О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
С. 01.06.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на тридесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 490 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. В. И. от [населено място] против въззивно решение № 1661 от 1.08.2016г. по в.гр.д. № 959 по описа за 2016г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 73 от 18.12.2015г. по гр.д.№ 91/2015г. на Окръжен съд Монтана като е осъдена да заплати на К. И. С. сумата от 15 000 евро, на основание чл.240 ал.1 ЗЗД по договор за заем и на основание чл.240 ал.2 ЗЗД сумата от 4 500 евро, договорна лихва за периода 1.05.2012г. – 30.04.2015г. и е присъдил разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
В. съд е счел предявения иск за основателен, приемайки че реалното предаване на сумата е удостоверено от ищеца със съдържанието на чл.1 от подписания между страните договор, в който е с текст: „заемодателят предава в собственост на заемателя в момента на подписване на настоящия договор на сумата 15 000 евро за срок от две години при годишен лихвен процент 10%”. Позовал се е и на текстовете на чл.3 и чл.6 от същия договор, съгласно които: „заемодателят се задължава да предостави в собственост на заемателя сумата 15 000 евро в момента на подписване на настоящия договор” и „заемателят има право да получи сумата 15 000 евро в деня на сключване на настоящия договор”. Основателността на иска по чл.240 ал.2 ЗЗД, съдът е приел за установена на базата на постигната в чл.2 от договора уговорка, че „заемателят се задължава да предаде лихвата върху заетата сума по чл.1 на заемодателя на 30.04.3010г., като след това започне връщането на заетата сума”. Аргументирал се е с характера на договора за заем на частен диспотизивен документ в частта относно постигнатите общи уговорки относно правата и задълженията на страните и обстоятелството, че цитираните уговорки са ясни и недвусмислени.
В представеното изложение касаторката се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Съставлява ли реалното предаване на паричната сума и получаването й елемент от фактическия състав на договора за заем и чия е доказателствената тежест за доказване на елементите на този фактически състав, 2. Поемането само на задължението с договора за заем за предаване на парична сума и създаването на право да се получи определена сума, съставлява ли пълно и главно доказване за реалното предаване и получаване на сумата, което е част от фактическия състав на договора, които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 837 от 13.12.2010г. по гр.д.№ 1727/2009г. на ІV г.о. и 3. Договорът за заем трябва ли да се тълкува в неговата цялост при противоречиви клаузи и необходимо ли е да се изследва действителната воля на страните при създадено, но нереализирано право да се получи определена договорена сума? Позовава се на противоречие с решения № 502 от 26.07.2010г. по гр.д.№ 222/2009г. на ІV г.о., № 81 от 7.07.2009г. по т.д.№ 761/2008г. на І т.о.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност.
Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, защото не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /доколкото не са от значение за изхода на спора/ и не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната и установена съдебна практика.
Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая поставените въпроси от касатора не отговарят на тези изисквания, защото въззивният съд е приел, че реалното предаване на паричната сума и получаването й са елемент от фактическия състав на договора за заем, като доказателствената тежест за установяването им е на ищеца, т.е. подлежащите на установяване обстоятелства и начина на разпределение на доказателствената тежест не са били спорни в хода на производството. Въпросите за това дали поемането на задължение и установяването на право да се получи определена сума са достатъчни за целите на доказването и за начина на тълкуване на сключения договор, са напълно ирелевантни, защото изложените от въззивния съд мотиви са в смисъл, че ищецът е доказал подлежащият на установяване от него факт на реално предаване на паричната сума по договора и нейното получаване от ответницата. Волята на страните не е неясна и спор относно точния смисъл на договорните клаузи няма, за да се налага тълкуване. В този смисъл представените решения с № 502 от 26.07.2010г. по гр.д.№ 222/2009г. на ІV г.о., № 81 от 7.07.2009г. по т.д.№ 761/2008г. на І т.о., касаещи приложението на чл.20 ЗЗД са несъотносими.
Не е налице и посоченото от касатора специално основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допустимост, тъй като постановеният въззивен акт не е в противоречие с цитираното решение № 837 от 13.12.2010г. по гр.д.№ 1727/2009г. на ІV г.о. Съгласно същото елементите от фактическия състав на договора за заем са – съгласие на страните за предаване в собственост от заемодателя на заемателя на определена сума пари и реалното предаване на паричната сума. Доказателствената тежест за пълното и главно доказване на тези два елемента е върху ищеца, защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключване на договора за заем. Именно в този смисъл са и мотивите на въззивния съд. По същество касаторът изразява недоволство с правните изводи на съда относно конкретното доказване на изискуемите се елементи от фактическия състав на чл.240 ЗЗД, но касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби се произнася дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В производството по чл.288 ГПК, съдът проверява само наличието на основанията за допускане до касационно обжалване, които са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт може да бъде извършена едва и само ако той бъде допуснат до касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1661 от 1.08.2016г. по в.гр.д. № 959 по описа за 2016г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.