О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 660
гр. София, 01.08.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №742 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Столична община, чрез процесуален представител адв.Д., против решение от 26.09.2016г., постановено по гр.д.№13679/2015г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 27.03.2015г. по гр.д.№51271/2014г. на Софийски районен съд, с което Столична Община е осъдена да заплати на основание чл.49 ЗЗД на Е. И. С. сумата 7000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането 26.08.2014г.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Е. И. С., чрез процесуален представител адв. В., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Столична Община е осъдена да заплати на основание чл.49 ЗЗД на Е. И. С. сумата 7000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане – ухапване на куче, станало на 26.08.2014г. , ведно със законната лихва , считано от датата на увреждането.
Прието е за установено, че ищцата, е претъпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат от нападението и получените рани в следствие на ухапване от безстопанствени кучета, станало на 26.08.2014г. на територията на Столична община.
Въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната Столична община за противоправно бездействие на нейни служители, на които е възложила изпълнението на задължения, вменени й от законодателството за надзор над безстопанствените кучета. В глава 5 от Закона за защита на животните /ЗЗЖ/ /обн. ДВ, бр. 13/8.02.2008 г., в сила от 31.01.2008 г./ са предвидени редица задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета, като несъмнено целта на закона е подобни кучета да не се намират в свободно състояние в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. С оглед на това законът предвижда, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти /чл.41, ал.1 вр. с чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ/. Прието е, че анализът на законовата уредба сочи по недвусмислен начин, че основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти – чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, като само по изключение се допуска кучетата да бъдат връщани на местата, от които са взети – чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ; че в чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ изрично е предвидено, че кучетата са под надзора и грижите на общините, което означава, че чрез взетите от тях мерки същите следва да гарантират безопасното им поведение спрямо хората, независимо от вида на тези мерки /дали чрез настаняване в приюти или чрез връщане по места/. Прието е за недоказано възражението на общината за изпълнение на нормативните задължения по ограничаване и контрол на популацията на безстопанствените кучета.
Въззивният съд е изложил съображения, че справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД както това изрично е прието и в ППВС № 4/68 г. означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите. Въззивният съд е изложил съображения, че независимо, че получените от ищцата травматични увреждания не са довели до трайно увреждане на здравето й, като оздравителния процес е протекъл нормално, без усложнения и при липса на данни за неблагоприятни бъдещи последици, по делото е безспорно установено, че в пряка причинна връзка от тези телесни увреждания същата е търпял болки и страдания, характерни за този вид увреждания, още повече, че се касае за множество наранявания на различни места по тялото, като освен физически болки и страдания, случилото е предизвикало у нея също така силен стрес и уплаха, както и посттравматично стресово разстройство, видно от предписаната й терапия с Атаракс /амб.лист №724/04.09.2014г./, както и изслушаното по делото заключение на СМЕ и свидетелски показания.
За да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът поддържа, че въпросът: “настъпилият инцидент може ли да обоснове извод за реализирано неизпълнение на законовите задължения от страна на ответника-възложител Столична община и да доведе до ангажиране на отговорността й по чл.49 ЗЗД и чия е доказателствената тежест“, е разрешен от въззивния съд в противоречие с постановени по реда на чл.290 ГПК решение №279 от 28.09.2011г. по гр.д.№1533/2010г. и решение №262 от 11.05.2010г. по гр.д.№1155/2009г. на ВКС/, ІVг.о., с които е прието, че отговорността на Столична община следва да бъде ангажирана при доказано бездействие на нейните органи и служебни лица във връзка със задълженията им за изолиране на безстопанствените кучета в определените за целта места. В настоящия спор, за разлика от споровете по приложените решения, общината-ответник не е релевирала възражение за изпълнение на нормативните задължения по ограничаване и контрол на популацията на безстопанствените кучета. В настоящия случай такова възражение е релевирано от общината и по делото е прието, че то не е доказано – прието е, че с представените от него програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община 2012 – 2016 г. и справки за дейността на приюти за безстопанствени кучета в кв. С. не се установява при условията на пълно и главно доказване изпълнението на задълженията по чл. 41 и 47 ЗЗЖ, нито предприемането на конкретни действия по изпълнение на предприетите от самата община мерки за постигане на целите и задачите на приетата от нея програма.
Доводите на касатора, че е представил множество писмени доказателства, приети неоспорени от насрещната страна, с които е доказал възражението си, не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство, в което съдът се произнася дали е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос в изложението към касационната жалба, който правен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Предвид изложените мотиви на въззивното решение за неоснователност на възражението на ответната община за изпълнение на нормативните задължения по ограничаване и контрол на популацията на безстопанствените кучета, не е налице и соченото от касатора противоречие на въззивното решение с ППВС №7/1958г., ППВС №9/1966г. и решение по гр.д.№899/2010г. на ВКС, ІVг.о., с които е прието, че предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Само за пълнота следва да се посочи, че в приложеното от касатора решение на ВКС по същество е прието, че е налице противоправно бездействие, при направените изводи, че общината е предприела мерки, но не е доказала какви действия е извършила в изпълнение на задълженията си да организира улавянето и изолирането на скитащи кучета.
Касаторът счита, че по поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д. № 899/2010г., ІV г.о., ВКС и решение по гр.д. № 2045/2015г., ІV г.о. В първото от посочените решения ВКС разрешава въпрос за възможността да се отговаря за вреди от бездействие, без изрична законова уредба на задължение за предприемане на конкретно действие, тъй като спорният проблем е бил възможно ли е община да отговаря по смисъла на ЗЗЖ преди приемането на закона. Даденото общо тълкуване в решението на ВКС, че ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение, не е дадено във връзка с изрично поставения за тълкуване въпрос, а и дори да е така, то не е по нормите на ЗЗЖ. Във второто сочено решение на е отговорено на въпрос дали нараняването на човек от безстопанствени кучета при предприети мерки от общината по ЗЗЖ само по себе си може да обоснове извод за противоправно бездействие като основание за отговорност по чл. 49 ЗЗД. Даденият отрицателен отговор не е повлиял на изхода на спора, тъй като по съществото му е прието, че общината не е доказала възраженията си за изпълнение на нормативните задължения по ограничаване и контрол на популацията на безстопанствените кучета. В този смисъл са и мотивите на въззивното решение за неоснователност на възражението на общината по настоящото дело.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирали поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване.
Касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса: “върху коя от страните пада тежестта на доказване и какво по своя характер следва да бъде доказването на правопораждащия отговорността на ответника факт за безстопанствения характер на кучето“, който счита, че е разрешен от въззивния съд при противоречива съдебна практика – решения по гр.д.№3117/2011г. на СГС, по грд.№51227/2012г. на В., по гр.д.№3323/2006г. на СГС, по гр.д.№3140/2008г. на СГС, по гр.д.№ 6305/2011г. на СГС, по гр.д.№18743/2011г. на СРС, по гр.д.№26894/2012г. на СРС, по гр.д.№62506/2012г. на СРС, по гр.д.№23287/2015г. на СРС.
Въззивният съд е приел, че не подлежи на доказване от ищцата обстоятелството, че кучетата, които са я нападнали и ухапали, са безстопанствени, тъй като липсата на стопанин също е отрицателен факт, поради което в доказателствената тежест на ответника СО е било да докаже, че нападналите ищеца кучета имат стопанин, което не е направено в настоящото производство. Напротив – от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че нападението е извършено от кучета, обитаващи кварталните улици, без стопанин. Съдът е кредитирал тези показания като логични, непротиворечиви и съответстващи на останалите доказателства по делото, в т.ч. и изготвения от СО- ОП „Е.“ констативен протокол 29.08.2014г., в резултат на подадения от ищцата сигнал за претърпения от нея инцидент.
При изложените мотиви на въззивното решение, настоящият съдебен състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос, чието разрешаване не би се отразило на крайния изход на делото предвид установеното въз основа на гласните и писмените доказателства по делото обстоятелство, че ищцата е нападната от безстопанствени кучета.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса:“определен ли е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и взети ли са предвид всички релевантни обстоятелства“, който въпрос счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС №4/1968г. Касаторът счита, че не са отчетени релевантни обстоятелства – младата възраст на ищцата, кратния оздравителен период, а също и че за психическите страдания е присъдено обезщетение само въз основа на проведено медикаментозно лечение, без да е изслушана медицинска експертиза. Видно от съдържанието на решението продължителността на оздравителния период е съобразена във въззивното решение – обсъдено е заключението на вещото лице, от което се установява, че предвид естествените замърсявания по зъбите на кучетата, оздравителния /възстановителен/ период за физическото им възстановяване обичайно е по-дълъг, но в конкретния случай оздравителният процес е протекъл нормално, без усложнения, като раните са заздравели за срок от 15-20 дни. Ищцата е родена през 1972г. и е била на 42 годишна възраст по време на процесното нападение и ухапване от безстопанствени кучета. По делото не е имало твърдения и данни конкретната й възраст да е от значение за определяне на размера на обезщетението. Освен назначеното медикаментозно лечение са съобразени и показанията на свидетелите, които имат преки впечатления върху състоянието на ищцата след инцидента и които свидетелстват, че освен болките получени от ухапванията, случилото се е предизвикало у нея също така стрес, уплаха и негативни емоционални изживявания.
Съгласно ППВС № 4/1968г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Съгласно ППВС № 4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения, размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, а към основанията за неправилност на решението по чл.281, т.3 от ГПК, поради което не могат да бъдат разглеждани в производството по допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на обжалваното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 26.09.2016г., постановено по гр.д.№13679/2015г. на Софийски градски съд,
ОСЪЖДА Столична община да заплати на Е. И. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 500лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: