5
т. д. № 60215/2016 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 67
София, 13.02.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 60215/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от Териториално поделение Държавно горско стопанство „С.”, на Държавно предприятие „Ю. държавно предприятие” касационна жалба срещу решение № 229 от 08.07.2016 г. по в. т. д. № 237/2016 г., с което е потвърдено решение № 20 от 27.01.2016 г. по т. д. № 104/2014 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 185 169.12 лв., представляваща неизплатена главница за изпълнени строително-монтажни работи по договор за изработка № 1 от 1.10.1999 г., както и 24 792.84 лв. разноски по делото за първата инстанция. С въззивното решението касаторът е осъден да заплати и сумата 10 500.00 лв., разноски за производството. Касационните доводи са за недопустимост на решението, като постановено по иск, предявен без наличието на процесуална легитимация за ответника, както и поради изтекъл давностен срок за предявяване на иска. Развити са и доводи за неправилност и незаконосъобразност. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка на въззивното решение по поставените процесуални и материалноправни въпроси.
Ответникът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
За да уважи иска съдът е приел за установено от фактическа страна, че между касатора и [фирма], [населено място] е бил сключен на 26.08.1999 г. договор за строителство, който съдът е квалифицирал като договор за изработка и е определил приложимия закона – чл. 258-269 ЗЗД. Договорът е имал за предмет изграждането на горски път „Усойна река” съгласно одобрена проекто-сметна документация. С т. 5 от него страните са се уговорили инвеститорът да заплаща 95% от стойността на извършените СМР установени и приети с предавателно-приемателен протокол, а разликата до 100 % да се плаща след приемане на извършената работа с протокол обр. 16 и бр. 17. С протокол от 26.10.1999 г. за начина на отчитане на СМР на обекта „ Горски път „Усойна река” страните са се уговорили, че при съставяне на протокол обр. 19 ще се включват до 90 % от реално изпълнените СМР и те ще се заплащат след подписването му.
С гласни доказателства и счетоводна експертиза е установено, че за изпълнените СМР в периода 29.10.1999 г. – 12.11.2008 г. са били съставяни протоколи обр. 19 и въз основа на тях е извършвано плащане. Не е било спорно между страните, че строителството на пътя след 2008 г. е било спряно, поради липса на обезпечени средства от инвеститора. На 27.11.2012 г. ищецът [фирма] е изпратил покана до касатора, с искане възложителя да състави актове обр. 16 за изпълнените и приети работи и да заплати остатъка от стойността им съгласно уговореното. С поканата е даден подходящ срок за изпълнение като и предупреждение, че след изтичане на срока договорът ще се счита за прекратен на основание чл. 21, т. 4 от него.
В дадения срок не е последвало изпълнение чрез плащане на извършената работа. Обемът на същата е установен с приета техническа експертиза.
Въз основа на така приетите за установени факти съдът е намерил иска за основателен и го е уважил.
По направеното възражение от касатора, че вземането е погасено по давност, тъй като плащането се дължи от датата на приемане на работата с протокол обр. 19 и това е началния момент съгласно чл. 266, ал. 1 ЗЗД за изпълнение на задължението за плащане, съдът е приел че то е неоснователно. Позовал се е на чл. 5 от договора, с която клауза плащането на част от изпълнената работа е отложено във времето по волята на страните по договора. В същата е уговорено разликата до 100% от стойността на изпълнените работи да се заплаща след съставянето на актове обр. 16 и 17. Въз основа на това е направил извод, че падежа за претендираното вземането е настъпил с прекратяването на договора, тъй като уговорката за съставянето на актове обр. 16 и 17 не е изпълнена. От тази датата вземането е изискуемо на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
Допускането до касационна проверка се иска по въпроса за задължението на съда да следи за процесуалната легитимация на ответника.
Съдилищата са проследили легитимацията на ответника и са достигнали до извода, че конституирания ответник Териториално поделение „Държавно горско стопанство Селище” е бил персонифициран правен субект. Договорът е бил сключен с Държавно лесничейство „С.”, което съгласно чл. 22, ал. 1 от ЗГ от 1997 г., отм. 2011 г., е било със статут на юридическо лице. Такъв статут е имало както по силата на първоначалната редакция на нормата (ДВ. бр.125 от 29 Декември 1997 г.), така и след изменението й през 2003 г. с ДВ бр. 16, също с бр. 64 от 2007 г. до отмяната на закона със ЗГ от 2011 г. Статутът на персонифициран правен субект е запазен и по разпореждане на чл. 173 и 174 от ЗГ, съгласно които норми Държавните горски стопанства са териториални поделения на създадените със закона държавни предприятие и водят от свое име и за своя сметка съдебни и арбитражни дела – чл. 174, ал.1, т. 6, която норма е в сила при предявяване на иска.
Аргументът, че посочения в исковата молба ЕИК № е погрешен, не обосновава друг извод, както правилно е приел въззивния съд, тъй като персонификацията е в резултат на разпореждането на закона, а регистрирането на ЕИК № е задължение на данъчно задължено лице, а не предпоставка за персонифициране на правен субект. Това задължение възниква, когато такъв вече съществува в правния мир.
Не е налице неизпълнение на задължението на съда да следи процесуалната легитимация на страните, поради което въпросът не обуславя общо основание за допускане на касационна проверка на обжалваното решение.
Вторият въпрос, който е за това при изтекла погасителна давност съдът длъжен ли е да прекрати производството по предявения иск или следва да се произнесе по същество на спора, също не обуславя основание за допускане на касационна проверка. При правилно прилагане на закона съдът е изложил съображения, че изтичането на давностния срок погасява материалното правото на кредитора да осъществи принудително вземането си срещу длъжника, но не погасява процесуалното му правото на иск. Ако в хода на процеса се установи, че претендираното вземане е погасено по давност, това е основание да се отхвърли иска, а не да се прекрати производството по него поради това, че е недопустим. В този смисъл е и трайната и безпротиворечива съдебна практика, поради което не е налице основание по чл. 280, ал.1 , т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка по него.
В съответствие са установените факти по делото е намерил, че договорът не е бил прекратен с изтичането на уговорените в него 700 дни като срок за извършване на работата, тъй като в раздела на договора, за основанията за прекратяването му, не е посочено основанието – изтичане на уговорен срок. На следващо място изпълнението на работата е продължило и след 2005 г., когато са изтекли посочените 700 дни, по волята на възложителя, който е бил зависим от предоставените му средства от държавния бюджет.
Останалите три въпроса за това длъжен ли е съдът да назначи икономическа експертиза, ако делото е останало неизяснено от фактическа страна; допустимо ли е със свидетелски показания да се опровергава изходящ от страната частен документ и задължен ли е съдът да постанови решението си въз основа на всички приети за установени факти и въз основа на закона, не могат да бъдат определени като общо основание за допускане на касационна проверка. В изложението не е посочено разрешаването на всеки от тях кое от основанията по чл. 280, ал.1 ГПК обуславя и не е мотивирано защо. Въпросите са поставени формално. Този начин на изброяване сочи на това, че се иска съдът да се произнесе по това дали са разрешени законосъобразно, което би било е основание по чл. 281 ГПК за отмяна на решение, когато е допусната касационна проверка. За да е основание за допускане на такава, въпросът трябва да е от значение за изхода на спора тъй като е обусловил решаващите изводи на съда. В тази насока не са развити доводи, поради което съдът намира, че не следва да се произнася по тях.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответника по касация [фирма], [населено място] направените от него разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установени с договор за правна помощ от 18.08.2016 г., сключен с адв. дружество „З., П. и Партньори” , представлявано от адв. М. З., който е и процесуален представител на страната, фактура и фискален бон от същата дата, възлизащи на сумата 8500.00 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 229 от 08.07.2016 г. по в. т. д. № 237/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА териториално поделение Държавно горско стопанство „С.”, на Държавно предприятие „Ю. държавно предприятие”, със седалище, [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място] със съдебен адрес, [населено място], [улица], ет. 2, чрез адв. М. З. сумата 8500.00 (осем хиляди и петстотин) лв., разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: