1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София, 30.01.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3463 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. Д.-С. срещу решението на Софийски окръжен съд, постановено на 18.04.2016г. по в.гр.д.№854/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от М. М. Д.-С. против И. Й. В. иск по чл.53, ал.2 ЗКИР /в редакцията му до изменението с ДВ.бр.49/2014г./, а към момента – чл.54, ал.2 ЗКИР, с който се претендира да бъде признато за установено, че при изработване на сега действащия план на [населено място] от 1966г. М. Д. Ц., наследодател на М. М. Д.-С., е бил собственик на поземлен имот в землището на населеното място, местност „Л.“ с площ от около 2.5 дка, идентичен с имот №295 по действалия от 1934г. до 1952г. план на селото, както и че е налице грешка в разписния лист към плана от 1952г., в който М. Д. Ц. неправилно е записан като собственик на имот пл.№296 вместо на имот №295.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесалноправния въпрос за задължението на съда при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба И. Й. В. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване , като съображенията за това са следните:
По реда на чл.53, ал.3 ЗКИР /в редакцията на закона до изменението с ДВ.бр.49/2014г./, а към момента – чл.54, ал.2 ЗКИР, М. М. Д.-С. е предявила срещу Д. К. М. и И. Й. В. иск за признаване за установено, че М. Д. Ц., наследодател на ищцата, е притежавал правото на собственост върху процесния недвижим имот към 1966г. /датата на изработване на сега действащия план на [населено място]/, както и че е налице грешка в разписния лист към плана от 1952г., в който наследодателят М. Д. Ц. неправилно е записан като собственик на имот пл.№296 вместо на имот №295.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Прието е, че ищцата е наследник по закон на М. Д. Ц., роден през 1906г. и починал на 11.02.1995г., а ответницата е наследник по закон на Й. Б. М., роден през 1918г. и починал на 29.07.1995г., син на Б. М. К., роден през 1890г. и починал на 08.01.1949г., по които факти между страните не съществува спор.
Прието е, че от представените извлечения от разписни листове към действалите за населеното място планове, удостоверение № ТС-1655-1/01.06.2015г., заключенията на основната съдебно-техническа експертиза на в.л.П., двете допълнителни съдебно-технически експертизи от 04.07.2014г. и 07.07.2014г. и от заключението на тройната съдебно-техническа експертиза се установява, че: първият кадастрален и регулационен план за [населено място] е от 1934г., както и че в него процесният имот не е нанесен; в квартал 13 по този план е съществувала единствено улична регулация без да са отразени обособени парцели, поради което разписен лист за тази територия липсва; следващото изменение в плана представлява разширение в обхвата на регулационния план от 1952г. и съгласно разписния лист към този план, в който процесният имот №295 е нанесен за първи път, този имот е записан на името на братя Б. М., като за него и за съседния имот пл.№294 са отредени парцели XIII, XIV и XV от кв.14, а на името на М. Д. е записан имот №296; в следващия, действащ и понастоящем регулационен план на селото, а именно планът от 1966г., процесният имот №295 попада в УПИ II от кв.7 с отреждане за „градина“, като в УПИ II с посоченото отреждане първоначално са попадали част от имот пл.№297, както и имоти №№296, 295, 294 и части от имоти №№293, 289, 290 и още няколко имота по плана от 1952г. Посочено е, че в разписния лист към плана от 1966г. е отразено, че имот №295 е отчужден и се води на Народен съвет, за което като правно основание е отразен акт №135 на ОНС-София. В този план имот №295 не е нанесен като самостоятелна единица. Въз основа на същите доказателства е прието, че площта на имот №295 по плана от 1952г. е 1 990кв.м., а по действащия – 1749кв.м., определени графично; по западната граница по цялото си протежение имотът граничи със съществуващи на място огради /освен в горната си част, където в кадастралния план е показана улица/, от север границата е по съществуващи огради, от юг тя минава по съществуващ слог с денивелация повече от 2 метра, а от изток – слог с височина от 20-40см. и при съпоставка на плана от 1952г. и този от 1966г. се установява, че по-голямата част от имоти №№295 и 296 по плана от 1952г. попадат в терен, отреден за детска градина.
Въз основа на показанията на свидетелите К. и С. е прието за установено, че от 1960г. М. Д. е ползвал имот в [населено място], м.“Л.“ с площ от 2.5дка, при съседи: от юг-път София-Храбърско, който е разположен на скат, от запад – братя Х., от изток – братя М., от запад – ограда, като имотът не е включван в ТКЗС и М. Д. го обработвал до смъртта си. Изводът за началния момент на владението е основан на констатацията, че спомените на свидетелите датират от 1960г.
Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че М. Д. е бил към 1966г. собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност в периода 1930г.-1966г. на имот №295, тъй като показанията на свидетелите относно факта на владението, осъществявано от наследодателя Д. датират от 1960г., откогато до 1966г. /правнорелевантния момент/ срокът по чл.79, ал.1 ЗС не е изтекъл.
Настоящият състав на Първо ГО на ВКС, като взе предвид, че според показанията на св.Л. К. същата познава имота от около 60г., откакто е била дете и за този период дава показания, а свидетелят С. С. е заявил, че знае имота от поне 50 години и за този период от време дава показания, приема, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос за задължението на съда при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила, включително при обсъждане и преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с разрешението, дадено в решение №554/08.02.2012г., постановено по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№1163/2010г. от тричленен състав на Четвърто ГО на ВКС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 18.04.2016г. по в.гр.д.№854/2015г. по описа на Софийския окръжен съд.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 67.50лв. /шестдесет и седем лева и 50ст./ за разглеждане на касационната жалба по същество и да представи доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представяне на доказателства, че държавната такса е внесена, делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Председател:
Членове: