О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 673
Гр.С., 28.09.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.869 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска градска прокуратура срещу решение №.7594/19.10.16 по г.д.№.16802/15 на Софийски градски съд, ІІІ В въззивен състав, с което е потвърдено решение от 23.10.15 по г.д.№.56965/14 на СРС, 82с., за осъждане на касатора да плати 9000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 З..
Ответната страна А. К. К. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за основателен за сумата 9000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.3 З., тъй като ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнато му от Прокуратурата на РБ обвинение. От друга страна въззивната инстанция е установила, че незаконното обвинение /в извършване на престъпление по чл.216 вр. с чл.20 ал.4 вр. с ал.1 вр. с чл.26 ал.1 НК – за това, че в съучастие с трети лица като помагач умишлено ги е улеснил противозаконно да унищожат и повредят до степен на негодност чужди движими вещи/ е причинило на ищеца неимуществени вреди – психически стрес /започнал да се изнервя, потиска и променя държането си, да се изолира от обкръжението си/ – който бил значителен с оглед на факта, че не е бил осъждан и задържан, като повдигнатото обвинение му създало редица неудобства в емоционален, човешки и морален план; притеснения и неудобства от наложената мярка за неотклонение-която, макар и да била най-леката /подписка/, е действала за много продължителен период от време /9г./ и е ограничила правата му на придвижване /не е могъл да напуска местонахождението си без разрешение от съответния орган/; полагане на усилия и разходване на немалък ресурс за организиране на защитата по производството. Като е съобразила продължителността на наказателното преследване /30.05.00-27.11.11г.–т.е. 9г. и почти 6м./- която очевидно е нарушила разумния срок по чл.6 Е., съответната продължителност и интензивността на психическия дискомфорт и стресът, преживян от ищеца, както и естественият страх от осъждане, неудобствата и унижението, накърняването на социалното общуване, притеснението и несигурността – които са били изпитвани в продължение на повече от 9 години, многобройните процесуално-следствени действия, извършвани с участието на ищеца /четири пъти привличан като обвиняем и разпитван в това му качество, осем пъти предявяване на материали, десет открити съдебни заседания, на които е присъствал/, обстоятелството, че не е бил осъждан – поради което и уврежданията му са с по-висок интензитет, обстоятелството, че му е била наложена най-леката мярка за неотклонение /подписка/, а повдигнатото обвинение е било за престъпление, което не е „тежко” по смисъла на чл.93 т.7 НК, липсата на данни наказателното производство да е станало обществено достояние извън кръга на близки и познати, да е било публично разгласено и да е уронило името му, както и да се е отразило на професионалната му реализация и здравословно състояние /съдът е приел за недоказани твърдените вреди засегнато име и репутация пред близки и прители, уволнение и затруднена професионална реализация – тъй като от показанията на свидетелите се установява, че никой от обкръжението му не е вярвал, че ищецът е виновен в повдигнатото му обвинение, не е изразявал съмнение в невинността му и не го е отбягвал, респективно не е установена причинно-следствена връзка между уволнението и незаконното обвинение/, въззивната инстанция е намерила, че обезщетението, което би могло да репарира претърпените вреди, възлиза на 9000лв.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане
на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. СГП се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалния въпрос „при определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 З., задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди” /ППВС 4/68, реш.№.302/4.10.11 по г.д.№.78/01, І ГО, реш. №.321/26.11.14 по г.д.№.2516/14, ІV ГО/ и по материалноправния въпрос „при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост–обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвреда /ППВС 4/68, реш.№.480/23.04.13 по г.д.№.85/12, ІV ГО на ВКС, реш.№.832/10.12.10 по г.д.№.593/10, ІV ГО/.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
Във връзка с поставения процесуален въпрос за определяне на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства не е налице процедиране в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно същата обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /повече от 9г./, включително факта, че е била взета най-леката мярка за неотклонение /„подписка”/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и социалния му живот, липсата на факти, свързани с увреждане на добро му име, професионална реализация и влошено здраве като пряка последица на наказателното производство. Предвид изложеното въззивната инстанция е съобразил както обстоятелствата, които влияят в посока на присъждане на по-висок размер на обезщетението, така и тези, които обуславят намалянето му, произнесла се е в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие с нея.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968, както и цитираните то касатора/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането и др./ които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната и вече уеднаквена практика, в това число цитираната и от касатора. Съдът изрично е посочил началната и крайната дата на увреждането, респективно периода на продължителност на наказателното преследване, обстоятелството, че същото надхвърля разумният срок за разглеждане на дело по чл.6 Е. – като фиксираното при тези обстоятелства обезщетение на практика е определено и при съобразяване на обществено-икономическите условия на живот към отразения момент на увреждането. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.7594/19.10.16 по г.д.№.16802/15 на Софийски градски съд, ІІІ Вс.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: