О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 526
[населено място] 16.06. 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело №532 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. Н. М., чрез процесуален представител адв.К., срещу решение от 02.11.2016г., постановено по в.гр.д.№503/2016г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение от 05.07.2016г. по гр.д.№14/2016г. на Районен съд – Добрич, с което е уважен предявения от В. Х. А. срещу Д. Н. М. иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл. 415 ал. 1 ГПК, вр. чл. 240 ал. 1 ЗЗД.
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК не е постъпил отговор от ответника по касационната жалба В. Х. А..
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е е уважен предявения от В. Х. А. срещу Д. Н. М. иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл. 415 ал. 1 ГПК, вр. чл. 240 ал. 1 ЗЗД като е признато за установено, че Д. Н. М. му дължи сумата 7 000лв., представляващо неплатената част от заета и невърната по договор за заем от 28.07.2010г. сума, ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.09.2015г. до окончателното изплащане и сумата от 3 584,11лв., представляваща обезщетение за забава на главното парично задължение за периода 01.09.2011г. – 31.08.2015г., за което
е издадена заповед за изпълнение № 285/18.09.2015г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 3151/2015г. на Районен съд – Добрич.
В. съд е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба за процесуална недопустимост на решението на първата инстанция, тъй като в срока по чл. 415 ал. 1 ГПК заявителят предявил осъдителен, а не установителен иск за вземането си. Изложени са съображенията на съда, че оплакванията са неоснователни с оглед нанните по делото, а именно, че исковата молба е била нередовна, поради което първоинстанционният съд е указал на ищеца да отстрани нередовността в нея, изразяваща се в противоречие на обстоятелствена част и петитум, която нередовност е отстранена своевременно от ищеца, който с последваща молба е уточнил иска си като установителен. В. съд е приел за неоснователни и оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционното производство е подлежало на прекратяване на основание чл.238 ал. 2 ГПК. Изложени са съображенията на съда, че не е имало основание за прекратяване, тъй като за първото насрочено за 12.05.2016г. открито съдебно заседание ответникът не е бил редовно призован и ход на делото не е бил даден, поради коте първото съдебно заседание, за което страните са били редовно призовани, е проведеното на 09.06.2016г., в което всяка от страните е била представлявана.
Установено е, че по силата на договор за заем от 28. 07.2010г., с нотариална заверка на подписите от същата дата, В. А., като заемодател, предал на Д. М., в качеството му на заемател, сумата от 10 000 лв., които последният се задължил да върне в срок до 31. 08. 2010г. Договорът съдържа изрична клауза, че представлява разписка за реално предадената сума. Самият ищец признава, че ответникът му е върнал част от заетата сума в размер на 3 000 лв.
В. съд е приел, че договорът за заем е реален и в случая е установен с представения договор за заем, съдържащ изрична клауза че представлява разписка за реално предадената сума. Изложени са съображенията на съда, че ответникът не е установявил с надлежни писмени доказателства твърденията си, че договор за заем не е възникнал между него и ищеца, опровергавайки представеното писмено доказателство. Приел е за неоснователни предвид забраната на чл.164, ал.1, т.4 ГПК оплакванията на жалбоподателя, че неправилно не са му допуснати свидетели по отношение на погашението на задължението.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.3 ГПК на въззивното решение по въпросите: „при условие, че съдът е дал на кредитора срок за предявяване на иск за установяване на вземането му след подадено възражение от страна на длъжника и предвид факта, че първоначално кредиторът е предявил осъдителен иск в този срок, при последващо изменение на искането на този кредитор от такова за осъждане на длъжника в искане за установяване на вземането, да се приеме, че е налице валидно предявяване именно на специалния установителен иск“; „неявяването на ищеца в първото по делото заседание, за което той е бил редовно призован, дори ответникът да е бил нередовно призован, е ли основание за прекратяване на производстовот по делото на основание чл.238 ал. 2 ГПК“; “може ли да се приеме за доказано наличие на валиден дълг по договор за заем, като се зачете единствено записаното в договора, че същият служи като разписка за дадената сума, без факта на предоставяне на заеманата сума на заемателя да е установен и доказан с други доказателства по делото“; “може ли да се приеме, че запретът на разпоредбата на чл. 164, ал.1, т.4 ГПК, касаещ „писмени актове“ включва в себе си и забрана за събирането на доказателства за погасяването на договор за заем, както и погасяване на суми по договор над 5 000лв., преди да е приложил разпоредбата на чл.164, ал.2 ГПК, а именно да поиска съгласието или установи несъгласието на страните за това“.
Първият от поставените от касатора въпроси не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният от касатора въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е от значение за конкретното дело, по което не са се осъществили посочените във въпроса процесуални действия, а именно: първоначално предявен осъдителен иск и последващо изменение на искането в такова за установяване на вземането. Процесуалните действия на ищеца и съда по първоинстанционното дело са се осъществили така, както са посочени във въззивното решение, видно от данните в първоинстанционното производство, поради което производството по делото и постановените съдебни актове са процесуално допустими.
К. само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирали поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. К. не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване.
Отделно от това, по втория въпрос следва да се посочи, че разпоредбата на чл.238 ал. 2 ГПК не е неясна, неточна или непълна, и по приложението й има установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна, а именно, че на първо място трябва да има искане от ответника за прекратяване на производството, каквото в случая не е релевирано. Не може да бъде прекратено производството по искане на ответника, ако не е подаден отговор на исковата молба /какъвто е настоящият случай/. Освен това не може производството по делото да бъде прекратено по искане на ответника, когато ищецът има поведение, несъвместимо с неподдържането на предявения иск, напр. представил е относими и допустими доказателства, които са годни да установят подлежащите на доказване факти или е внесъл разноските за събиране на допуснатите от съда доказателства /определение №259 от 25.05.2017г. по ч.гр.д.№1436/2017г. на ВКС, ІVго., постановено по чл.274, ал.3 ГПК/. По третия въпрос, следва да се посочи, че поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължение за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за доказване на договора ищецът не следва да ангажира други доказателства. Представен е писмен договор за заем за установяване и на останалите елементи на договора, поради което и в това отношение не е необходимо да ангажира други доказателства. По четвъртия въпрос има установена съдебна практика, че забраната за разпит на свидетели по чл.164, ал.1, т.4 ГПК предполага паричното задължение да е поето с писмен акт, при което при спор между страните относно погасяването му, е недопустимо събирането на гласни доказателства, ако липсва изрично съгласие на страните /решение №190 от 23.01.2014г. по т.д.№ 483/2012г. на ВКС, Іт.о.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 02.11.2016г., постановено по в.гр.д.№503/2016г. на Окръжен съд – Добрич.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: