О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
Гр.С., 29.06.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети юни през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N.445 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. С. срещу решение №.103/21.06.16 по г.д.№.276/16 на Апелативен съд В., ГО, 2с., – с което решение №.233/25.02.16 по г.д.№.2687/13 на Окръжен съд Варна, 12с., е отменено в частта за уважаване на предявения от касатора насрещен иск с правно основание чл.29 ЗЗД /за унищожаване на пълномощно/ и същият е отхвърлен, а в останалата му част /с която са отхвърлени насрещните исковете на касатора за погласяване нищожността на пълномощното и обявяване недействителност на сключения въз основа на него договор поради липса на представителна власт/ е потвърдено.
Ответните страни В. С. и Т. С. оспорват жалбата. Третото лице помагач К. И. не взема становище.
К. жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените от касатора насрещни искове за неоснователни, като е отбелязал, че в частта, с която е уважен насоченият срещу него главен иск по чл.422 ал.1 ГПК /за признаване за установено, че ищецът има спрямо касатора вземане за предаване на имота, прехвърлен с договор за продажба, сключен от пълномощник с оспореното пълномощно/ решението е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка. От фактическа страна е приел, че е издадено нотариално заверено пълномощно, с което касаторът е упълномощил дъщеря си да го представлява пред нотариус, физически и юридически лица, като се разпорежда с описания в исковата молба имот чрез способ по своя преценка /вкл. да го дари, замени, ипотекира, прехвърли срещу задължение за издръжка и гледане, извърши делба, продаде на когото намери за добре при цена и условия каквито намери за добре/, вкл. да получи продажната цена и въведе купувача във владение – като върху пълномощното е поставен отпечатък от палеца от дясната ръка на С. „поради недъгавост”, а впоследствие с договор от 4.03.13 във формата на нотариален акт И. С. чрез пълномощника си по гореописаното пълномощно е прехвърлил процесния имот на В. С.. Искът за прогласяване нищожност на упълномощителната сделка поради липса на форма – доколкото се твърди, че упълномощителят е неграмотен и текста на пълномощното не му е бил прочетен преди да положи отпечатък от палеца – а това прави нотариалното удостоверяване нищожно и води до нищожност на упълномощаването поради липса на форма – е намерен за неоснователен, тъй като въз основа на доказателствата по делото и последващото изявление на И.С. следва да се приеме, че помощник-нотариусът е прочел пълномощното. То е издадено в съответствие с нормативните изисквания, очертаващи процедурата по нотариалното удостоверяване, и отговаря на волята на издателя – такава, каквато е била изразена пред удостоверяващия орган; в удостоверителния надпис е поставена забележка относно причините за полагане на отпечатък от палец вместо подпис – „недъгавост” – изрично предвидена в ГПК хипотеза за полагане на отпечатък. По иска за унищожаване на упълномощителната сделка поради измама съдът е приел, че волята на упълномощителя не е била опорочена. Той се е явил по своя воля пред нотариус и е заявил желание да упълномощи дъщеря си с правата, изчерпателно изброени в пълномощното. Волята му не е била променяна пред удостоверяващия орган. По делото не са събрани доказателства за въвеждане на И.С. в заблуждение от дъщеря му, за да бъде пълномощното унищожаемо. От показанията на служител в нотариалната кантора и помощник нотариус се установява, че свободно формираната воля на упълномощителя е отразена в текста на пълномощното, който е приет и одобрен от него. Към момента на съставянето му намеренията на упълномощителя не са били за сключване на определена сделка, той не бил решил как да се разпореди точно с имота, което обяснява твърде широкия обхват на дадените права на пълномощника. За неоснователен е намерен и насрещния иск за недействителност на договора за продажба, основан на твърдения, че пълномощникът е действал без представителна власт, евентуално се е споразумял с купувача във вреда на И. С., като са уговорили цена, значително по-ниска от реалната стойност. Прието е, че купувачът е договарял с действителен пълномощник в рамките на предоставените му пълномощия /в пълномощното не е вписан минимален размер на продажната цена или условия и начини на плащане, като е предоставена възможност за преценка на кого и при какви условия да се продаде имота/, а не с мним представител. По евентуалния иск за нищожност на договора поради договаряне във вреда на представлявания е прието, че в тежест на ищеца по него е да установи споразумение между упълномощения и третото лице във вреда на представлявания, като такова пълно и главно доказване не е проведено /само от факта, че имотът е бил обявен за подажба, и от договарянето по данъчна оценка не може да се приеме, че е налице такова/. Отразено е, че въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния, че договор, сключен във вреда на представляван, е висящо недействителен, поради което евентуалният иск за недействителност, основан на твърдение, че пълномощникът и купувачът са се споразумели във вреда на представлявания, не следва да бъде разглеждан.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси в противоречие с практиката на ВКС /№.1-4/ и които са противоречиво решавани от съдилищата /№.3-4/: 1. „Как се определя спорното материално право, съответно какъв е предмета на делото и търсената от ищеца защита, респективно търсената от ответника защита, при предявяване на насрещен иск; предявяването на насрещен иск изключва ли хипотезата силата на пресъдено нещо между страните да влиза в сила; длъжен ли е въззивният съд с решението си да отговори на главния иск и на предявен насрещен иск?”/ППВС 1/85; ТР 1/01/; 2.”Длъжен ли е нотариусът да удостовери не само подписа, но и узнаването на съдържанието на документа на неграмотния издател, допустимо ли е установяването на прочитането и чрез доказателства, извън заверката – в този смисъл допустими ли са свидетелски показания, дадени от лице, което е удостоверило подписа и съдържанието на неграмотния издател? Чия е доказателствената тежест–неграмотният ли трябва да доказва отрицателния факт, че не му е прочетено съдържанието?”/ТР 61/3.05.73 по г.д.№.40/73, ОСГК на ВКС/; 3. „Длъжен ли е съдът да открие производство по чл.193 ГПК, когато своевременно е оспорена автентичността на процесните частни документи с твърдения, че отпечатъка от десния палец не е негов; какъв е характерът на оспорването истинността /автентичността/ на частен документ – допълване на основния иск или предявяване на инцидентен установителен иск: по него формира ли се сила на присъдено нещо и за задължението на съда да се произнесе по този иск независимо от произнасянето по основния иск /ТР 5/14.11.12 по т.д.5/12, реш.№.66/25.04.13 по г.д.№.807/12/; 4. „Относно задължението на съда да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани, за да признае или отрече претендираните права от насрещната страна; за задължението на съда да обсъди доводите на страните, които имат значение за решаването на делото /реш.№.126/9.05.11 по г.д.№.421/09, ІV ГО, реш.217/9.06.11 по г.д.№V./09, ІV ГО, реш.№.477/18.11.11 по г.д.№.1964/10, ІV ГО, както и /т.19 Т./01 по т.д.№.1/00 на ВКС, т.3 ППВС 1/13.07.53г., ППВС 7/65, ППВС 1/85. Излагат се и доводи за недопустимост на въззивното решение.
Настоящият състав намира, че основанията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият изведен въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. И. от касатора въпрос не е бил предмет на обсъждане от съда и той не е излагал мотиви в тази връзка /отделно от изложеното, сочената практика е и неотносима към въпроса – доколкото касае разглеждане на иск не на предявеното основание, респективно дейността на въззивната инстанция, чийто предмет е разрешаване на материалноправния спор/. Предвид изложеното той е неотносим и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Аналогичното важи и за втория правен въпрос. Съдържащите се в същия въпроси са неотносими, доколкото от една страна не са били изрично обсъждани от въззивната инстанция, а от друга нямат самостоятелно значение за изхода на спора – тъй като не са обусловили решаващите й правни изводи. Това е така, защото въззивният съд е приел, че пълномощното е било прочетено на касатора, както въз основа на събраните свидетелски показания, така и с оглед последвалото негово изявление в хода на процеса /в съдебно заседание/, че пълномощното му е било прочетено – съставляващо признание на неизгоден за него факт. При това положение рещаващият извод за спазване на особените правила на нотариалните удостоверявания, изискващи прочитане на акта, не е основан само на свидетелски показания, във връзка с които са и поставените въпроси. Предвид изложеното те не биха могли да обусловят допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК.
Третият изведен въпрос също не е бил обсъждан от въззизния съд и той не е приемал, че е налице хипотеза, при която е оспорена своевременно автентичността на частни документи. Предвид изложеното въпросът е неотносим и не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с четвъртия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК не е налице. По същия е налице задължителна практика на ВКС, в това число цитираната /като наличието на вече уеднаквена практика изключва основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – т.3 ТР №.1/09 от 19.02.10, ОСГТК на ВКС/, съгласно която съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните – той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други да неосъществили се; трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Оплакването се прави в контекста на твърдения, че не е взето отношение по възражения за отказ за откриване на производство по чл.193 ГПК с оглед оспорване автентичността на положения под атакуваното пълномощно отпечатък, че неправилно не е обсъдено доказателство /прокурорско постановление, съдържащо данни за механизма на измамата/ и незаконосъобразно не е допуснато друго такова /свидетелски показания за твърдения за присъствие на мъж на упълномощителната сделка/.
Първото възражение касае отказа да се открие производство по чл.193 ГПК за оспорване на автентичността на положения под пълномощното отпечатък с твърдения, че същият не принадлежи на упълномощителя. Подобни твърдения, обаче, не се съдържат в насрещната искова молба /твърди се, че упълномощителната сделка е нищожна поради нищожност на нотариалното действие, доколкото не е бил прочетен текста на пълномощното, под което е положен отпечатък – като тази нищожност на нотариалното действие има за последица нищожност на пълномощното поради липса на форма/ и обстоятелствената й част не е била изменяна по надлежния ред на чл.214 ГПК. Поддържано е било основанието за нищожност поради неспазване на правилата за прочитане на акта, което опорочава формата на упълномощаване – поради което и доводите във връзка с неавтентичен отпечатък са неотносими към предмета на спора и изхода по него. От друга страна самото оспорване във връзка с неавтентичност на отпечатъка върху пълномощното е направено едва в съдебно заседание на 11.12.15г. – след като документът вече е бил приет като доказателство /в това число като част от нотариалната преписка/ в предходното съдебно заседание на 20.03.15 и тогава автентичността му не е била оспорена /въобще по отношение на пълномощното не са били изложени никакви оспорвания извън вече съдържащите се в насрещната искова молба, касаещи непрочитането му (макар, че в същото съдебно заседание от пълномощника на касатора са били представени писмените доказателства, касаещи отказ за образуване на досъдебно производство – въз основа на отразеното в които впоследствие, с молба от 16.12.15, се уточнява и оспорването на автентичността на отпечатъка)/. В съдебно заседание на 20.03.15 пълномощникът на касатора е оспорил единствено декларация №.2975/4.03.13, като изчерпателно е заявил в какво се състои оспорването /доколкото не е изготвена в изискуемата от закона форма – не е посочено защо е положен отпечатък, а не трите имена и подпис, и има неверно съдържание – тъй като се оспорва факта, че от м.октомври деклараторът е във фактическа раздяла със съпругата си/. При това положение не е налице своевременно оспорване на автентичността на отпечатъка на пълномощното по реда и в сроковете на чл.193 ГПК – каквото се предпоставя в оплакването на касатора, респективно към каквото надлежно открито производство по чл.193 ГПК се отнася цитираната от него задължителна практика /реш.№.60/23.04.13 по г.д.№.807/12, І ГО/ – в случая неотносима и неприложима.
Визираното в оплакванията необсъдено прокурорско постановление е неотносимо към изхода на спора, доколкото не съставлява акт, обвързващ гражданския съд. С него се отменя постановление за отказ за образуване на досъдебно производство по жалба на И. С. и се указва допълнителна проверка. Именно предвид характера на документа с определение на ВКС №.634/17.11.15 по г.д.№.5418/15, ІІІ ГО, е отменено и постановеното спиране на производството до приключване на досъдебното такова по преписката, като данни за приключването й с акт, който би могъл да бъде ползван в гражданското производство, няма.
Във връзка с възражението за недопускане на свидетели и несъобразяване на свързани с измамата факти поради неуважаване на искане за изслушването им във въззивната инстанция, въззивният съд е взел отношение с определението по допускане на доказателствата и е отхвърлил доказателственото искане като преклудирано. Страните следва да изчерпят доказателствените си искания с исковата молба, отговора на същата и в първото съдебно заседие при условията на чл.127 ал.2 ГПК, чл.131 ал.3 ГПК, чл.143 ал.2 ГПК – като е налице забрана за посочване на нови факти и доказателства пред въззивната инстанция – освен в изрично предвидените в чл.266 ГПК хипотези – каквито в случая не са налице. Видно от данните по делото, за установяване на конкретния факт на явяване на Й. С. заедно с баща й и други лица в кантората на нотариуса /който не съставлява ново или нововъзникнало обстоятелство или доказателство/, искане е направено едва с въззивната жалба, без да са били налице предпоставките на чл.266 ал.2 или ал.3 ГПК, то е било преклудирано и правилно отхвърлено като такова. Същевременно във връзка с установяване на измамата /за обстоятелството, че пълномощникът Й. С. е създала неверна представа у баща си, че сключава договор за дарение с нея и брат й/ от касатора са били поискани двама свидетели, които са били допуснати и разпитани от първоинстанционния съд. С оглед на всичко изложено по-горе, въззивният съд не е процедирал в отклонение от вече уеднаквената и задължителна практика на ВКС и основанията на чл.280 ал.1 т.1-т.2 ГПК не са налице.
Предвид задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/ и наведените оплаквания за недопустимост поради разглеждане на насрещните искове без да е разгледан главния иск /който принципно е оспорен чрез предявяване на насрещните/ и защото не е разгледан евентуалния иск за недействителност поради споразумяване във вреда на представлявания, настоящият състав намира, че такава хипотеза не е налице. При предявяване на насрещни искове се стига до обективно съединяване на искове по почин на ответника. Той въвежда в делото друг, нов спорен предмет – наред със спорния предмет, въведен с първоначалния иск. С него се търси самостоятелна защита срещу ищеца – насрещният иск не е акцесорен спрямо първоначалния. Даже производството по първоначалния да бъде прекратено поради недопустимост на този иск или поради десезиране на съда, делото относно насрещния иск ще продължи своя ход. Съдът преценява допустимостта и основателността на насрещния иск отделно от първоначалния иск и с решението си се произнася и по двата иска. Страната, която е недоволна от решението по тях, сама избира дали и в кои части, т.е. по кои искове, да обжалва решението-а въззивният съд, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, е длъжен да съобрази произнасянето си с тази воля – произнасяне извън границите на поисканото (plus petitum) би било недопустимо. В случая И.С. е избрал да обжалва първоинстанционното решение в частта по насрещните искове /изрично е заявил, че обжалва решението в частта по тях/, като правилно е прието, че в останалата част, поради необжалването му, то е влязло в сила – и постановеното по насрещните искове /т.е. в рамките на сезирането/ решение не е недопустимо. От друга страна непроизнасянето по част от предявените искове, в това число като евентуални, не води до недопустимост на решението по разгледаните – и съответно в тази част то не подлежи на обезсилване /реш.№.190/29.10.14 по г.д.№.3297/14, І ГО/.
С оглед на всичко изложено, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.103/21.06.16 по г.д.№.276/16 на Апелативен съд В., ГО, 2с.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: