О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
С. 01.06.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на тридесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 578 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Л. Д. С. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат И. против въззивно решение № 99 от 10.11.2016г. по в.гр.д. № 209 по описа за 2016г. на Окръжен съд Разград, с което е потвърдено решение № 197 от 27.06.2016г. по гр.д. № 2076/2015г. на Районен съд Разград, като е оставен без разглеждане като процесуално недопустим иска му с правно основание чл.31 ал.2 ЗЗД за унищожаване на договор за покупко – продажба на два земеделски имота, сключен на 23.09.2014г. до размер на ? ид.ч., а за останалата ? ид.ч. искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан и са присъдени разноски.
В. съд е приел за неоснователен предявеният след смъртта на лицето, сключило процесния договор, иск за унищожаването му поради липса на предпоставките по чл.31 ал.2 ЗЗД – преди смъртта на наследодателя на ищеца е безспорно, че не е искано поставянето му под запрещение и от сключения договор не може да се изведе доказателство да неправоспособността му. Приел е за оборени наведените в исковата молба съображения във връзка със съмнение за лично явяване в кантората и разкривяването на буквите при полагане на подписа и изписването в акта имена на продавачката. Съдът е счел, че първият довод, че наследодателка на страните /тяхна майка/ не се е явила лично в кантората на нотариуса е опроверган от съдържанието на нотариалния акт и показанията на изслушания в качеството на свидетел нотариус, а относно вторият – е приел, че сами по себе си подписът и буквите в ръчно изписаното име, не сочат на основание за недееспособност. До подобен извод не води нито факта, че договорената продажна цена е близка до данъчната, нито общото съдържание на договора.
К. се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. За евентуалната недопустимост на иска поради предявяването му само срещу ответницата С., без съда да е изследвал дали към момента на сключване на процесния договор тя е била омъжена, при което пред вид вида на сделката, нейният съпруг като необходим другар е следвало да участва в производството. Позовава се на постановени по реда на чл.290 ГПК решения № 684 от 25.01.2010г. по гр.д. № 5278/2009г. на ІІ т.о., № 1183-69-І и № 782-74 – ІІ.
Вторият поставен от касатора въпрос е относно необходимостта – при предявен иск по чл.31 ал.2 ЗЗД за имот, принадлежащ на наследодател, да се унищожава сделката само досежно наследствената част на ищеца. Изразява становището си, че аналогията с хипотезата на разваляне на договор за издръжка и гледане е неуместна. Позовава се на противоречие с решение № 418 от 13.07.2009г. на ІV г.о. и на противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата с оглед постановени решения № 330 от 17.07.2013г. на СРС и № 315 от 16.12.2009г. по гр.д.№ 383/2009г. на ОС Шумен.
Поставят и въпрос, касаещ приложението на чл.235 ал.2 ГПК, като счита, че въззивният съд не е обсъдил в съвкупност твърденията на ищеца, доводите на ответника и доказателствата по делото – заключенията на двете приети по делото експертизи и свидетелските показания. Позовава се на противоречие с решение № 1002 от 7.01.2010г. по гр.д.№ 3800/2008г. на ІV г.о. и № 233 от 25.03.2009г. по гр.д.№ 6409/2007г. на ІІІ г.о.
Последният въпрос, поставен на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, е за съдържанието на употребения в чл.31 ал.2 ЗЗД израз: „или ако доказателството за недееспособността произтича от същия договор”. Съображенията му са свързани със стандартният характер на договорите за покупко-продажба на недвижими имоти, които обичайно се изготвят от нотариус и задължителната процедура, които те спазват при изслушване на сделките.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. Независимо, че същите са от значение за изхода на спора, нито един от тях не е разрешени от въззивния съд в противоречие с установената практика, включително и с посочените от касатора, постановени по реда на чл.290 от ГПК, решения на ВКС.
Постановеният въззивен акт не е недопустим. Вярно е, че при предявен от или срещу съпруг иск, касаещ собственост върху вещи и имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, другарството на съпрузите е необходимо по смисъла на чл. 216 ал. 2 ГПК, тъй като естеството на спорното правоотношение налага решението на съда да бъде еднакво по отношение на двамата, но определящо е дали другарството е задължително или факултативно. Задължителното необходимо другарство е уредено като изключение, при това само в изрично предвидените от закона случаи и настоящият не е такъв – законът не го предвижда изрично и естеството на спора не го налага. Съвместното участие на съпрузите в случая не е задължително, защото предявеният иск не е действие на разпореждане, а само на управление. Правата на съпруга не се засягат, защото той разполага с процесуални възможности за защита.
Вторият поставен от касатора въпрос също е разрешен в съответствие с установената практика. Цитираното решение № 418 от 13.07.2009г. на ІV г.о. е несъотносимо, първо защото не съставлява задължителна практика и второ, защото е постановено при различни от настоящите факти по делото. В същото е разрешен спор с правно основание чл.31 ал.1 ЗЗД, лицето което е извършило сделката, е било поставен под пълно запрещение преживе и имота е прехвърлен на лице, с което е живеел на съпружески начала. В настоящият случай предявеният иск е по чл.31 ал.2 ЗЗД, прехвърлителката не е поставяна под запрещение и тя като дееспособно лице е прехвърлила имотите на дъщеря си, а унищожаемостта се претендира от другият й наследник – нейният син. В тази специфична хипотеза, последният – в качеството си на наследник има правен интерес, до размера на полагащата му се идеална част. В случая, изискването за наличие на правен интерес, е предпоставено от закона, който изрично съдържа условието, че унищожението може да се иска само от страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта /вж. чл.32 ал.1 ЗЗД/.
Идентични на изложените са съображенията и за липса на другото посочено от касатора основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 ГПК по поставеният въпрос. Цитираните решения № 330 от 17.07.2013г. на СРС и № 315 от 16.12.2009г. по гр.д.№ 383/2009г. на ОС Шумен също не са постановени при идентични на настоящите факти / касаят искове с други правни основания – чл.124 ГПК и са между страни, които не са в родствени отношения/.
Третият поставен от касатора въпрос също е разрешен от въззивния съд в съответствие с цитираната практика. Съдът в мотивите си е обсъдил всички твърдения и доводи на страните, както и всички ангажирани по делото писмени и гласни доказателства, включително и заключенията на двете приети по делото експертизи, но не е акцентирал на последните пред вид спецификата на правното основание на иска по чл.31 ал.2 ЗЗД, в които определящо е установяването не на психичното състояние на лицето към момента на сделката, а на изискването: „доказателството за недееспособността да произтича от същия договор”, по смисъла на цитираната норма /след като по делото е безспорно, че преди смъртта на наследодателката не е било поискано поставянето й под запрещение/.
В тази връзка по последния поставен от касатора въпрос следва да се посочи, че изискването на цитираната част от нормата на чл.31 ал.2 ГПК /„доказателството за недееспособността да произтича от същия договор”/ визира текстовото съдържание на договора, в който смисъл са решаващите мотиви на въззивния съд. Изисква се от текста на договора, от неговите клаузи, елементи, отбелязвания, уговорки – да е възможно да се направи предположение за недееспособност. Следва да се има пред вид, че законоустановеният принцип е, че унищожението на договор, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, не може да иска след смъртта на лицето. От този принцип са изведени само две изключения, поради което при преценката за наличието им – тълкуванието винаги следва да е ограничително.
Мотивиран от гореизложеното, като счита, че не са налице посочените от касатора основания по чл.280 ал.1 ГПК за допустимост, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 99 от 10.11.2016г. по в.гр.д. № 209 по описа за 2016г. на Окръжен съд Разград.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.