О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
Гр.София, 13.03.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми март през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.4263 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура София срещу решение на Софийски апелативен съд №.1452/8.07.16 по г.д.№.1157/16 – с което е потвърдено решение №.8373/7.12.15 по г.д. №.19264/14 на Софийски градски съд в частта, с която Прокуратурата е осъдена да плати на Й. И. К. на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди ведно с лихви.
Й. И. К. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за основателен за сумата 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение на ищеца в престъпления, за които е бил признат за невиновен с присъда №.3/19.05.14 по нохд №.С-963/11 от СГС, влязла в сила на 4.06.14г. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като Й. К. – работил като полицай в МВР на длъжност „разузнавач” в група „Оперативно обслужване на затвор” София, сектор „Оперативно обслужване на местата за лишаване от свобода” при Дирекция „Противодействие на общата престъпност” към ГД „Криминална полиция” – е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнати срещу него от орган на Прокуратурата на Република България обвинения в извършване на четири престъпления – две по чл.304б НК /подкуп при условията на продължавана престъпна дейност – искане на дар, който не се следва, за да се упражни влияние върху длъжностни лица от затворническата администрация във връзка със службата им за определяне на мястото и начина на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”/искане на материална облага, която не се следва, за да се упражни влияние върху неустановени лица при вземане на решение за предлагане на предсрочно освобождаване на лишен от свобода)/ и две по чл.387 ал.3 НК /длъжностно престъпление при условията на продължавана престъпна дейност – като длъжностно лице по чл.169 ал.1 т.1 ЗМВР /държавен служител/ – Главен инспектор в група „Оперативно обслужване на затвор София” – не е изпълнил задълженията си по служба и е искал пари, за да упражни влияние при вземане на решение от неустановени длъжностни лица при определяне мястото и начина на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода”)/. Установил е и, че незаконното обвинение, в това число и наложената във връзка с него мярка за неотклонение /задържане под стража (за периода 5.02.10-15.07.10 – след първоначално 72часово задържане), последвана от домашен арест (15.07.10-22.02.11) и парична гаранция в размер на 10000лв. (от 22.02.11г. до приключване на делото)/ и периодичното му медийно отразяване, е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания – накърняване на човешкото достойнство, чест, добро име и обществена репутация, било е пречка за упражняване на заеманата дотогава работа, отразило се е негативно върху здравословното му състояние. По отношение на размера на дължимото обезщетение, като е съобразил – тежестта на престъпленията, в което е бил обвинен – повдигнато е било обвинение за четири престъпления при условията на продължавана престъпна дейност /за първите две се предвижда наказание лишаване от свободо от 1 до 6 години или глоба до 5000лв., а за вторите лишаване от свобода от 1 до 5 години/, продължителността на наказателното преследване /повече от 3години с извършване на многобройни процесуално-следствени действия спрямо ищеца/, вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение /последователно са изпълнявани мерки „задържане под стража” за 5месеца и 12 дни, „домашен арест” за 7 месеца и 7 дни, а след това „парична гаранция” за 3години и над 3месеца/, обществено-икономическите условия в страната, възрастта на ищеца, общественото му положение и чистото му съдебно минало, широкото медийно отразяване на наказателното преследване и негативното въздействие върху психиката и здравето на ищеца – което в случая надхвърля обичайно съпътстващите при всяко едно наказателно преследване, съдът е приел, че обезщетението, което е достатъчно да ги репарира, е в размер на 30000лв.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Касаторът СГП се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Сочи се противоречие на възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС, реш. №.187/13.06.12 по г.д.№.1215/11, ІІІ ГО на ВКС, реш.№.832/10.12.10 по г.д. №.593/10, ІV ГО на ВКС, реш.№.112/14.06.11 по г.д.№.372/10, ІV ГО на ВКС. Извежда се и материалноправния въпрос как се прилага обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД – за който се твърди, че е решаван противоречиво от съдилищата /реш.№.27/11.03.13 по г.д.№.957/12, ІІІ ГО на ВКС; реш.№.42/22.02.13 по г.д.№.854/12, ІІІ ГО на ВКС, реш. №.188/11.07.13 на ВтАС по г.д.№.212/13, 3с./.
Настоящият състав на ВКС намира, че сочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице.
Правният въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС тогава, когато разрешението е в противоречие с ТР и ПП на ВС, ТР на ОСГК на ВС, ТР на ОСГК, ОСГТК и ОСТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК, а противоречиво разрешаван от съдилищата – когато разрешението е в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос – като ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която вече е била уеднаквена с тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /т.2 и т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по
справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.г.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че са били взети мерки „задържане под стража” и „домашен арест” за немалки периоди от време, а впоследствие „парична гаранция”/, броя и тежестта на престъпления, в което е бил обвинен ищеца /4 на брой при условията на продължавана престъпна дейност/, медийното отразяване, интензитета на преживените негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката, възрастта, обществения и професионален статус, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла не в противоречие, а в съответствие с цитираната от жалбоподателя относима задължителна практика на ВКС /решения №.187/13.06.12 по г.д. №.1215/11, ІІІ ГО, и №.112/14.06.11 по г.д.№.372/19, ІV ГО, са неотносими – касаят в тълкувателната си част необходимостта от обезщетяване и когато производството е прекратено без да е повдигнато обвинение, респективно значението на съдебното минало и кои действия съставляват съпричиняване/, в това число и съобразявайки, че обвинението е за умишлени престъпления в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия /реш.№..344/24.11.2014 по г.д. №.2378/14, ІV ГО на ВКС/.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационно обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на наказателното преследване и незаконното обвиняване в престъпление – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, която вече е и уеднаквена. От друга страна, доколкото жалбоподателят сочи съдебни решения, те не съставлява такива по сходни случаи по смисъла на реш.№.830/20.12.2010г. по г.д. №.1898/2009 на ВКС, ІV ГО. В тях съдът е определил различен размер на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на доказателства за факти, различни от съобразените във въззивното решение – при различна продължителност на наказателното преследване, за обвинения за престъпления с различен характер, тежест и брой, както и разлики в настъпилите за пострадалите от незаконно обвинение негативни последици (напр. в реш.№.27/11.03.13 е обсъждан случай на обвиняване в едно престъпление и то не по служба; реш.№.42/22.02.13 визира обвиняване в едно престъпление във връзка със службата без данни за медийно отразяване, реш.№.188/11.07.13 касае обвиняване без задържане под стража). Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски пред касационната инстанция в размер на 1500лв. за платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски апелативен съд №.1452/8.07.16, постановено по г.д.№.1157/16.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да плати на Й. И. К., ЕГН [ЕГН], 1500лв. /хиляда и петстотин лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: