Гр. д. № 4365/2016 г. на ВКС, І г. о.
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 217
гр. София, 10.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 4365/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от Д. К. К., чрез процесуалния му представител адв. С. И. против решение № 85/06.07.2016 г. по гр. д. № 214/2016 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 567/22.03.2016 г. по гр. д. № 27/2015 г. по описа на Бургаски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора против К. Д. К. искът за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 10.08.1992 г., съставено от М. Х. К. в полза на К. Д. К. и в частта, с която е отхвърлен искът за отмяна на нотариален акт № 131, том 7, рег. № 4879, дело № 958 от 08.10.2013 г., констатиращ собствеността му върху ? ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ първи жилищен етаж от двуетажна масивна сграда, със застроена площ от 106 кв. м., ведно с 3/8 ид. ч. от тавански етаж и 3/8 ид. ч. от избен етаж, ведно със съответните ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворно място, представляващо парцел X-1872 в кв. 117 по плана на [населено място] с площ от 465 кв. м., както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС за ? ид. ч. от описания недвижим имот.
Оплакванията са, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати нарушения на съществени съдопроизводствените правила и необоснованост.
Позова се на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка във връзка с формулирани материално – правни въпроси по отношение на действителността на завещателните разпореждания и преценката по чл. 39 ЗН, както и процесуално-правни въпроси относно събирането на доказателства и в частност изслушването на допълнителни и повторни съдебни експертизи.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. М. И., в качеството му на процесуален представител на ответника по касация – К. Д. К.. Излагат се съображения за недопустимост и неоснователност на подадената касационна жалба и се претендират разноски.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
За да се произнесе като въззивна инстанция по основателността на предявените искове Апелативен съд – Бургас е приел за установено от фактическа страна следното: Ищецът Д. К. К. е баща на ответника К. Д. К.. Двамата извеждат легитимацията си като собственици на процесния недвижим имот от съставени в тяхна полза завещания от М. Х. К. и двете от 10.08.1992 г. Завещателката е майка на ищеца и баба на ответника. Починала е на 27.12.2012 г. Между страните не се спори, че към момента на смъртта й М. Х. К. е притежавала ? ид. ч. от процесния недвижим имот.
Ищецът е предявил обективно кумулативно съединени искове, с които е поискал от съда да бъде признато за нищожно завещанието, издадено от майка му в полза на сина му, да бъде отменен издадения констативен нотариален акт за собственост в полза на сина му, както и да бъде признат за собственик на процесния имот, а синът му да бъде осъден да му предаде владението. Позовава се и на наследствено правоприемство.
Няма спор между страните за това, че от 2002 г. К. Д. К. обитава процесния имот, а от смъртта на баба му го владее. При тези данни въззивният съд е приел, че спорните въпроси, обуславящи изхода на делото пред втората инстанция, са свързани с валидността на завещанието в полза на К. Д. К., както и относно преценката кое от двете завещания е последващо. Съдът е приел, че и двете завещания отговарят на изискванията по чл. 25 ЗН – написани са саморъчно от завещателката, съдържат означение на дата и са подписани, следователно и двете са валидни. За да се прецени кое от тях произвежда действие следва да се приложи разпоредбата на чл. 39 ЗН. Приел е, че повторното изписване на действителната възраст на завещателката към момента на извършване на завещанието в полза на внука й (отразено, че е на 75 г., а над тази цифра е изписана цифрата – 62 г., която показва действителната й възраст към 10.08.1992 г.) не съставлява поправка в елемент от текста, който не е от съществените, поради което не дава основание да се приеме, че завещанието е нищожно.
Произнесъл се е и по направените възражения относно оспорването на изслушаната съдебно-графологическа експертиза в първа инстанция, като изрично е посочил, че предвид разпоредбата на чл. 200, ал. 3 ГПК и липсата на оспорване в законоустановения преклузивен срок, то оплакванията във въззивната жалба на К. Д. К. за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд са неоснователни и не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане събирането на нови доказателства. След като е достигнал до извод за валидност и на двете завещания, съдът е приел, че следва да приложи разпоредбата на чл. 39 ЗН, тъй като е налице еднаквост в датата на съставянето им и имуществото, с което е направено разпореждане. Доколкото в актовете на М. Х. К. няма изрично волеизявление за отмяна на едно от тях, съдът е намерил, че е изправен пред необходимостта да тълкува волята на завещателката. Взел е предвид съдържащото се отбелязване в завещанието в полза на внука й, че това е „последната“ й воля и като е приложил разпоредбата на чл. 20 във вр. 44 ЗЗД, е приел, че този завещателен акт отменя предходния съставен в полза на сина й Д. К. К..
Съдът се е произнесъл и във връзка с релевираното възражение от страна на ищеца за значението на обстоятелството, че завещанието в негова полза е било предадено за пазене в РС – Айтос 4 дни след съставянето му. Съдът е посочил, че законът не предписва конкуренция между начините за съхранение на завещателните разпореждания, следователно това обстоятелство не рефлектира върху волята на завещателя.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал.3 ГПК са формулирани три групи въпроси.
Първата от тях съдържа материалноправни въпроси, като се твърди, че съдът ги е разрешил в противоречие с формирана задължителна практика по тях, което обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка. Въпросите са за това: 1. по какви критерии следва да се определи поредността на съставянето на две саморъчни завещание, съставени от едно и също лице, на една и съща дата с идентични завещателни разпореждания; 2. допустимо ли е поредността да се определя чрез тълкуване на използваните изразни средства като: … „ това е моята последна воля”; 3. при конкуренция на две завещателни разпореждания оставянето на едното от тях за пазене при нотариуса няколко дни след датата на съставянето им, може ли да характеризира това завещание като последващо по смисъла на чл. 39 ЗН; 4. следва ли съдът да извърши преценка за валидността на съставените две завещание в една и същата дата в полза на различни лица съобразно общите критерий за изискване по чл. 26 ЗЗД.
Поставените въпроси не обуславят общо основание за допускане на касационна проверка на въззивното решение. Те са свързани с извършената от съда дейност по обсъждане на доказателствата и преценката им и определяне относимостта им към доводите на страните. При констатацията за валидност на двете завещание и съставянето им в един и същи ден, съдът е пристъпил към преценка за това, кое от тях е по-късно съставено въз, основа на изразните средства, с които е формулирана волята на завещателката. Това съставлява тълкувателна дейност на съдържанието на писмените доказателства, а не разрешаване на правен въпрос.
Неоснователен е доводът, изведен като разрешен въпрос № 3, че оставянето на едно от двете завещания, съставени на една и съща дата, четири дни по-късно за пазене при нотариус, е основание да се определи то като следващо завещание по смисъла на чл. 38 ЗН. Начинът на съхраняване (пазене) на завещанието не е елемент от самия разпоредителен акт. За момента на съставянето му се съди от записаната в него дата. Действията на завещателия да остави завещанието в дома си или да го предаде за пазене на нотариус, не рефлектират върху датата на съставянето му и не са израз на воля за отмяната му. Законодателят е разпоредил, че последващото завещание отменя предходното, а не извършено действие от завещателя във връзка с съхраняването му.
Четвъртият въпрос не е разрешаван от съда. Правният извод за валидност на завещанията е изведен след прилагане нормите на ЗН за валидност на завещанието, а не от чл. 26 ЗЗД, на основанията в който касаторът не се е и позовавал.
Втората група въпроси са за това: 1. нищожно ли е завещанието, в което истинската дата на съставянето му не съответства на възрастта на завещателя, посочена лично от него.
Въпросът не е обусловил решаващият извод на съда. Съдът е приел, че тъй като няма поправка в датата на съставяне на завещанието, която е съществен елемент от него, а в изписаната възраст на завещателя, която не е съществена част от текста, то правилно е прието, че тази поправка е ирелавантна за валидността на завещанието. Следва да се приеме, че тя отразява вярно възрастта на завещателката към датата на съставяне на завещанието, тъй като всяко поправка цели да отстрани допусната грешка и да се посочи верният факт.
Вторият въпрос е за това нищожно ли е завещанието, в което завещателят е посочил, че текстът не съдържа поправки, прибавки и съкращения, а такива, свързани с датата, са налице и в процеса на проверка на завещанието не е установено дали са направени от завещателя. Тъй също не обуславя основание за допускане на касационна проверка, по аргумента, посочен по-горе. Поправката не е в съществената част на съдържанието на завещателния акт, поради което не сочи на промяна или несигурност във формираната воля.
Третата група въпроси са процесуални и са за това: 1. несвоевременното оспорване на експертизата от някоя от страните освобождава ли съда от задължението му служебно да назначи едно или повече вещи лица на допълнителна или повторна експертиза за изясняване на съществени въпроси, свързани с прилагането на чл. 45, б. „б” във вр. с чл. 25, ал.1 ЗН.
Този въпрос не обуславя основание за допускане на касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК тъй като не е разрешаван от съда. С иска първоначално е сезиран Айтоски районен съд. Той е допуснал изслушване на съдебно-почеркова експертиза. Същата е установила, че двете завещания са написани и подписани от завещателката. Експертизата не е била оспорена от страните. След приемането й и установяване цената на ревандикационния иск, съединен с този по чл. 42 б. б ЗН, делото е изпратено по правилата на родовата подсъдност за разглеждане от Бургаски окръжен съд като първа инстанция. Този съд е намерил, че не се налага изслушване на допълнителна почеркова експертиза, тъй като приетата не е оспорена от страните, а също и поради това, че констатациите й съвпадат с тези на назначената графологическа експертиза, приета в досъдебното производство, образувано по сигнал на касатора с твърдение за извършено престъпление от неговия син по чл. 309, ал.1 НК (документно престъпление), в която вещото лице също е констатирало, че в двете завещания текстът и подписа са изпълнени от едно и също лице и подписът е на наследодателката. Въззивният съд е изпълнил служебното си задължение да прецени приетата експертиза и това, дали тя е дала отговор на поставените й въпроси и тези, които следва да се установят по делото във връзка с направеното оспорване от страните. Изпращане на делото за разглеждане от по-горния съд по правилото на чл.118, ал. 2 ГПК не е основание за повтаряне на извършените процесуални действия от по-долния по степен съд, сезиран с иска.
В раздел ІІІ са формулирани въпроси във връзка с твърдението на касатора, че завещанието направено в полза на сина му е антидатирано. Въпросите са: 1. следвало ли е да се установи кой е извършил поправката в датата, с която е означена възрастта на завещателката; 2. при очевидната разлика в степента на обработеност на почерка, с който е написано завещанието в полза на внука, следвало ли е да се установи на какво се дължи тя, на разлика в из-писване във времето или на друга причина, включително и имитация на почерка; 3. задължен ли е съдът да обсъди и разликата в съдържанието на текста на завещанието – в това в полза на внука й не се посочва имота в [населено място], с който завещателката през 1995 г. се е разпоредила чрез дарение в полза на касатора, който факт е относим към датата на написване на завещанието, което и с оглед изписаната в него възраст, а завещателката вероятно е станало през 2004 г. Поддържа се че този въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика – решение по гр. д. № 1512/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.
По първият въпрос – установяването на този факт е без значение, след като поправката не е в съществените елементи на завещанието. Разликата в обработеността на почерка може да се дължи както на възрастови изменения, така и на временно психическо състояние, поради което това не е съществено при определяне това, кой е написал текста и го е подписал. Съобразно това съдът не е дължал изслушване на допълнителна експертиза. Този довод не е навеждан от касатора в първоинстанционното производство, поради което е преклудиран.
Разликата в текста, която се установява при направеното изброяване на имотите, които е притежавала завещателката, не дава основание да се предполага, че е съставила завещанието в полза на внука си на дата различна от посочената в него. Към датата на съставяне на завещанието касаторът е ползвал имота в [населено място], в който се е установил да живее от 1990 г. и да развива стопанска дейност. През 1995 г. завещателката му е дарила този имот, от което може да се приеме, че поради формирано в нея дарствено намерение към момента на съставяне на завещанието, не го е посочила при изброяването на имотите в завещанието, което е оставила в полза на внука си.
Неотносимо е решението по гр. д. № 1512/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., което се сочи за да се обоснове основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка. То е постановено при различна фактическа обстановка. Предмет на проверка за валидност е било завещание, в което посочената дата на съставянето му предхожда датата на издаване на документа за самоличност на завещателя, който документ е описал в завещанието. От това е направен извод, че не може да се определи точната дата на съставяне на завещанието, т. е. завещанието е съставено на дата различна от посочената, поради което е нищожно. В този случай съдът е обсъждал две дати, които са безспорно установени.
В оспореното от касатора завещание, цифрата, посочваща възрастта на завещателката не е съществен реквизит на текста на завещанието, а наред с това след поправянето й тя съответства на възрастта, на която е била наследодателката към посочената от нея дата на съставяне на завещанието.
При проверка на въззивното решение не се установи да е налице някое от посочените основания за допускане на касационна проверка, поради което искането ще бъде оставено без уважение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационна проверка на решение № 85/06.07.2016 г. по гр. д. № 214/2016 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: