Р Е Ш Е Н И Е
№ 79
гр. София, 12.04.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети март, 2018 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ПЕТЯ ШИШКОВА
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора от ВКП СИМОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.234/18 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №260/10.11.17 г.,постановена от ОС-Бургас /БОС/ по В.Н.О.Х.Д. 1052/17 г., е отменена оправдателна присъда № 123/23.06.17 г.,постановена от РС-Бургас /БРС/ по Н.О.Х.Д.1302/17 г., и подсъдимият Д. Н. Т. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.3, пр.8,б.А,пр.2 вр.ал.1,б.Б,пр.2 вр.чл.342,ал.1 НК с осъществени нарушения на специалното законодателство по чл.119,ал.1 и чл.120,ал.1,т.2 ЗДП. Във връзка с чл.55,ал.1,т.1 НК е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, а на основание чл.343 Г- лишаване от право на управление на МПС за срок от една година и шест месеца. Т. е оправдан по повдигнатите му с обвинителния акт обвинения за допуснати нарушения на чл.5,ал.2,т.1 и чл.116 ЗДП.
Срещу тази присъда е постъпила касационна жалба от подсъдимия чрез неговия защитник. В нея са релевирани трите касационни основания по чл.348, ал.1 НПК. Същите са развити подробно в допълнение към жалбата, представено пред ВКС. На основание чл.354, ал.1, т.2 НПК /в допълнението е отразена т.1, но с оглед направеното искане е ясно, че иде реч за техническа грешка/ се претендира отмяна на присъдата и постановяване на нова, с която деецът да бъде оправдан. Постъпил е отговор от частната обвинителка Я. П. чрез нейния повереник, с оспорване на състоятелността на касационната жалба. В такъв смисъл е и съдържанието на депозираното допълнение към отговора.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият лично и чрез упълномощения си защитник поддържат сезиращия настоящата инстанция документ с развитите доводи и искания. Въвеждат се и такива, свързани с оценката на доказателствените материали, откъдето се атакуват приетите факти.
Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата.
Същото е мнението и на повереника на частната обвинителка.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея с отразените в тях доводи, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Преди да вземе отношение по съществото на аргументите, които е легитимирана да обсъжда, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се счита задължена на даде определени пояснения.
Първо, ВКС е съд по правото /изключение представляват правомощията му по чл.354,ал.5,изр.2 НПК, за които няма място за обсъждане в настоящото производство/. Като такъв той не се занимава със собствена оценка на доказателствената съвкупност по конкретното наказателно производство, а в съответствие с мотивирано релевирани касационни основания изследва материалната и процесуална законосъобразност на съдебните актове на решаващите съдилища. Поради това необосноваността и недоказаността не са касационни основания и оплаквания за наличие на такива обстоятелства, относими към съдилищата по същество, не подлежат на обсъждане от тази инстанция. Казаното важи и в случаите,когато ревизираният съд е приложил разпоредбата на чл.336 НПК.
Второ, в контекста на изложеното, единствената възможност при първо и второ редовно разглеждане на делото пред висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела, за постановяване на оправдателен съдебен акт в съобразие с разпоредбата на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.НПК /който при това е решение, а не присъда, както е отразено в допълнението към жалбата/, е фактологията, възприета от контролираната инстанция, да не обуславя присъствие на признаци на престъпление-вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. В случай, че се претендира преоценка на събрани доказателствени материали, откъдето се извежда несъстоятелност и на приетите фактически положения, се касае за възражение за необоснованост. А последната, както бе казано, не е касационно основание.
Имайки предвид тези постановки, ВКС ще вземе отношение по доводите, отразени в касационната жалба и допълнението към нея, подчиними само на предпоставките на чл.348,ал.1 НПК.
ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА НАРУШЕНИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИЯ И МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН:
Преди всичко трябва да се обърне внимание на възраженията, свързани с допуснатите според защитата съществени нарушения на процесуалните правила, защото отговорите по тези възражения предопределят дължимите действия на ВКС по настоящото производство.
Най-важен в този аспект се явява повдигнатият сериозен довод за същностно накърняване на правото на защита на касатора с въвеждане едва от въззивната инстанция на допуснато от негова страна нарушение на правилото за движение по пътищата, визирано в разпоредбата на чл.120,ал.1,т.2 ЗДП. Твърди се, че по посочения начин Т. е осъден за осъществяване на непредявено му обвинение, като в обвинителния инструмент липсват фактически твърдения, които да обосновават същото. Изтъква се освен това,че второстепенният съд не е изложил мотиви относно основанията за промяна на квалификацията по специалното законодателство, обуславящо съставомерни признаци по инкриминираното обвинение по чл.343 НК.
Върховната съдебна инстанция по наказателни дела не може да се солидаризира с изразената позиция. По отношение на липсата на дължима аргументация казаното е абсолютно несъстоятелно, предвид съдържанието на стр.18 от атакувания съдебен акт. Прочитът на същото довежда до несъмнен извод за яснота на тезата на решаващия второстепенен съдебен състав относно наличието в обстоятелствената част на обвинението,както то е отразено в обстоятелствената част на обвинителния акт, на съставомерна фактология, обуславяща извод за присъствие на нарушението на чл.120,ал.1,т.2 ЗДП.
Споделима е позицията, че на стр.2 от обвинителния инструмент, края на първи абзац изрично е записано, че Т. е имал непосредствена видимост към пешеходната пътека и обективна възможност да възприеме пресичащата отляво надясно по посоката на управляваното от него МПС възрастна жена-пострадалата П., като не е подходил към пешеходната пътека с готовност да я пропусне, независимо от сигнала на светофара. Това от своя страна се субсумира под нарушение на чл.120,ал.1,т.2 ЗДП, тъй като когато преминаването на пешеходците през пешеходната пътека се регулира с пътен светофар, както е в процесния казус, след подаване на разрешителен за него сигнал водачът е длъжен да пропусне пешеходците,които все още се намират на пешеходната пътека.
Основателно БОС е преценил, че постановките, дадени в т.7 от ТРОСНК 2/16 г., важат с пълна сила в процесния казус. Просто казано, той е приложил вярната норма, залегнала в специалното законодателство, под която прокурорът е следвало да подведе съставомерните фактически положения, изписани по обвинението в обстоятелствената част на обвинителния акт. Именно в тази връзка на практика е отчетено, че става дума за „прецизиране на правната квалификация на установената фактология по престъпната дейност………и новото обвинение не обуславя по-тежка наказателна отговорност” по думите на тълкувателния акт, поради което не се е налагало изменение на обвинението. Преквалификацията е допустимо да се осъществи и от втората инстанция поради липсата на необходимост от прокурорска намеса, а и защото сама по себе си съставлява допустимо правилно приложение на материалния закон.
Предвид изложеното не може да се твърди,че БОС е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, рефлектиращо същностно върху адекватно упражняване на правото на защита на касатора.
Съвсем отделен е въпросът, който е релевантен колкото за нарушение на процедурните правила,толкова и за нарушение на материалното право- относно едновременното приложение от страна на контролирания съд както на правилото за движение по пътищата, заложено в чл.120,ал.1,т.2 ЗДП, така и на това по чл.119, ал.1 ЗДП- последното, отразено в обвинителния акт.
В допълнението към жалбата са разгърнати съображения за алтернативност на двата текста. ВКС уточнява, че текстът на чл.120 ЗДП се явява специален по отношение на този на чл.119 ЗДП. Прочитът на двете разпоредби установява, че чл.119,ал.1 ЗДП касае пешеходна пътека въобще, докато тази по чл.120 ЗДП се отнася до пешеходна пътека, регулирана с пътен светофар или регулировчик. Поначало е ясно, че всеки водач на нелрелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващи по нея пешеходци; но специално по отношение на пешеходна пътека, сигнализирана със светофар, стъпилите и преминаващи през нея на разрешителен сигнал пешеходци, които не са успели да се изтеглят в хода на зеления за тях сигнал на светофарната уредба, при всички случаи следва да очакват да бъдат пропуснати от водачите на превозни средства, за които вече е разрешено преминаването. На последните пък е вменено такова задължение.
Точно такъв е процесният случай. П. е предприела пресичане отляво надясно за автомобила, управляван от Т. на разрешителен за нея сигнал на светофара, но не е успяла да премине цялата пешеходна пътека до отсрещния светофар за времетраенето на този сигнал. Тя е била видима за касатора още от момента на предприемане на преминаването на пътното платно. Въззивната инстанция е отразила съображения защо жената не е била задължена /но е можела/ да преустанови пресичането си по средата на пътното платно и ВКС напълно се съгласява с него. Точно затова не следва да се приеме, че тя внезапно е изскочила пред дееца /както би било, ако пресичаше отдясно наляво на забранителен сигнал/. Тезата, проповядвана от Т. и неговата защита, удобно пренебрегва обстоятелството, че жената е започнала да пресича на зелен сигнал на светофара, като се набляга единствено на преодоляването на втората половина на пътното платно, когато сигналът за нея вече е бил забранителен. Подминава се задължението, прогласено в нормата на чл.120,ал.1,т.2 ЗДП, че в този случай пък деецът е имал задължение да пропусне пострадалата необезпокоявано да завърши преминаването на пътното платно, независимо че за него сигналът вече е бил разрешителен.
Дистинкцията, направена между двата текста на ЗДП, оспорвани в допълнението към касационната жалба, формулира процесуален проблем, необмислен от решаващата втора инстанция. С признаване на Т. за виновен и за извършено нарушение на правилото за движение по пътищата, визирано в чл.119, ал.1 ЗДП, не само неправилно е приложен материалният закон, но е и влошено процесуалноправното положение на касатора, като е въведено допълнително нарушение, което не е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен резултат. Направен е опит по незаконосъобразен начин да се преодолее ограничението, обсъждано в т.7 на ТРОСНК 2/16 г. в тази връзка.
Всъщност, казаното е резултат от недостатъчно прецизно обмисляне на позицията на ВКС. Макар и третираната по-горе разпоредба на специалното законодателство да е въведена от прокурора в обвинителния акт, установената фактология по престъпната деятелност довежда до заключение за невярно позоваване на същата от страна на държавния обвинител в неговия обвинителен инструмент, която допустимо поради въведените съставомерни факти е следвало да бъде коригирана.
Тъй като в крайна сметка се касае за неправилно приложение на материалното право по смисъла на чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК, няма пречка тази инстанция да поправи грешката и да измени атакувания съдебен акт,като оправдае Т. по вмененото му обвинение за допускане на нарушение на чл.119, ал.1 ЗДП. По този начин се отговаря и на претенцията за невъзможност деецът да бъде осъден едновременно за нарушаване на чл.119,ал.1 и чл.120,ал.1,т.2 ЗДП.
Несподелима е лансираната в допълнението към касационната жалба теза за наличие на предпоставките на чл.348,ал.1,т.1 НПК, тъй като приетата от решаващите съдилища фактология не давала възможност да се изведе квалифициращият по чл.343,ал.3 НК признак „пешеходна пътека”, доколкото поведението на участниците в движението на процесното кръстовище се регулирало от светофар.
Този съд разбира желанието на касатора и защитата му да отпадне процесната квалификация, най-малко понеже ангажираната наказателна отговорност би била решавана на плоскостта на разпоредбата на чл.78 А НК. Предложеното тълкуване обаче на съдържанието на термина „пешеходна пътека”, която липсвала при решаване на преминаването на пътното платно със светофарна уредба, е напълно превратно. Без да затъва в сериозни теоретични разсъждения,тъй като мотивировката по допълнението към жалбата не го предизвиква към такива, ВКС ще отбележи,че т.54 от параграф 6 от допълнителните разпоредби на ЗДП дава легална дефиниция за това що е „пешеходна пътека”. Чл.120 ЗДП от своя страна изрично уточнява, че пешеходната пътека може да бъде регулирана с пътен светофар /както е в процесния случай/ или с регулировчик. Темата за „пешеходна пътека”е разработена в контекста на зададените въпроси и в т.6 на неколкократно вече споменаваното в настоящото решение ТРОСНК 2/16 г., добре познато и на защитата, предвид позоваването на него в допълнението към касационната жалба.
Казаното еднопосочно установява, наред с данните по конкретното дело, че процесното регулиране със светофарна уредба на място за преминаване на пътното платно от страна на пешеходци, е именно „пешеходна пътека”. Това от своя страна определя и квалификацията по чл.343,ал.3 НК, както е отсъдил контролираният съд.
В този смисъл е ненужно оттук насетне всякакво обсъждане за приложение на разпоредбата на чл.78 А НК.
ПО НАКАЗАНИЕТО:
Макар и претенцията пред ВКС да е само за постановяване на оправдателен съдебен акт, което е невъзможно по причини,съобщени по-горе, доколкото са възведени аргументи за явна несправедливост на наложеното на Т. наказание, този съд ще вземе отношение по повдигнатия въпрос.
Въззивната инстанция е определила наказанието при условията на чл.55, ал.1,т.1 НК, малко над абсолютния минимум на наказанието лишаване от свобода, както той е заложен в общата част на НК. Затова остава недостатъчно ясно оплакването за несъразмерна тежест на наложеното наказание. Отчетени са всякакви съображения, рефлектиращи върху въпроса за дължимата санкция и няма никакви основания за преразглеждане на същата в посока на нейното намаляване. Обратното би означавало проява на неоправдана снизходителност.
БОС е приел, че пострадалата е допринесла за настъпване на противоправния резултат и именно на това най-вече се позовава защитата при очертаване на позицията си за явна несправедливост на наложеното наказание. Този въпрос не е безспорен за настоящия съд, предвид приетото за нарушено конкретно правило за движение по пътищата от страна на подсъдимия и обстоятелството, че П. е предприела пресичане на пътното платно на разрешен за нея сигнал на светофара, но понеже е възрастна жена, времетраенето на разрешителния сигнал не й е стигнало да преодолее изцяло пътното платно. Легитимираните да се оплакват от това страни- държавно и частно обвинение-не повдигат спор, поради което ВКС няма да отделя повече мотивно внимание.
Тази ремарка обаче му позволява да не разсъждава по отношение на необходимост от намаляване на наложеното кумулативно наказание лишаване от право на управление на МПС за срок от една година и шест месеца. Макар и словно пестеливо, въззивната инстанция е изложила аргументация за отмерената дълготрайност на това наказание в мотивите към атакуваната присъда.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА присъда №260/10.11.17 г.,постановена от ОС-Бургас по В.Н.О.Х.Д.1052/17 г., както следва:
ОПРАВДАВА подсъдимия Д. Н. Т. да е извършил престъпление по 343,ал.3,пр.8,б.А,пр.2 вр.ал.1,б.Б,пр.2 вр.чл.342,ал.1 НК във връзка с повдигнатото му с обвинителния акт нарушение на специалното законодателство по чл.119,ал.1 ЗДП.
ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/