О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 268
С. 03.04.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 4847 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от Административен съд Ловеч, представляван от председателя Х. и от И. Й. Г., понастоящем в Затвора Л., чрез назначения особен представител адвокат Ч. против въззивно решение № 273 от 10.06.2016г. по в.гр.д.№ 213/2016г. на Плевенски окръжен съд, с което е частично е отменено решение № 1718 от 4.12.2015г. по гр.д.№ 406/2015г. на Плевенски районен съд в частта за разликата над присъдените 500лв. до 700лв., като вместо това е постановено друго, с което допълнително е присъдена сумата от 200лв. и е осъден Административен съд Ловеч, да заплати на И. Й. Г. още 200лв., на основание чл.2б З., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на адм.д.№ 64/2010г. на Административен съд Ловеч, ведно със законната лихва считано от 18.05.2011г., а в останалата част решение № 1718 от 4.12.2015г. по гр.д.№ 406/2015г. на Плевенски районен съд е потвърдено.
Жалбите са подадени в срок и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
В. съд е възприел извода на първоинстанционния за неоснователност на предявения иск за 23 000лв.,обезщетение за бавно правосъдие по адм.д.№ 77/2008г. на Л. като погасен по давност. Относно иска с цена 23 500лв., обезщетение за бавно правосъдие по адм.д. № 64/2011г. на Л. е счел, че е основателен до размер на 700лв. Изводът си, че присъденият от районния съд размер е занижен, е обосновал с неотчитане на обстоятелството, че съдът не е указал на ищеца правото му да се ползва от правна помощ и не се е произнесъл по подадената в този смисъл молба. За правилен е преценил извода за неоснователност на претенцията в останалата й част до 22 800лв. поради липса на представени доказателства относно наличие на причинна връзка между забавеното разглеждане на делото и влошаване на здравословното състояние на ищеца, както и с общият довод, че размерът на обезщетението не следва да надвишава материалния интерес по делото, за което се твърди, че е приключило извън „разумния срок”. Обстоятелствата, които въззивният съд е съобразил при преценката са за основателност на иска и при определяне на размера му са: възприетият от В. и МП статически срок за максимално приключване на делата в разумен срок е една година, фактът, че бързината и икономията са провъзгласени за основни принципи на административния процес в чл.11 АПК /за разлика от ГПК/, стандартната фактическа и правна сложност по делото, обстоятелството че единствените извършени от съда процесуални действия са по проверка редовността на исковата молба, събиране на държавна такса и произнасяне по отвод, производството е приключило не с решение, а с определение за връщане на исковата молба, фактът че в максимална степен забавянето на разглеждането на делото е причинено от съда, който многократно е оставял исковата молба без движение, давал е с множество указания и не е спазвал стриктно задължението си при неизпълнение на указанията да връща исковата молба, а всеки път е давал нови указания и е оставял молбата без движение, съдът не е дал указания на ищеца за възможността му да ползва правна помощ /независимо, че от наличните данни,че е инвалид и няма доходи, е било ясно,че отговаря на изискуемите се условия/ и не се е произнесъл по подадената такава от 2.07.2010г., за периода 6.10.2010г.- 18.03.2011г. липсва произнасяне от съда, без да има данни исковата молба да е оставяна без движение и по делото няма данни ищецът умишлено да е възпрепятствал разглеждането на спора и приключване на производството в срок. Обратно – правел е всичко възможно по силите си /чрез подаване на молби и чрез сезиране на ръководството/ за внасяне на делото за разглеждане в открито заседание.
При тези мотиви, касаторът Административен съд Ловеч счита, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с установената практика:
– т.2 от ТР №1 от 9.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС по въпроса: ”При заявено и поддържано от ищеца правно основание в исковата молба по чл.2б З., съответно доклад и разпределение на доказателствената тежест, а постановено от районния съд решение по чл.49 ЗЗД /във вр.с чл.6 § 1 Е./, следвало ли е въззивния съд да даде указания относно релевантните факти и да напрани ново разпределение на доказателствената тежест, като укаже на страната необходимостта от ангажиране на съответни доказателства?” и
– т.4 от ТР №1 от 17.07.2001г. по т.д.№ 1/2001г. на ОСГТК на ВКС по въпроса: ”При констатирана нередовност на исковата молба, състояща се в липса на конкретно описание на претърпените неимуществени вреди, въззивният съд следва ли да остави без движение исковата молба за отстраняване на тези нередовности или може да произнесе решение по същество без отстраняването им? Води ли това до недопустимост на въззивния акт?”
К. се позова и на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса: „Задължен ли е ищеца в производство по чл.49 ЗЗ, във вр.с чл.6 § 1 Е. да докаже действително претърпените неимуществени вреди поради прекомерна продължителност на воденото производство и пряка причинна връзка между вредите и производството?
Срещу тази подадена касационна жалба не е постъпил отговор.
К. И. Й. Г. се позова на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите за „неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.6 § 1 Е.” и за „неправилното неуважаване на иска, приемайки, че е налице разпоредбата на чл.110 ЗЗД”. Позовава се и на решение № 216 от 30.07.2014г. по гр.д.№ 841/2014г. на РС Разград, което обаче не може да бъде съобразено, защото не съдържа отбелязване, че е влязло в сила /вж. т.2 ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК н ВКС, съгласно което задължителна практика или практика на съдилищата се считат само влезлите в сила, в които е дадено противоречиво разрешение на поставения от касатора въпрос в сравнение с това на въззивния съд/.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Административен съд Ловеч, с които се оспорват нейната допустимост и основателност.
По жалбата на Административен съд Ловеч :
По поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като първите два от тях не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, разяснени в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС /не са от значение за изхода на спора/, а за всички – не е налице и посоченото за тях от касатора специално основание. Съображенията:
В установената, по реда на чл.290 ГПК практика / например № 66 от 2.04.2015г. по гр.д.№ 5813/2014г. на ІІІ г.о., по гр.д.№ 5721/2015г. на ІІІ г.о./, ВКС винаги е приемал, че в производството по чл.2б З. съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок съобразно примерно посочените в чл.2б ал.2 З. критерии, но прилага и съобразява стандартите, установени в практиката на Е.. Касае се за самостоятелно производство, в което пострадалите могат да установяват пред националния съд наличие на допуснато от правозащитни органи нарушение на посоченото право по смисъла на чл.6 § 1 от Е. и да претендират обезщетение. В съдебната практиката безпротиворечиво се приема, че когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на измененията в З. /какъвто е процесния случай/, лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава Трета а ЗСВ, нито да предявят иск по чл.2б З., но държавата не се освобождава от отговорност, а отговаря за вреди от действия на правозащитни органи в нарушение на чл.6 от Конвенцията на основание чл.49 ЗЗД / вж. в този смисъл решения № 12 от 27.01.2016г. по гр.д.№ 4014/2015г. на ІV г.о.,№ 579 от 10.12.2010г. по гр.д. № 377/2009г. на ІV г.о., № 362 от 21.11.2013г. по гр.д.№ 92/2013г. на ІV г.о./ В този смисъл не могат да бъдат възприети твърденията на касатора, съдържащи се в първия поставен от него въпрос за несъответствие между посоченото от ищеца основание в исковата молба и това, по което съдът се е произнесъл. Не отговаря на установените факти и твърдението във втория поставен въпрос за нередовност на исковата молба поради липса на конкретно описание на претърпените неимуществени вреди. В практиката няма спор, че при доказването на неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди. При търсене на обезщетение съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи – вж.решение № 388 от 2.12.2013г. по гр.д. № 1030/2012г.на ІV г.о. , № 3 от 29.01.2014г. по гр.д. № 2477/2013г.на ІV г.о /на изрично установяване подлежи причиненото, извън обичайното за сходни случаи/. В този смисъл – във връзка с поставения от касатора трети въпрос следва да се посочи и следното: Механизмът, по който се прави преценка дали е спазено изискването за разумен срок е посочен в решение № 66 от 2.04.2015г. по гр.д.№ 5813/2014г. на ІІІ г.о.: Първо се установява продължителността на релевантния период, второ се преценя – съобразно конкретните данни дали същият е „разумен”, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от правилно проучване и правилно провеждане на производството по делото и след като се съобразят критериите – сложност на делото, поведение на жалбоподателя, поведение на компетентните органи и засегнат интерес, се определя размера, като фокусът е : как дължината на производството се е отразила на лицето.
По жалбата на И. Й. Г.:
Касационно обжалване не следва да се допуска, защото поставените въпроси, касаещи „неправилно тълкуване на разпоредби и „неправилно неуважаване на иска” не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, съгласно дадените разяснени в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд не може да се произнася по законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/, чиято проверка може да се извършва само ако такова се допусне. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречела на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице основание по чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 273 от 10.06.2016г. по в.гр.д.№ 213/2016г. на Плевенски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.