св.Р. П., която по молба на ищцовата страна през април 2011г. е заявила желанието да заплати данък сгради и такса смет, но й е било отговорено, че партида на името на Н. В. липсва, което само по себе си озадачило ищците и точно то е провокирало проверка от тяхна страна.
Изложени са съображения, че неправилно първоинстанционният съд е дал вяра на показанията на св.Н. Й. Н., който е бил разпитван при повторното разглеждане на делото и е заявил пред съда, че познава първоначалния ищец и че на К. през 2010г. го срещнал на Колхозен пазар в [населено място], където Н. В. му споделил, че са продали имота. Прието е, че тези показания не следва да бъдат кредитирани, тъй като се явяват изолирани от останалия доказателствен материал, противоречат му и не способстват за изясняване на обективната истина, още повече, че връзката между свидетеля и А. М. е недвусмислена – установено е, че свидетелят е извършвал ремонтна дейност в процесния имот. Взето е предвид и обстоятелството, че Н. В. не е страна по сключения на 15.11.2010г. договор, поради което няма как да бъдат възприети като истинни думите, и да се даде вяра, че Н. В. е заявил, че са продали имота /“продадохме имота“/-Н. В. този имот не е продавал, тъй като не е бил страна по сделката. По тези съображения е прието, че исковата претенция е предявена в рамките на двумесечния срок.
Прието е, че по повод изкупуването наследниците на Н. В. следва да заплатят на А. и Д. Т. сумата от 15 716.95лв., представляваща платената цена за процесните 5/6 идеални части от имота, тъй като това е реалната продажна цена, а не посочената в сключения на 15.11.2010г. договор. Посочено е, че още с отговора на исковата молба А. Т. е посочил, че действителната цена по сделката е 9500 евро, а не 7 250 лв., както е посочено в нотариалния акт, като цената по отразената в нотариалния акт сделка е симулативна, което успешно е доказал в процеса.
Прието е, че представеният по делото предварителен договор за покупко-продажба от 29.09.2010г. представлява „начало на писмено доказателство“, при наличието на което са допустими свидетелски показания за разкриване на действителната цена, още повече, че в случая е налице и изрично съгласие на страните за събиране на гласни доказателства. На базата на предварителния договор и показанията на свидетеля К. Г. е прието, че реалната цена за придобиване на имота е 9500 евро, от които 1000 евро са били предоставени в предплата, а останалата част от сумата е била изплатена в деня на осъществяване на покупко-продажбата.
По поставените от касаторите Г. Д. Н., В. Н. В. и М. Н. С. въпроси:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите ползва ли се частният документ с доказателствена сила, когато издателят му удостоверява изгодни за себе си факти и противопоставя този документ на лице, което не е страна по договора; допустими ли са свидетелски показания, за които е установена забрана по чл.164 ГПК; допустимо ли е доказване на установени с писмен акт парични задължения и може ли със сключването на окончателния договор между страните да бъде преодоляна всяка една от клаузите на предварителния договор. По тези въпроси изразеното от въззивния съд становище съответства на непротиворечивата задължителна практика на ВКС-решение №383/26.10.2010г. по гр.д.№532/2010г. на Второ ГО на ВКС; решение №626/08.12.2010г. по гр.д.№6/2010г. на Първо ГО на ВКС, в които е прието, че при частична симулация на посочена в нотариалния акт по фискални съображения по-ниска цена, страните по договора за продажба могат в производство по чл.33, ал.2 ЗС, в което те са необходими другари, да разкрият действителните си отношения, като доказателствата, които са допустими между тях, могат да бъдат противопоставени на третото лице, което желае да изкупи собствеността, защото по изричното разпореждане на чл.33 ЗС изкупуването трябва да стане при „същите условия“, т.е. при условията, при които е сключен договорът. Изкупвачът-съсобственик по чл.33, ал.2 ЗС дължи действително уговорената, а не посочената в нотариалния акт цена между първоначалния продавач и третото лице, когато тя е по-ниска от действителната. Според практиката на ВКС допустимите доказателства за разкриване на симулацията по отношение на страните по симулативното съглашение могат да бъдат съставени едновременно или след сключването му и не е необходимо да имат достоверна дата, в какъвто смисъл е и изразеното от въззивния съд становище. Още повече, че в настоящия случай е налице и съгласие на страните за установяване на действителната цена с гласни доказателства /в този смисъл изявлението на адв.П., пълномощник на касаторите, който в проведеното на 17.03.2015г. открито съдебно заседание е заявил, че за действителната пазарна цена са допустими гласни доказателства, поради което моли да му бъдат допуснати двама свидетели при довеждане за опровергаване на твърденията, че действителната цена е 9500 евро/. С оглед така изразеното съгласие следва да се приеме, че поставените въпроси не могат да бъдат обвързани с действително извършените по делото съдопроизводствени действия и тяхното съответствие с изискванията на процесуалния закон.
По въпросите, поставени от касаторите А. М. Т., Д. С. Т., Ж. В. Г. и М. Г. И.:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса дали е допустимо въззивният съд да обоснове мотивите на решението си въз основа на доказателства, които не са приети и събрани по установения ред. Действително при новото разглеждане съдът не е извършил повторен разпит на свидетелите, разпитани при първоначалното разглеждане на делото от първоинстанционния съд. Налице е обаче изрично изявление на пълномощниците на страните, че не желаят повторния разпит на свидетелите, които вече са били разпитвани-в този смисъл изявленията на адв.Г., пълномощник на касатора А. Т. и на адв.Н., пълномощник на касатора Д. Т. в открито съдебно заседание, проведено на 09.02.2016г., когато вече разпитаните свидетели са били доведени за повторен разпит. С оглед тези изявления в съдебното заседание е бил разпитан само доведеният от Д. Т. /която не е участвала при първоначалното разглеждане на делото/ свидетел. По тези съображения следва да се приеме, че така поставеният въпрос изразява поддържана от касаторите защитна теза, която обаче не е основана на действително извършените по делото съдопроизводствени действия, съответстващи на изискванията на процесуалния закон.
В сочените от касаторите решение №263/01.07.2011г. по гр.д.№561/2010г. на Четвърто ГО на ВКС, решение №265/10.09.2012г. по гр.д.№703/2011г. на Четвърто ГО, решение №113/20.01.2016г. по т.д.№955/2014г. на Второ ТО на ВКС е разгледана съвършено различна хипотеза на обсъждане на писмени доказателства, които не са били събрани по установения в ГПК ред. По отношение на свидетелските показания пък изразеното становище касае доказателства събрани в наказателното или в друго исково производство, т.е. хипотезата отново не е идентична. В решение №81/08.07.2014г. по гр.д.№5665/2013г. на Трето ГО на ВКС пък е разгледана хипотеза, при която въззивният съд е обсъдил писмени доказателства, изключени от доказателствения материал от първоинстанционния съд, която отново не показва сходство с настоящия правен спор.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите следва ли в мотивите на решението да се съдържа изложение на всички доводи и възражения на страните, както и да се изложат от съда ясни и точни мотиви защо съдът счита за доказани или не определени факти и защо съдът счита възраженията на страните за неоснователни; допустимо ли е да се приеме, че е налице заинтересованост на свидетел и да не се вземат предвид неговите показания само защото според съда са изолирани от показанията на свидетелите, водени от другата страна в процеса и без да е налице връзка между свидетеля и страната, която го е посочила, без свидетелят да е лице от кръг на посочените в чл.172 ГПК и следва ли съдът да обоснове в мотивите си защо дава вяра на едни и не дава вяра на други свидетелски показания. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е изложил съображения защо кредитира показанията на едни свидетели и не кредитира показанията на св.Н. Н., като е посочил, че показанията на този свидетел противоречат и на формалната житейска логика, приемайки, че доколкото Н. В. Н. не е страна по договора за покупко-продажба, сключен на 15.11.2010г., не отговаря на действителността изявлението „продадохме имота“, направено от него според свидетеля Н.. И доколкото това е основното съображение на съда да приеме, че казаното от свидетеля не касае момента на узнаване на този договор, то останалите въпроси, свързани с извършената от съда преценка на гласните доказателства, както и въпросите за необходимостта съдът при постановяване на решението да обсъди всички доказателства и доводи на страните, следва да се приемат за ирелевантни – тяхното разрешаване не може да бъде отнесено към извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства, доколкото при тази преценка сочените от касаторите разпоредби на процесуалния закон са приложени в съответствие с трайно установената практика на съдилищата.
Извършената от въззивния съд преценка не противоречи на решение №65/16.07.2010г. по гр.д.№4216/2008г. на Четвърто ГО на ВКС, решение №176/28.05.2011г. по гр.д.№759/2010г. на Второ ГО на ВКС, решение №250/21.12.2015г. по гр.д.№3897/2015г. на Първо ГО на ВКС, решение №159/22.02.2016г. по т.д.№1871/2014г. на Второ ТО на ВКС-въззивният съд е изложил съображенията, поради които основава изводите си на казаното от свидетелите Р. и П., а не на свидетеля Н.. Обсъдени са данните за релевантните за спора факти, съдържащи се в събраните по делото доказателства, поради което не може да се възприеме становището за противоречие с решение №65/30.07.2914г. по т.д.№1656/2013г. на Второ ГО на ВКС. Свидетелските показания не са преиначени, а са цитирани дословно в обжалваното решение и са обсъдени според точните думи на свидетелите, поради което не може да бъде споделена тезата за противоречие с разрешението, дадено в решение №69/09.07.2015г. по гр.д.№1582/2014г. на Четвърто ГО на ВКС.
Не е налице противоречие и с разрешението, дадено в решение №266/29.06.2011г. по гр.д.№1058/2010г. на Първо ГО на ВКС-в същото е разгледана хипотеза, при която е извършвана преценка на гласни доказателства за установяване на изтекла придобивна давност с оглед доказателствената тежест в подобна хипотеза, докато по настоящето дело гласни доказателства в подкрепа на твърдението на Ж. В. Г. за изтекла в нейна полза придобивна давност не са били ангажирани.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите дали е допустимо предявяването на иск с правно основание чл.33, ал.2 ЗС при условие, че не е извършено разпореждане с идеални части от недвижим имот, а с целия имот и следва ли ищецът да предяви в тази връзка едновременно с иска по чл.33, ал.2 ЗС и иск за собственост като предпоставка за предявяване на иска по чл.33 ЗС за твърдяната от него като собствена съответна идеална част. Към настоящия момент съдилищата непротиворечиво приемат, че при предявен по реда на чл.33, ал.2 ЗС иск съдът преюдициално се произнася и по въпроса за наличието на предпоставките за успешното провеждане на иска, включително и за правата на предявилото иска лице като съсобственик, доколкото не съществува противоречие в практиката на съдилищата че производството по чл.33, ал.2 ЗС е исково. В съответствие с тази трайно установена съдебна практика въззивният съд е приел, че и при извършено разпореждане с целия имот е допустимо предявяване на иск по чл.33, ал.2 ЗС и е извършил преценка за наличието на предпоставките за предявяването и уважаването му, включително произнасяйки се за правата на предявилото иска лице като съсобственик. В този смисъл е и принципното становище за възможността в исков процес да бъдат оспорени права, установени по реда на нотариалното производство, както и за начините, по които това оспорване може да бъде проведено, изразено в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №94/27.06.2016г. по гр.д.№520/2016г. на Второ ГО на ВКС-оспорващото констатациите на нотариуса лице може да оспори правото на собственост на лицето, легитимиращо се с констативен нотариален акт не само по исков ред /чрез предявяване на инцидентен установителен иск/, но и чрез възражение или твърдения за факти, които изключват придобиване на правото или установяващи, че понастоящем това лице не е носител на правото.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите при установяване на собственост чрез обстоятелствена проверка, т.е. вследствие на давностно владение, необходимо ли е спазването на разпоредбата на чл.33 ЗС от страна на продавачите преди продажбата на купувачите; изгубили ли са качеството си на съсобственици, а с това и правото да упражнят правото на изкупуване ищците, при наличие на безспорно доказано давностно владение с обстоятелствена проверка. Преценката на въззивния съд за осъщественото в настоящия процес доказване, както и за разпределяне на доказателствената тежест, съответства на указанията по приложението и тълкуването на процесуалния закон, дадени в ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС и последващата приемането му практика на ВКС-когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В този смисъл становището, изразено в решение №143/26.05.2014г. по гр.д.№803/2014г. на Първо ГО на ВКС; решение №42/11.05.2016г. по гр.д.№4643/2015г. на Първо ГО на ВКС; решение №141/16.06.2016г. по гр.д.№6231/2015г. на Първо ГО на ВКС; решение №184/11.10.2016г. по гр.д.№1147/2016г. на Първо ГО на ВКС. В настоящия случай още в исковата молба първоначалният ищец Н. В. Н. е посочил, че през 2010г. Ж. В. Г. се е снабдила с нотариален акт за собственост на целия имот, като е изложил твърдение, че не са били налице основания за издаването на такъв акт, тъй като имотът е принадлежал на общите наследодатели, т.е. позовал се е на наследствено правоприемство и е представил доказателства за неговото осъществяване, вкл. нотариален акт №68/18.05.1956г., легимиращ наследодателите като собственици на имота, както и съответните удостоверения за наследници и н.а.№31/10.08.2005г. за извършено от В. Н. разпореждане с идеална част от имота. Така извършеното оспорване на констатациите в съставения на 12.04.2010г. констативен нотариален акт №57, при наличие на доказателства за осъществяване на придобивно основание в полза на оспорващата го страна, обосновава извод за приложимостта на разрешението на поставените въпроси, съдържащо се в задължителната практика на ВКС, с която, както вече беше посочено, въззивният съд се е съобразил.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите, касаещи момента, от който започва да тече срокът за предявяване на иск по чл.33, ал.2 ЗС и дали не следва поради оповестителното действие на вписването да се приеме, че двата момента /на продажбата и узнаването/ съвпадат. По въпроса от кой момент тече двумесечният срок за предявяване на иска по чл.33, ал.2 ЗС изводът на съда съответства на практиката на ВКС-решение №383/26.10.2010г. по гр.д.№532/2010г. на Второ ГО на ВКС, в което е прието, че когато съсобственикът е уведомен чрез отправена покана за изкупуване относно намерението на другия съсобственик да се разпореди със своя дял от вещта, срокът за предявяване на претенция за изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС тече от деня на сделката. В случаите, когато съсобственикът изобщо по никакъв начин не е уведомен за извършеното разпореждане, то тогава той ще може да упражни правото си на изкупуване в двумесечен срок от узнаване на продажбата. Даденото от въззивния съд разрешение съответства на това становище и в изложенията към подадените касационни жалби не са посочени решения на ВКС, които да обосновават извод за противоречивото разрешаване на така поставените въпроси.
Останалите въпроси, които касаторите поставят, по естеството си представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свързани с поддържаната защитна теза в процеса, поради което не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решението, постановено на 24.06.2016г. по в.гр.д.№850/2016г. по описа на Варненския окръжен съд.
Председател:
Членове: