О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
Гр.С., 20.02.2017
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.4064 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. Г. срещу решение №.1564/22.02.16 по г.д.№.15614/15 на Софийски градски съд, ГК, ІІІ Бс. – с което е потвърдено реш.№.І-39-102/7.01.15 по г.д. №.19066/13 на СРС, 39с., в частта, с която е прието за установено по искове с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, че Г. Г. дължи сумата 2357,20лв. – неплатена топлинна енергия ведно със законната лихва считано от 18.01.13 до окончателното изплащане и 365,30лв. лихви за периода м.01.10-30.04.12.
Ответната страна [фирма] и третото лице помагач [фирма] не вземат становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за валидно, допустимо и правилно и го е потвърдил. Посочил е в кои хипотези едно съдебно решение е нищожно /когато е постановено от лице, което няма съдийска правоспособност, или от незаконен състав (нар. еднолично вместо oт съдебен състав); когато е постановено по предмет, по който съдът нe разполага с правораздавателна власт (напр. когато дело, решено по реда на ГПК, не е гражданско) или по спор, който е извън пределите на личната и териториална компетентност на българския съд – тъй като е в изключителна компетентност на чуждестранен съд; когато е постановено устно или е изготвено в писмена форма, но е останало неподписано (когато липсата на подписи се дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинството от членовете на съдебния състав, да го подпишат (реш.№.391/16.06.09 по г.д.№.2523/08, ІІ ГО на ВКС)); когато решението е напълно неразбираемо, респективно решение, от което не може да се изведе правораздавателно волеизявление/, както и че оплакванията, че атакуваният акт е нищожен поради противоречие с европейското право или защото няма индивидуализация на претендираните вземания, са неоснователни. Във връзка с твърдения за противоконституционност на чл.153 ал.1 и ал.6 ЗЕ съдът се е позовал на решение на Конституционния съд №.5/22.04.10 по к.д. №.15/09 – с което е отхвърлено искането на О. за прогласяване на противоконституционността им с посочване, че сградната инсталация е част от общите части на сградата, всички собственици и носители на права следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ – като правото на част от потребителите да не ползват топлинна енергия за отопляване на индивидуалните си имоти не налага извод, че не следва да плащат топлинната енергия – защото следва да поемат припадащата им се част от разходи за нея, свързани с тези общи части; отразил е и, че не е установено цялостната уредба на топлоснабдява нето да противоречи на Конституцията и на международните актове.
Във връзка с възникването на облигационна връзка между страните е прието, че ответникът е собственик на имот и следователно потребител на топлинна енергия съгласно чл.153 ЗЕ, като с оглед изричната уредба на ЗЕ подписване на писмен договор не е необходимо. Общите условия се одобряват и публикуват по реда на чл.150 ЗЕ и специалният закон изключва приложимостта на чл.16 ЗЗД и на З. по отношение на необходимостта от изрично приемане на договорни клаузи и ОУ. Налице е колективна доставка, която се ползва от всички етажни собственици в сграда етажна собственост, като няма данни да са спазени изискванията за спиране на топлоподаването в сградата /чл.153 ал.2 ЗЕ/, нито да са правени постъпки в тази посока. Поради това и доколкото законът урежда способ за невъзникване на договорни отношения и за отказ от доставките, няма и принудителна продажба на топлинна енергия по смисъла на чл.62 З.. Това, че сключването на сделката и прекратяването й става колективно, произтича от правния характер на етажната собственост, в която освен индивидуална собственост има и неделима съсобственост върху общите части /каквато обща част е и сградната инсталация/. Съдът е посочил, че частната собственост на определено лице не може да се абсолютизира /чл.19 и чл.17 ал.3 от Конституцията/. Тя е неприкосновена, но когато има неделима съсобственост върху общи части в етажна собственост, неминуемо е необходима уредба как тази обща съсобственост да се ползва и управлява – включително и как да не се стига до неоснователно обогатяване на определени лица. Жалбоподателят е обвързан от взетото решение на ОС на ЕС от 30.09.12 за сключване на договор с третото лице за топлинен счетоводител, като няма спор, че този договор е бил изпълняван през процесния период, както и че е доставяна топлинна енергия на сградата /твърди се само, че тя не е закупена/. От друга страна топлофикационното дружество няма задължение да извършва ремонт или подмяна на отоплителните тела или ремонт на сградната инсталация /сградните инсталации за отопление са обща етажна собственост; етажните собственици са длъжни сами да ги поддържат в подходящо за експлоатация състояние; монтираните отоплителни тела са собственост на собствениците на имотите, които се топлоснабдяват, и именно те има задължение да ги поддържат в годно за експлоатация състояние/; дали предлагането на услугата е „неефективно” не е предмет на настоящото производство и не е въпрос на държавна помощ; същевременно доставката на топлинна енергия и при висок размер на загуби от сградна инсталация не се забраняват /от чл.68 ал.2-3 или друга разпоредба на Наредба №.16-334/6.04.07. Пред съда ответникът е представил свое предложение от 3.02.15 за разсрочване на задълженията му – представляващо извънсъдебно признание на вземанията му, които са дължими и безспорно доказани, като ищецът не е длъжен да разсрочва задължението и това е изцяло негово право.
Във връзка с документалното оформяне на доставената топлоенергия е прието, че не е необходимо ищецът да издава данъчни фактури на ответника-тъй като същият е битов потребител и данъчно незадължено по ЗДДС лице, а фактури не са били и изискани от потребителя съгласно чл.113 ал.3 т.1 ЗДДС. Не е необходимо и ищецът да предоставя цялата си счетоводна и техническа документация по делото, като съдът може да извърши проверката си и чрез вещо лице по ССЕ експертиза. Ако ответникът е имал конкретни оплаквания във връзка с доставената топлинна енергия, той е следвало да постави задачи на СТЕ – тъй като съдът няма специални знания на вещо лице и не може да установява противоречие със законите на физиката или други технически въпроси /чл.195 ГПК/. Д. на лихви върху прогнозни сметки е логично следствие от задължението в ОУ да се плащат в срок тези сметки. След като топлинната енергия се ползва целогодишно, логично е и да се плаща целогодишно на частични вноски, за да се плащат разходите за нея. Мораторната лихва е с компенсаторен, а не наказателен характер. Не е доказана злоупотреба с монополно или господстващо положение – напротив, ответникът е неизправна страна и с години не е плащал доставена му топлоенергия. Липсва нарушение на изискванията на чл.13 от Директива на ЕС /2006/32/ЕО/ в сметките да се включва само реално потребена енергия /става въпрос за окончателните сметки/. Съгласно чл.155 ал.1 т.2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни сметки, за които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. В случая не е налице нарушение, защото начина на начисляване и плащане съответства на тази разпоредба, ежемесечните прогнозни сметки не се определят произволно, а според показания на общите уреди за измерване – като с изравнителните сметки отношенията между страните се уреждат точно и справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен период. Не се констатират неравноправни клаузи.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /не сочи задължителна практика/ и чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
На първо място твърди, че въззивното решение е нищожно и недопустимо на основание „неприлагане на правото на ЕС”, „постановено решение при необсъждане на приложимо нац. право и право на ЕС с волята на суверена от проведения референдум и членството ни в Общността”, „постановено решение в хипотезата на чл.22 ал.1 т.1/6 ГПК” ; „противоречи на правовия ред-въобще”.
По така изложените оплаквания и предвид задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/, настоящата инстанция намира, че такава хипотеза не е налице. Неприлагане на правото на ЕС, респективно необсъждане на национално приложимо право и право на ЕС не биха могли да обосноват нищожност или недопустимост на решение – а евентуална негова незаконосъобразност. Последната съставлява основание за отмяна по чл.281 т.3 ГПК – а не за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Същевременно проверка за незаконосъобразност би могла да се извърши само ако въззивното решение бъде допуснато касационно обжалване при критериите на чл.280 ал.1 ГПК – с акта по същество решението, а не в настоящата предварителна фаза по селекция на жалбите с оглед критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Основанията по чл.22 ал.1-6 ГПК за отвод на съдебен състав също не биха могли да доведат до нищожност или недопустимост на акта. Не може да се приеме и тезата на касатора, че решението противоречи на правовия ред въобще. От друга страна, евентуално противоречие с практика на ВКС, респективно неправилното тълкуване и прилагане на закон, в това число предвид неточно интерпретиране кой закон е общ и кой специален, също не би могло да обоснове нищожност и недопустимост на съдебно решение /примерно изброяване на хипотезите за недопустимост на съдебното решение се съдържа в т.9 на ППВС №.1/1985, т.4 на ТР №.1/2001 и т.7 на ТР №.2/2004 на ОСГК, а тези, относими към нищожността, са подробно изяснени и във въззивното решение/. В случая атакуваното решение е валидно и допустимо. То е постановено от правораздавателен орган в кръга на неговата компетентност, в писмена форма, подписано е от съответния съдебен състав и е разбираемо. При тези обстоятелства твърденията за негова евентуална недопустимост и нищожност не биха могли да обосноват допускане до касация.
Първата група въпроси, обобщени в изложението с основен въпрос „същност и значение на правото като социално явление – основен регулатор на обществените отношения?”, са следните: 1. „Вменено ли е задължение на националните състави да прилагат правото на общността?” 2. „Пряко действие на директивите с императивен характер – в областта на защита на потребителите /2011/83 и 2012/27/?”; 2.1. „При изключителна и споделена компетентност съгласно чл.2, 3 и 4 от Д.?”; 2.2.”Закрепени с правна норма към Регламент в частност Директива 93813/Е. към Регламент 2006/2004?”; 3.„Съдебната практика на Евр. Съд задължителна ли е за националните съдилища?”; 4.”Основанието „постановено при липса на компетентност” в решението по дело С-119/05 на Евр. Съд основание за нищожност ли е?”; 5. „Допустимо ли е чрез национална съдебна практика понятието „постановено при липса на компетентност” да излезе извън рамките на понятието, визирано в Решение С-119/05, т.е., че националният съд не е действал като съд на общността, а с оглед конкретните познания на състава по определена материя /в нарушение на оборимата презумпция, че съдът знае правото и е длъжен да го прилага/. Основната хипотеза е, че решението е неправилно, възможно ли е и да е нищожно при хипотеза на чл.22 ал.1 т.6 ГПК”; 6.”Задължен ли е съставът да проверява договора и ОУ към него за неравноправни клаузи независимо от административното регулиране на К.?” 7. „Неравноправна клауза ли е по смисъла на чл.3 от Директива 93/13/Е. във връзка с чл.3 на Регламент 2006/2004 услугата „сградна инсталация”; 8. „Неравноправна клауза ли е по смисъла на чл.3 от Директива 93/13/Е. във вр. с чл.3 на Регламент 2006/2004 едностранното определяне на цената на 1Квтч ТЕ от ищеца в максимално определената стойност определена от регулатора?”.
Във връзка с тази група въпроси основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не е налице. Въпросите не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуално правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросите /част от които са формулирани и общотематично, а отговорите им биха имали образователен характер/ не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и той не е излагал изрични мотиви по тях. Съдът не е изследвал общи принципни теоретични въпроси относно същност и значение на правото като социално явление-основен регулатор на обществените отношения, задълженията на националния съд да прилага правото на общността, прякото действието на директивите, наличието на обвързаност на националния съд от практиката на Европейския съд и регламенти и останалите изведени въпроси. Поради това и те са ирелевантни за решаващата воля на въззивната инстанция и не биха могли да обусловят допускане на касационно обжалване.
Втората група въпроси в изложението са както следва: 1. „Посоченото основание в т.12 от заявлението за издаване на заповед по чл.410 от ГПК конкретизация ли е на претендираното вземане по смисъла на т.2б от Решение 4 по т.д.№.4/13 на О. във вр. с чл.9 пар. 3б:б от Директива 2012/27/ЕС?”; 2.”След като абсолютната предпоставка е непоправима: Кой съд е компетентен да прогласи нищожността на издадената заповед по чл.410 ГПК?”; 2.1. ”Заповедният съд компетентен ли е да прогласи нищожност на заповедта по чл.410 ГПК след като е сезиран от ответника с възражение по чл.414 ГПК за основание за нищожност, вкл. и когато заповедта е издадена от същия съд?”; 2.2.”Компетентен ли е първоинстанционният или въззивният съд да прогласят нищожността на заповедта по чл.410 ГПК, когато за първи път е посочено основанието за нищожност пред тях?”; 2.3. „Кой съд е компетентен да прогласи нищожността при висящ съдебен процес?”; 3. „Какви са правните последици на постановените съдебни решения, постановени преди прогласяване нищожността на заповедта по чл.410 ГПК?”; 4. „При констатиране на несъответствия по основание и размер в т.12 от заявлението за издаване на заповед по чл.410 ГПК и петитума в исковата молба, длъжен ли е първоинстанционният съд да върне исковата молба като недопустима или може да даде указания за уточняване на иска, чрез които да се установи несъответствието? – за пълнота”; 5. „Налице ли е промяна в правната доктрина по отношение на договорите при общи условия, отразена в уч. по гражданско право стр.117 от проф. Ал.К. под редакцията на пр.П. изд. 2002г. /предложение за сключване на договор при предварително определени условия на търговеца?/”; 6. „По какъв процесуален ред се обжалват ОУ на топлофикационното дружество?”; 7.”Същност и значение на административното регулиране на договорите при общи условия”; 8. „Допустимо ли е да се извършва експертиза /СТЕ и/или ССчЕ/ по писмен идокументи /в случая първични счетоводни документи/, които се намират уищеца и той е могъл и е бил длъжен да приложи с исковата молба съгласно чл.127 ал.2 ГПК? Каква е правната тежест на така извършената експертиза?”; 10. „Каква доказателствена сила имат експертизите, изготвени единствено по частни документи, произлизащи от ищеца без да са приети от ответника? В частност част от документите са с невярно съдържание, произхождащи от ищеца или подизпълнителя му-ФДР?”; 11.”Допустимо ли е да се начисляват лихви по прогнозни месечни суми съгласно ОУ на ищеца?”; 12. [фирма] има ли качеството на доставчик на топлинна енергия? В какво качество, къде и на кого продава топлинна енергия? Колизия между чл.149 ал.1 т.6 от ЗЕ, чл.150 ал.2 от ЗЕ и чл.17 ал.3 от Конституцията и чл.153 ал.1 от ЗЕ? В какво се изразява неприкосновеността на частната собственост като абсолютно вещно право?”.
Във връзка с тази група въпроси основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК също не е налице. Изведените въпроси отново не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Те не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и той не е изследвал поставените в тях проблеми. Отделно от това част от въпросите са фактически и касаят конкретни преценки във връзка с конкретни обстоятелства по делото – №.1-№.8; №.11, №.12. Аналогичното важи и за въпроси №.9 и №.10 – във връзка с които съдът не е излагал мотиви, а и те съдържат условие, което въззивната инстанция не е приемала за установено от фактическа страна /напр. съдът не е приемал, че ищецът е бил длъжен да представи с исковата молба определени документи, респективно че част от документите са били с невярно съдържание/. Следва да се има предвид и, че разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, а не на въпрос към касационната инстанция, чийто отговор по принцип интересува касатора и би го снабдил с информация, която след справка би могъл да набави и сам /напр. за развитие на доктрината по определени въпроси, за евентуален процесуален ред за обжалване на ОУ, за същност и значение на административното регулиране на договорите при общи условия и др./.
Предвид всичко изложено по-горе и доколкото касаторът не е поставил въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд и не е удовлетворил изискването на чл.280 ал.1 ГПК за посочване на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, такова не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1564/22.02.16 по г.д.№.15614/15, на Софийски градски съд, ГК, ІІІ Бс.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: