О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
Гр.С., 05.04.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N.4856 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Софийска градска прокуратура и Д. И. И. срещу решение на Софийски градски съд, ІІІ Гс., от 4.07.16 по г.д.№.523/16 – с което, след частична отмяна на решение от 25.09.15 по г.д.№.2726/13 на СРС, І ГО, 30с., /за сумата над 4900лв. до 7000лв./ Прокуратурата на Република България /РБ/ е осъдена да плати на Д. И. И. на основание чл.2 ал.1 т.2 З. 4900лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 22.01.13 до окончателното изплащане – като искът е отхвърлен за разликата до 7000 лв. Ищецът обжалва решението в отхвърлителната му част, а Прокуратурата на РБ – в осъдителната.
Д. И. оспорва касационната жалба на Прокуратурата на РБ; претендира разноски. Прокуратурата на РБ не взема становище по жалбата на Д.И..
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 З. /ред. до изм. ДВ бр.98/11.12.12г./ за основателен за сумата 4900лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение на ищеца в престъпление, за което е бил признат за невиновен с влязло в сила решение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като Д.И. е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнато срещу него от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършване на престъпление по чл.234 ал.1 пр.2 НК /държане в склад на акцизни стоки без бандерол/. Посочил е и, че незаконното обвинение е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания, емоционални притеснения, неудобства при явяване за извършване на процесуално-следствени действия, страх и стрес в очакване на резултата от наказателното производство. Тъй като обвинението било във връзка с акцизни стоки /алкохол/, с каквито е работил ищецът към 2009г., е била засегната репутацията му като „мениджър ключови клиенти” в [фирма], бил е изолиран и това е обусловило и напускането на работата му /съдът изрично е изложил мотиви защо намира горните факти за доказани, респективно възражението на прокуратурата за недоказването им за неоснователно, вкл. като е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели/. Същевременно при повдигане на обвинението ищецът е бил принудително доведен и задържан, при което е била ограничена свободата му, а отсъствието му от работа на 16.10.08 е препятствало изпълнението на негов служебен ангажимент. Всички тези вреди са в пряка причинна връзка с обвинението. По отношение на размера на обезщетението, въззивният съд е намерил определения от СРС такъв 6000лв. за завишен. Като е съобразил тежестта на престъплението, за което е било повдигнато обвинение /едно престъпление, не тежко по смисъла на чл.93 НК/, обстоятелството, че от прокуратурата е било поискано освобождаване от наказателна отговорност по чл.78а НК с налагане на административно наказание и не е била взета мярка за неотклонение, по отношение на ищеца не са били извършвани много на брой процесуално-следствени действия и той не е бил ангажиран с многобройни явявания в съдебното и досъдебното производство, не е установено заболяването анемия да е в причинна връзка с обвинението, е приел, че обезщетението, което е достатъчно да репарира вредите, е в размер на 4900лв. От друга страна е отразил, че този размер не следва да бъде намаляван, тъй като по делото се установява задържане на ищеца при повдигане на обвинението, което е нарушило правото му на свобода, задържането е дало отражение върху служебните му ангажименти в деня на задържането, от воденото наказателно производство са били създадени проблеми в работата на ищеца, обусловили напускането й, накърнена е била репутацията му в сферата, в която е работил, както и въпреки липсата на връзка между наказателното производство и заболяването му, наказателното производство е било по време, когато той е трябвало да предприеме действия по диагностициране и лекуване, и той е бил допълнително затормозен; ищецът е бил двукратно привличан като обвиняем и разпитван, трикратно е било образувано производство пред районния съд от прокурор на СРП поради непрецизиране на обвинението – а това е било свързано с допълнително явяване пред органите на дознанието и съда, отнемане на време и притеснения; въпреки оправдателното решение на първоинстанционния съд, то е било протестирано от прокуратурата, и това е довело до образуване на въззивно производство и ново явяване на ищеца и ангажирането му, респективно обусловило е по-голяма продължителност на наказателния процес. Съдът е отбелязал, че с първоинстанционното решение е присъдена лихва за забава върху сумата за обезщетение от 22.01.13 – датата на предявяване на исковата молба; няма произнасяне за лихва от датата на влизане в сила на оправдателното решение по вохд №.888/12 на СГС – от 3.05.12 до 22.01.13; не е искано и допълване на решението в тази част от ищеца. При това положение, при липса на произнасяне по претенцията за лихва за периода преди 22.01.13, въззивният съд не може да обсъжда оплаквания в тази връзка, нито да се произнася по претеции за лихви за периода 3.05.12-22.01.13 с присъждане или отхвърляне на иск за такива суми – макар такава претенция, съгласно ТР 3/22.04.05 по т.д.3/04 на ВКС, ОСГК, да е основателна.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. СГП се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1.”Има ли въззивният съд задължение да се произнесе по всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, съгласно исковата молба, и да изложи мотиви за значението на свидетелските показания, обсъждайки ги при условията на чл.172 от ГПК съпоставени с твърденията в исковата молба и от там за размера на тези вреди при обосноваване на своите изводи за основателност на исковата претенция по чл.2 З.?”; 2. „При определяне на размера на обезщетението по справедливост как точно следва да се отчете спецификата на конкретния случай, когато е установено, че вредите са в рамките на обичайно претърпените неудобства от воденото наказателно производство, а по-големи вреди не са доказани от свидетелските показания, които не са били обсъдени с оглед всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост в полза на ищеца”; 3. „Изясняване на общото понятие за справедливост – какво понятие е то, какви са елементите на неговото съдържание и какъв е механизмът за овъзмездяване на отделните компоненти на претърпените имуществени вреди, въз основа на критерия „по справедливост”. Сочи се, че първите два въпроса са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС /т.ІІ ППВС 4/68, реш.№.359/25.09.12 по г.д.№1221/11, ІV ГО, реш.№.321/26.11.14 по г.д. №.2516/14, ІV ГО, реш.№.480/23.04.13 по г.д.№.85/12, реш. №.832/10.12.10 по г.д.№.593/10, ІV ГО/, както и в противоречие с практиката на ВКС /реш.№.25/11.02.14 по г.д.№.5302/13, ІІ ГО, реш.№.321/26.11.14 по г.д. №.2516/14, ІV ГО/, а третият е от значение за развитието на правото и точното приложение на закона
К. Д. И. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и извежда следните правни въпроси: 1.”Следва ли да се докладват конкретно всички претърпени от ищеца неимуществени вреди или е достатъчно наличието на наказателна репресия, породила негативни последици върху личността и психиката на обвиненото в извършване на престъпление и оправдано лице, за да бъде присъдено обезщетение?”; 2.”Кой е началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторна лихва при незаконни актове на правозащитни органи: от влизане в сила на решението, с което е оправдано лицето /в хипотеза на чл.2 ал.1 т.3 З./ или от предявяване на исковата молба /т.4 ТР 3/2.04.05 по т.д.№.3/04, ОСГК на ВКС/?”.
По касационната жалба на Прокуратурата на РБ:
Във връзка с първия изведен въпрос основанието на чл.280 ал.1 ГПК не е налице. В цитираната от касатора задължителна практика на ВКС са изяснени критериите за понятието справедливост и задължението на съда да ги изясни, в това число при общи твърдения за неимуществени вреди, такива за вреди над обичайните и наведени възражения, обосноваващи по-нисък размер на щетите. Постановено е, че понятието „справедливост” не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер /т.ІІ ППВС №.4/ 23.12.1968г./. Такива конкретни обстоятелства, на които трябва да се основава преценката на вредите и обезщетението, са тези, които определят: тежестта на повдигнатото обвинение /дали е от общ характер, дали е за няколко отделни престъпления, какви наказания се предвиждат за него/; вида на наказателното производство /дали е приключило в досъдебната фаза или е проведено и съдебно производство/; продължителността на наказателното производство (като период от време); видът на взетата мярка за неотклонение, продължителност на задържането, момент на задържането; има ли разгласяване чрез медиите; има или влошаване на здравословното състояние; конкретните преживявания на ищеца и отражение върху живота му-семейство, професионална и обществена среда, изобщо обстоятелствата, относими към характера на увреждането, за което имат значение и предишни осъждания и задържания и ефективно изтърпяване на наказания; прояви на съпричиняване на вредите от увредения; всички други факти, които са наведени като основание на исковете или като защита срещу тях, които са свързани с изтърпените неблагоприятни последици от незаконното наказателно производство – като съдът по същество следва да обсъди всички тези обстоятелства, вкл. всички (наведени) обстоятелства, които обосновават по-нисък размер на обезщетението /реш.№.832/10.12.10 по г.д.№.593/10, ІV ГО/. Надлежно сезиране с иск за обезщетяване на неприятните чувста, усещания и преживявания в рамките на производство по незаконно обвиняване в престъпление е налице независимо от това дали в исковата молба те са подробно описани; ако се твърдят болки или страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, респективно други специфични увреждания /с оглед конкретните обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение/, то тогава те трябва да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска /реш.№.480/23.04.13 по г.д.№.85/12, ІV ГО/ /. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. горепосочените критерии и възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, вида и интензитета на преживените негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху ищеца. Обсъдил е както наличието на обичайно съпътстващите незаконното обвиняване неимуществени вреди, така и тези, които са били изрично посочени в исковата молба като причинени от обвинението извън обичайните /задържане и конвоиране на ищеца за разпит, напускане на работа, накърнена репутация в бранша, отключено заболяване /анемия/, социална изолация, като някои от тях е намерил за доказани и основателни, а други не. Предвид изложеното, съдът е процедирал в съответствие, а не в противоречие със задължителната практика на ВКС. В същата не е засегнат въпроса за задължението на съда да изложи мотиви за значението на свидетелските показания, обсъждайки ги при условията на чл.172 ГПК и съпоставяйки ги с исковата молба – поради което и цитираната практика е неотносима към него. Само за пълнота следва да се посочи, обаче, че въззивната инстанция изрично е изложила мотиви защо кредитира свидетелските показания – и ги е ценила именно с оглед всички други доказателства по делото, предвид изискванията на чл.172 ГПК. С оглед на изложеното поставеният въпрос не би могъл да обоснове допускане до касация на основание чл.280 ал.1 ГПК, както и на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК – доколкото във връзка със същия вече е налице трайна и безпротиворечива задължителна практика.
Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изведеният въпрос съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивния съд – съдът не е приемал, че установените по делото вреди са в рамките на обичайните и по големи вреди не са доказани. Напротив, след обсъждане е приел, че са налице както обичайни, така и конкретни специфични вреди /напр. при конвоиране, разгласа, и др./. При това положение въпросът е неотносим и не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, която вече е и уеднаквена.
По касационната жалба на Д.И.:
Първият изведен въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Въпросът се поставя в контекста на твърдения, че в съдебната практика се приема, че даже и при липса на доказателства за всички претърпени от ищеца неимуществени вреди, са налице негативни последици върху личността и психиката на обвиненото в извършване на престъпление лице и тези вреди се подразбират от естеството на упражнената спрямо ищеца наказателна отговорност. В. съд, обаче, не се е произнесъл в противен смисъл и не е противопоставял тази теза на докладването на конкретни претърпени вреди от ищеца. Напротив, изрично е посочил, че ищецът е търпял страх, стрес, притеснения в очакване на резултата от наказателното производство, неудобства от явяване за процесуални действия-които на практика съставляват обичайни неимуществени вреди при всяко обвиняване в извършване на престъпление, като освен това е изследвал и допълнително наведените специфични такива – изрично отбелязвайки, че ищецът е посочил и събрал конкретни доказателства за претърпените неимуществени вреди. Отделно от изложеното подобен въпрос би бил относим към хипотеза, в която обезщетение не се присъжда с мотиви, че не са ангажирани конкретни доказателства за наличие на вреди от незаконното обвиняване – какъвто не е разглеждания случай.
Вторият изведен въпрос също е неотносим към решаващата воля на съда. В. инстанция въобще не се е произнасяла по претенция за лихва за период преди датата на исковата молба – доколкото е приела, че липсва произнасяне и на първата инстанция по такъв. Само за пълнота следва да се посочи, че в исковата молба изрично се претендира заплащане на законна лихва върху главниците от датата на предявяването на исковата молба /22.01.13/ до окончателното изплащане на сумата – така претенцията е докладвана и в първото иединствено с.з. на 14.04.14 от СРС и страните са заявили, че нямат възражения по доклада. При това положение съдът, с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, не би и могъл да присъди лихва за период преди исковата молба – който се явява извън заявения с нея /всяко присъждане плюс петитум би било недопустимо/.
Предвид всичко изложено по-горе, поради липса на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК и по двете касационни жалби, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Съразмерно с оглед изхода на спора на Д.И. трябва да се присъдят 784лв. разноски /от общо направени 1120лв./ за адвокатски хонорар на основание чл.78 ал.1 ГПК
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски градски съд, ІІІ Гс., от 4.07.16 по г.д.№.523/16.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да плати на Д. И. И., ЕГН [ЕГН], 784лв. /седемстотин осемдесет и четири лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: