О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 533
[населено място] 16.06. 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело № 148 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. Д. А., чрез процесуален представител адв.Х., срещу решение от 21.10.2016г., постановено по в.гр.д.№1111/2016г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение от 02.05.2016г. по гр.д.№6932/2015г. на Районен съд – Бургас в обжалваната част за отхвърляне на предявените от Д. Д. А. срещу Р. И. А. иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД, във връзка с чл.32, ал.2 СК за разликата над уважения размер от 500лв до предявения размер от 15 528,44лв. и по чл.86 ЗЗД – на сумата от 7 552,45лв.
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Р. И. А. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор, приподписан от адв.В.. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част за отхвърляне на предявените от Д. Д. А. срещу Р. И. А. иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД, във връзка с чл.32, ал.2 СК за разликата над уважения размер от 500лв до предявения размер от 15 528,44лв. и по чл.86 ЗЗД – на сумата от 7 552,45лв. за периода 21.01.2011г. -22.10.2015г.
В. съд е приел, че за успешното провеждане на иска по чл.127, ал.2, изр.1 ЗЗД, във връзка с чл.32, ал.2 СК ищецът трябва да установи: сключването на договор от единия или двамата съпрузи, въз основа на който да е възникнало задължение за другия съпруг; имуществото, придобито в резултат от така сключения договор да е употребено за нуждите на семейството; кредиторът да е удовлетворен с лично имущество на съпруга, който не е страна по договора, като престираното надхвърля частта на престиралия. Твърденията на ищеца в уточнение на исковата молба са, че произходът на паричните средства, с които е извършвал плащанията на лизинговите вноски е от реализираната дейност на управляваното от него дружество [фирма] и са установени с показанията на разпитаната по делото свидетелка – служител на дружеството, че лично е попълвала платежните нареждания, и на повечето от тях е нейният подпис, като понякога ищецът е внасял сумите. При тези данни въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че не е доказано от ищеца, че той е извършил всички плащания по лизинговия договор и че дори да се приеме, че по-голямата част от вноските са били заплатени от ищеца, с оглед неговите изявления и показанията на свидетелката, това е станало със средства на трето лице – [фирма], а не с лични средства на ищеца. Поради това е прието от съда, че не е доказано наличието на второто изискуемо условие за уважаване на предявения иск – кредиторът да е бил удовлетворен с лично имущество на съпруга на лизингополучателя, като престираното надхвърля частта на престиралия.
К., счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса: „относно материалноправните предпоставки за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД“, който въпрос сочи, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС №1/1979г., с което е прието, че за уважаването му е необходимо установяване на връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, които следва да произтичат от един или няколко общи факти. Сочи също, че въззивното решение е в противоречие с посочени решения по чл.290 ГПК на ВКС, в които е прието кои са предпоставките за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД, както и че обогатяването е налице не само когато се увеличава имуществото на едно лице, но и когато се спестяват на обогатилия се някои разходи, които той трябва да понесе от собственото си имущество, без изгледи да си ги възстанови. Във въззивното решение е посочено, че разпоредбата на чл.32, ал.2 СК се явява частен случай на общата забрана по чл.59 ЗЗД едно лице да се облагодетелства за сметка на друго. Посочено е също, че нормата на чл.32, ал.2 СК предвижда солидарност на съпрузите за поето задължение по време на техния брак, имащо за цел задоволяване нужди на семейството. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че поетото задължение е за задоволяване нужди на семейството. Съдът е приел, че ищецът не е доказал твърдението си да е заплащал лизинговите вноски със свои лични средства, поради което неоснователно се сочи противоречие на въззивното решение с посочената съдебна практика, която предпоставя да е установено ответника да е обогатил за сметка именно на ищеца с претендираните суми.
К., счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. ГПК, по въпроса за приложението на чл.131 ГПК. Доводите на касатора са, че в отговора на исковата молба няма оспорване на твърдението в исковата молба, че вноските са правени от ищеца, а само на произхода на средствата, с които това е сторено. Едва по-късно ответницата била оспорила твърдението, че вноските са правени от ищеца, поради което според касатора в противоречие със задължителната съдебна практика по поставения от него въпрос, въззивният съд е приел, че заключението по приетата във въззивното производство съдебно-графологическа експертиза /допусната със задача да даде заключение дали събраните по делото вносни бележки и платежни нареждания за заплатени лизингови вноски са подписани от ищеца или от свидетелката С. – служителка на дружеството/ следва да бъде изключено от доказателствения материал, тъй като е била допусната в нарушение на чл.266 ГПК, поради което съобразяването му би опорочило решението. Поставеният от касатора правен въпрос не е относим към решаващите мотиви на въззивното решение – че погасяването на вноските по договора за лизинг е ставало по време на брака на страните, поради което е необходимо да се проведе пълно главно доказване от страна на ищеца, че погасяването на вноските по договора за лизинг е ставало с негови лични средства, а не със средства на семейството, което не е доказано. Изрично е посочено във въззивното решение, че само по себе си посочването на името на ответницата във вносните бележки /предвид обстоятелството, че тя е била титуляр по договора за лизинг/, и евентуалното внасянето на сумите по тях само от ищеца или от неговата служителка /каквито са твърденията на ищеца/, не означава погасяване на вноските с лични средства на някоя от двете страни.
Когато един от солидарните длъжници /бивш съпруг/ удовлетвори кредитора след прекратяване на брака или след настъпване на фактическа раздяла, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие – чл.127, ал.2 ЗЗД, във вр. чл.32, ал.2 СК. Основанието да се търси част от платеното е в нарушения принцип на неоснователно обогатяване, защото се предполага, че погасеното задължение е задоволило нужди на семейството. Спецификата на семейните отношения, регулирани от СК, изключва приложението на чл.127 ал.1 ЗЗД, докато съпрузите са в брак. Платеното тогава за погасяване на поети задължения за задоволяване на нуждите на семейството им, независимо от титулярството по платежните документи, е с общи средства и в изпълнение на задължението по чл.17 СК, респективно в чл.18 СК /отм./, според който всеки от съпрузите е длъжен да осигурява благополучието на семейството съобразно своите възможности, имущество и доходи. Затова съпругът, платил през време на брака поетия за нуждите на семейството дълг с презумптивно семейни средства, не може да иска половината им от другия съпруг.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответника по касация претендира разноски, но не представя доказателства за направени разноски за касационното производство, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.10.2016г., постановено по в.гр.д.№1111/2016г. на Окръжен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: