О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
[населено място], 19.01.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №3528 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. М. Ц. от [населено място], чрез особен представител адв.П., срещу решение от 01.04.2016г., постановено по в.гр.д.№378/2015г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено решение от 15.07.2015 г. по гр.д. № 454/2014 г. Русенският окръжен съд са отхвърлени предявените от П. М. Ц. искове с правно основание чл.49 ЗЗД и чл.45 ЗЗД против [фирма] и С. В. Г. за заплащене солидарно на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.И., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационна обжалване. Претендира разноски.
Ответникът по касационната жалба С. В. Г., чрез процесуален представител адв.В., оспорва наличието на основание за допускане на касационна обжалване, по съображения в писмен отговор. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от П. М. Ц. искове с правно основание чл.49 ЗЗД и чл.45 ЗЗД против [фирма] и С. В. Г. за заплащене солидарно на обезщетение за претърпени имуществени вреди /за лекарства, транспортни разхози за прегледи и изследвания в Института по ендокринология към МА-гр. София и УМБАЛ-В./ и неимуществени вреди в резултат от извършената й операция на щитовидната жлеза, до размерите на предявените частични искове.
Въззивният съд, въз основа на заключението на медицинската експертиза, което е възпирел като компетентно изготвено е приел, че извършената от ответника д-р Г. операция на ищцата не е била противопоказна и с оглед на хронично-рецидивираща форма на тиреотоксикоза при ищцата, без повлияване от медикаментозното лечение, операцията е била необходима.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК на въззивното решение по следните въпроси: „при преценка за отговорността на лекуващия лекар от значение ли е изискването за задължителното при оперативна интерванция предоставяне и прилагане на документ №4 – информация за пациента, ведно с писмената индивидуализация на заболяването, като неразделна част от декларацията за писмено съгласие, към самата декларация или не е задължително“; “какви биха били последиците за пациента – в случая ищцата, от това в направлението за хоспитализация да бъде вписана приемна диагноза различна от истинската, и в този смисъл доколко и своевременно ли е бил информиран пациента за действителното си състояние преди операцията“; “ако ищцата би била информирана за различията в диагнозите – тази, поставена от ендокринолога и тази, вписана в ИЗ, за която тя не е била информирана изобщо – нито преди, нито след операцията, би ли подписала дакларация за информирано съгласие и би ли се подложила на такава оперативна интервенция“.
Касаторът счита, че поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с решение №250 от 21.11.2012г. по гр.д.№1504/2011г. ВКС, ІІІг.о., решение №628 от 19.11.2010г. по гр.д.№1711/2009г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. По делото не е релевиран и не се е развил спор за получаване на информацията и предоставяне на информираното съгласие за операцията при основна диагноза тиреотоксикоза /хипертиреоидизъм/ при анамнестични данни за „Базедова болест“ с дванадесет годишна давност и продължително лечение с тиреостатици, при каквото развитие на базедовата болест, а вещото лице специалист патолог дава заключение по делото, че установената хистологична картина може да се наблюдава при базедова болест /хипертиреоидизъм, тиреотоксикоза/ с дванадесет годишна давност и продължително лечение с тиреостатици.
Поставените от жалбоподателката правни въпроси са във връзка с твърденията й, че не е била информирана за приемната диагноза Ту гландуле тиреоидее” /тумор на щитовидната жлеза/ и за окончателната диагноза „С. на Х.“, които не й били поставени преди оперативното лечение и за които не е представено информираното съгласие. Отнесени към тези твърдения, поставените въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС, предвид установеното по конкретното дело от заключението на съдебно медицинската експертиза, че вписаната от хирурга д-р Г. диагноза Ту гландуле тиреоидее/тумор на щитовидната жлеза/ в История на заболяването е приемна диагноза и той е имал основание въз основа на извършения от него преглед на ищцата да я постави, за да предвиди евентуалните дейности за операцията, като в случая не е имало необходимост от допълнителни изследвания, тъй като при пациентката не е имало прогресивни явления или клиника на ангажирани съседни структури. Вещите лица изясняват по делото, че приемната диагноза на хирурга може да се различава от тази, с която е изпратил ендокринолога и от окончателната, защото тя е само приемна диагноза и при установен преглед обикновено щитовидната жлеза при това заболяване се опипва като туморно образувание, а в случая насочващата диагноза до хирурга е била рецидивираща форма на Базедова болест-тиреотоксикоза и при тази форма също може да има възловиден вариант. Що се отнася до окончателната диагноза „С. на Х.“, тя не е била поставена на ищцата преди оперативната интервенция и според заключението на вещото лице ендокринолог да се постави диагнозата „С. на Х.“ с категоричност е възможно само след хистологично изследване, тъй като анти-Т. може да има както при „Базедова болест“, така и при „Х.“, а по отношение на ехографската картина – тя също е подобна. Възприетото от съда експертно заключение по конкретното дело е, че в случая показание за оперативната интервенция е хронично-рецидивиращата форма на тиреотоксикоза /хипертиреоидизъм/, а по отношение на тази диагноза и характер на заболяването ищцата не е релевирала в исковата молба твърдения за липса на изискуемата се информация и информирано съгласие при хирургична интервенция /В исковата молба ищцата твърди, че влязла за операция на щитовидната жлеза, защото й била повишена функцията на жлезата, но не знаела до момента на отговора на ИАМО към МЗ, че е с тумор на щитовидната жлеза и е дала съгласие за оперативно лечение на това заболяване; че поставената от него диагноза „тумор на щитовидната жлеза” се оказала грешна, тъй като тя нямала тумор, нито възли на щитовидната жлеза, а само автоимуннотиреоидно заболяване – струма на Х., което било в ремисия и не подлежи на операция./. Заключението на експертите по делото – гръден хирург, патологоанатом и ендокринолог е, че резултатът /морфологичната картина/ от хистологичните препарати отговаря на поставената диагноза преди оперативното лечение, както и че са спазени медицинските стандарти по хирургия и стандартите на Клинична пътека 188 преди, по време и след оперативното лечение. Медицинската експертиза дава заключение, че изискванията на медицинския стандарт по ендокринология и препоръките за добра клинична практика по тиреоидните заболявания от 2005 г. са били спазени при лечението на ищцата.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните процесуално правни въпроси: „задължен ли е бил съдът да обсъди експертното заключение с другите доказателства по делото при приемането му, съгласно чл.202 ГПК, с което той приема, че не е налице и втората предпоставка на състава по чл.45 ЗЗД, а именно – причинно-следствена връзка“; “след като въззивният съд обосновава изводите си на показанията на свидетели – ендокринолога д-р К. и старши ординатор М. от МБАЛ-Р. /и двете служители на МБАЛ-Р. – ответник по делото/, без съдът да е обсъдил заинтересоваността им, предвид факта, че са служители на последния, и при противоречие на показанията им с писмените доказателства по делото и при наличието на други свързани със страните дела, където те отново са свидетели и доколко съдът при тази ситуация би могъл да кредитира казаното от тях в съдебно заседание“, които счита, че са разрешени в противоречие с решение №264 от 12.02.2015г. пао гр.д.№6457/2013г. и решение №508 от 18.06.2010г. по гр.д.№1411/2009г. на ВКС, ІІІг.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. Вторият от поставените от касатора въпроси предпоставя въззивното решение да е основано на показанията на посочените свидетели, а във въззивното решение са обсъждани писмените доказателства, за изготвянето на които са дали показания свиделките и които писмени доказателства не са били оспорени по делото. Поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на първия поставен въпрос не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. В исковата молба са релевирани твърдения, че след отстраняване на щитовидната й жлеза, ищцата е изпаднала в тежко здравословно състояние, както и че хирургичната интервенция не била необходима. За да възприеме заключението на вещите лица по делото / че проведеното хирургично лечение е било необходимо, че при операцията няма засягане на ларингеален нерв, няма данни от медицинската документация за хипопаратиреоидизъм, паратиреоидните жлези не са засегнати при операцията, а на фона на заместителна терапия пациентката е и еитероидна на 25.07.2011г.; че заболяванията, от които страда ищцата – хипертония, исхемична болест на сърцето, захарен диабет, белодробно заболяване и други заболявания, сочещи на увредено общо състояние, поради което на същата е била призната съответната степен на трайно намалена работоспособност, са заболявания, които не са във връзка с проведеното оперативно лечение, тъй като те са с друг характер и са предхождащи операцията на щитовидната жлеза; че няма медицински данни по делото, които да сочат, че влошеното здравословно състояние на ищцата е следствие от операцията на щитовидната жлеза/, въззивният съд го е обсъдил заедно с медицинската документация по делото, съгласно изискването на чл.202 ГПК и в съответствие с практиката на ВКС, вкл. представената от касатора.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Ответниците по касационната жалба претендират разноски, но не представят доказателства за извършване на такива за касасационното производство, поради което разноски не следва да им се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.04.2016г., постановено по в.гр.д.№378/2015г. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: