О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197
Гр.София, 13.03.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми март през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.4250 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и Г. Г. Г. срещу решение №.1079/27.05.16 по г.д.№.168/16 на Софийски апелативен съд, 7с. /съответно срещу осъдителната и отхвърлителната му част/ – с което, след частична отмяна на решение №.7078/21.10.15 по г.д.№.2884/14 на Софийски градски съд, І-20с., [фирма] е осъдено да плати на Г. Г. на основание чл.49 ЗЗД 6000лв. обезщетение за неимуществени вреди ведно с лихви, а за разликата до 20000лв. искът е отхвърлен като неоснователен.
[фирма] оспорва жалбата на Г.Г..
Г. Г. не взема становище по жалбата на [фирма].
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения /на 27.02.14г./ иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – от клеветнически и обидни твърдения в две публикации на вестник „В.” /от 8.02.13 и 18.01.14/, озаглавени съответно „Б. на Т. участвал в отвличанията” и „Б. отвличал с бандата на Й.” – за основателен за сумата от 6000лв. За да достигне до този извод е приел, че: статиите, публикувани в издаван от ответника вестник /като във връзка със статията от 2014г. ищецът разбрал и за съществуването на статията от 2013г./, съдържат данни, които са клеветнически, неверни и позорящи; печатната медия не е успяла да докаже, че се е снабдила с тях в резултат на добросъвестно и задълбочено журналистическо разследване или че някое от посочените твърдения е вярно; това е основание за ангажиране на имуществената отговорност на ответника. От друга страна събраните по делото доказателства обосновават присъждане на обезщетение в по-малък от определения от първата инстанция. Съдът изрично е посочил, че определянето на конкретния размер е въпрос на фактическа преценка и е възможно при сравнително еднакви по характер увреди да се присъди различно обезщетение при съобразяване с фактори от лично, семейно, професионално естество, трайността и характера на уврежданията и др. Отразил е, че от показанията на свидетелите не може да се установи особено силна интензивност на неимуществените вреди, респективно сериозни такива. Свидетелите изразяват общите си впечатления, че ищецът се чувствал зле, затворил се, страхувал се от отмъщение заради посочването му като похитител, започнал да пуши и пие, спрял да спортува /което преди било негово често занимание/; не се констатират и доказват вреди, свързани със здравето – освен твърденията на живеещата с него на семейни начала свидетелка, че по съвет на лекар за известно време пиел успокоителни. От друга страна по делото е доказано, че Г. е бивш служител на МВР и Д., награждаван и ненаказван в службата си, не е уронвал доброто име на службите, в които е работил, без данни за обществено укорими прояви. Макар и бивш служител от системата за ред и сигурност, не може да има съмнение, че той е бил накърнен от клеветническите твърдения и приписваните му престъпления, а те са намалили и авторитета и доброто име, които е изграждал. Същевременно не е установено написаното в двете статии да е причина ищецът да не може да си намери работа или да му е създало допълнително проблеми в личен, обществен и здравословен план. При тези обстоятелства е прието, че обезщетение, което би репарирало адекватно установените по делото вреди, е такова в размер на 6000лв.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Касаторът [фирма] се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса относно приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размер на справедливо обезщетение за неимуществени вреди /т.ІІ ППВС 4/68г., реш.№.16/6.03.12 по т.д.№.461/11, ІІ ТО, реш.№.62/ 27.02.12 по г.д.№.1065/11, ІІ ГО, реш.№.166/13.01.12 по т.д.№.43/11, І ТО, реш.№.136/1.03.12 по г.д.№.593/11, ІV ГО, реш.№.557/28.01.11 по г.д. №.1500/09, ІІІ ГО/.
Касаторът Г. Г. сочи основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и задължителна практика /т.2 на ППВС 4/68г./, като извежда въпросите „следва ли съдът да извърши цялостна преценка на доказателствата и да обсъди всички конкретни обстоятелства по делото с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта”, „следва ли съдът при наличие на едни и същи факти и обстоятелства, които са безспорни, да се обоснове защо приема изводите на въззивния съд за неправилни и да посочи кои са тези факти и обстоятелства, които оборват тези изводи”, „следва ли сходството на различни случаи да влече и сходство на самите решения по тези случаи”.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С изведения от [фирма] въпрос и първия посочен такъв от Г. Г. на практика се цели поставяне на проблема за приложението на чл.52 ЗЗД и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. По тези въпроси е налице задължителна практика на ВКС, в това число цитирана от касаторите, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т.г.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид релевантните факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил както обстоятелствата, които биха могли да обосноват по-висок размер на дължимото обезщетение /фактът, че ищецът е бивш служител на МВР и Д., награждаван, ненаказван в службата си, не уронвал доброто име на службите, в които е работил, без данни за обществено укорими прояви, като клеветническите твърдения намалили градения от него авторитет и добро име/, така и такива, които биха могли да обосноват по-нисък размер на това обезщетение /конкретните проявления на търпените болки и страдания според показанията на свидетелите, респективно по-ниския интензитет на същите, липсата на трайни последици за здравословното състояние и на допълнително проблеми в личен, обществен и здравословен план, респективно на пречки за намиране на работа/. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла не в противоречие, а в съответствие с цитираната от жалбоподателите относима задължителна практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД /реш.№.557/28.01.11г. е неотносимо към поставения въпрос, доколкото в тълкувателната си част касае въпроса носи ли се отговорност по чл.45 ЗЗД от журналист за чужди твърдения, чийто източник е описан, респективно гледната точка за преценка дали разгласено обстоятелство е позорно/. Несъгласието на касаторите с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил съответни доказателствени или фактически изводи и е приел, че дължимото обезщетение възлиза на пресъдения размер. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускането до касация по критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
Вторият въпрос, поставен от касатора Г. Г., е неотносим – не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и той не е излагал мотиви в тази връзка. От друга страна по въпросите относно правомощията на въззивната инстанция е прието ТР №.1/13 на ОСГТК на ВКС, съгласно което /т.2/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор – при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество – като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор – при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Предвид изложеното въззивната инстанция следва да осъществява решаваща /а не проверяваща/ дейност, насочена към повторно разрешаване на спора, като обоснове своите изводи за основателност или неоснователност на претенцията – а не да излага мотиви защо приема или не даден извод на първата инстанция. Като е посочил кои са решаващите обстоятелства относно определяне на размера на дължимото обезщетение – вкл. как оценява събраните доказателства относно конкретното въздействие върху касатора /което намира за такова с по-малък интензитет/ – за да определи размера на обезвредата, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. С оглед на горното и доколкото не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, респективно не се касае за хипотеза на непълни или неясни разпоредби, липса на практика или нужда от осъвременяването й /т.4 от ТР № 1/09 от 19.02.10/, основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не са налице.
Аналогичното важи и за третия въпрос от изложението на касатора Г. Г.. Постановена е задължителна практика на ВКС /напр. реш. №.111/17.03.14 по г.д.№.4207/13, ІV ГО, реш.№.830/20.12.10г. по г.д. №.1898/09, ІV ГО/, съгласно която справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии-пострадалото лице следва да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение; налице е противоречие между решения, с които са уважени искове за обезщетение на неимуществени вреди с правно основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ, когато са определени различни по размер обезщетения за случаи, които са напълно сходни или сходни в основните факти, в които се изразява както видът и тежестта на обвинението и на мерките за неотклонение, вида, продължителността и момента на наказателното производство, така и на проявните форми на уврежданията, т.е. в случаите, когато има сходство на повечето доказани в хода на производството факти, които представляват основанието на исковете, а определените за тях обезщетения се различават значително по своя размер по преценката на решаващия съд, като част от едни и същи или по-големи от уважените предявени размери. Въззивният съд, като е приел, че определянето на конкретен паричен еквивалент на обезщетението зависи от конкретните факти и особености на случая, като е възможно при сравнително еднакви по характер увреди да се присъди различно обезщетение при съобразяване на фактори от лично, семейно, професионално естество, трайността и характера на уврежданията – които имат субективен характер, не се е отклонил от тази практика.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1079/27.05.16 по г.д.№.168/16 на Софийски апелативен съд, 7с.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: