О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
Гр.С., 30.03. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети март през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д.N.60375 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.195/16.06.16 по г.д.№.259/16 на Апелативен съд [населено място] – с което е потвърдено решение №.688/28.12.15 по т.д.№.792/14 на Пловдивски окръжен съд в частта му за осъждане на касатора да плати на [община] 49323,82лв. наем за периода 1.07.13-26.01.14 по договор за наем от 12.05.08г., 78396,55лв. неустойка за забавено плащане на присъдените наемни цени за периода 1.07.13-26.01.14 съгласно чл.3 ал.4 от договора, 3842,53лв. неиздължен остатък от трета вноска по допълнително споразумение от 24.06.13 с падеж 10.11.13, 4011,99лв. четвърта вноска по допълнително споразумение от 24.06.13 с падеж 10.12.13, 73287,74лв. обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД за периода 27.01.14-м.11.14г., ведно с лихви и разноски.
Ответната страна [община] оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените искове с правно основание чл.232 ал.2 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл.236 ЗЗД за основателни и е потвърдил първоинстанционното решение, с което те са уважени. Приел е, че страните са били обвързани от договор за наем от 12.05.08, по силата на който [община] е отдала под наем на [фирма] недвижим имот за срок от 5години; с допълнително споразумение от 21.06.13 срокът е удължен с още 5 години; с допълнително споразумение от 24.06.13 наемът за м.05-06.13 /възлизащ общо на 16047,95лв. с неустойката/ е разсрочен на четири равни вноски /с падежи 10.09.13, 10.10.13, 10.11.13, 10.12.13г./; ответникът не е платил в срок процесните суми и не е върнал наетия имот след прекратяване на договора от наемодателя; поради това дължи плащането както на неплатената наемна цена и съответните вноски, така и на неустойка за забавено изпълнение съобразно уговореното и обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора.
В. инстанция е изложила подробни аргументи защо намира за неоснователни оплакванията за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд и възраженията за недължимост на сумите, в това число поради нищожност – на договора за наем и отделни негови клаузи /за неустойка и актуализация на наемната цена/ и на допълнителното споразумение за продължаване на срока му. Посочила е, че докладът отговаря на всички изисквания на чл.146 ГПК /отразява подробно всички възражения в отговорите на исковата молба – вкл. съдържащите се във втория отговор такива за нищожност на договора /поради това, че наемодателят не е бил единствен собственик на наетия имот/ и на клаузите за неустойка и автоматична актуализация с инфлационния индекс; горепосочените въпроси изрично са посочени като спорни; разпределена е и доказателствената тежест. Отразила е, че с подаването на писмения отговор е преклудирана възможността за правене на правоизключващи твърдения и сочене на нови факти, осуетяващи възникването на правото –поради което направените от ответника възражения за нищожност на споразумението от 21.06.13 /поради неспазване на тръжната процедура, изискуема по ЗОС преди удължаване на срока на договора/ и за неспазване на пар.78 ал.2 ПЗР към ЗИД ЗОС /поради сключване на това споразумение без да е налице молба от наемателя/ – заявени за първи път съответно след приключване на съдебното дирене /с писмените бележки/ и с въззивната жалба-са преклудирани. Независимо от това, обаче, доколкото може да се приеме, че се касае за приложение на императивна правна норма, свързана с валидността на споразумението между страните от 21.06.13, за която въззивната инстанция е длъжна да следи служебно, тя го е разгледала по същество и го е намерила за неоснователно. Посочила е, че цитираната законова разпоредба допуска продължаване на срока на договора по искане на наемателя и решение на общинския съвет; изискване такова искане да е направено в писмена форма липсва; в случая още пред първата инстанция е представено допълнително споразумение към договора за наем, сключено на 21.06.13, което е подписано и от двете страни, вкл. от представител на наемателя, и в него е цитирано решението на Общинския съвет, въз основа на което то се сключва; споразумението не е оспорено – поради което и доколкото е израз и на волята на наемателя за сключването му и цитира съответното решение на Общински съвет, това е достатъчно, за да се направи извод за спазване на законовите изисквания на пар.78 ал.2 ПЗР ЗИД на ЗОС. Съдът е заключил, че при тези обстоятелства възражението на ответника, че след изтичане на петгодишния срок, определен в договора от 12.05.08, договорната връзка между страните е прекъсната, и за исковите периоди те не са били обвързани от договор за наем-и следователно не се дължат суми по такъв договор, е неоснователно. Съдът е намерил за неоснователно и твърдението, че договорът е нищожен поради това, че е сключен с лице, което не е изключителен собственик на имота /Общината е собственик на 97%; 3% от правото на собственост е на други лица/. Посочил е, че отдаването под наем на имот само от един от съсобствениците би могло да породи между тях единствено евентуални облигационни отношения по чл.31 ал.2 ЗС – но не се отразява на валидността на договора. От друга страна, притежаването от Б.И. /съдружник и един от управителите на ответното дружество/ на 0,32% ид.ч. от имота не го превръща автоматично в страна по договора за наем и не му придава качеството наемодател. По делото няма доказателства след 1.07.13 наемателят да е бил възпрепятстван по някакъв начин да ползва имота според предназначението му с предприети от Общината като наемодател действия /предаването му на 15.07.13 на Б.И. в качеството му на съсобственик след негово искане, няма отношение към договора за наем между ответника и [община]/. При това положение до прекратяването на договора на 27.01.14 от наемодателя наемателят дължи заплащане на дължимия наем, а за периода след тази дата, поради неизпълнението на задължението да се върне държането на имота на наемодателя, се дължи обезщетение по чл.236 ЗЗД.
Съдът е намерил за неоснователно и възражението за нищожност на клаузата за автоматична актуализация на наемната цена предвид договорната свободата на страните да предвидят такава при липса на законова забрана. Прието е и, че претенциите за трета и четвърта вноска по споразумението от 24.06.13 са основателни, доколкото тези суми са конкретизирани с него и не са били платени. От друга страна, не е било правено възражение за прихващане с други надплатени суми.
В. съд е намерил за дължима и сумата от 78396,55лв. за неустойка за забавено плащане съобразно чл.3 ал.4 от договора. Посочил е, че възражението за нищожността й – поради това, че е в двойно по-висок размер от наемната цена, е неоснователно. Отразил е, че преценката за нищожността на клауза за неустойка се извършва към момента на сключване на договора, а не към момента, в който се решава въпроса за дължимостта на неустойката и нейния размер. Обстоятелството, че с оглед твърде дългата забава на наемателя да плати дължимата наемна цена се е натрупала неустойка в голям размер, надхвърлящ почти двукратно дължимата наемна цена, само по себе си не е достатъчно да обоснове извод за нищожност на клаузата за неустойка. Ответникът не е изпълнил задълженията си на наемател да плати наемната цена въпреки многократните покани и не може да се позовава на собственото си неправомерно поведение, за да обоснове довода си за нищожност. При преценка на конкретната клауза за неустойка и конкретните обстоятелства по делото не може да се направи извод, че тя е противоречаща на добрите нрави. Не може да се приеме, че неустойка в уговорения размер от 0,5% за всеки просрочен ден при заплащане на дължимата наемна цена излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции с оглед договорения свободно между страните размер на неустойката и възможността, която има неизправния длъжник, сам да ограничи сроковете на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1.”Нищожна ли е поради накърняване на добрите нрави уговорена неустойка в размер два пъти по-голям от дължимото неизпълнение?”/чл.280 ал.1 т.1 ГПК – ТР №.2/09 по т.д.№.1/09 на О. на ВКС/; 2.”Ако едно възражение е направено с допълнителен отговор на исковата молба по реда на чл.373 ГПК, то същото явява ли се преклудирано и съдът длъжен ли е да се произнесе по него?” /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Във връзка с първия формулиран въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Съгласно цитираната задължителна практика на ВКС /ТР 1/№9 по т.д.№.1/09 О./ условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения; преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент; неустойката следва да се приеме за нищожна ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави; прекомерността на неустойката /а не евентуалната нищожност на клаузата за уговарянето й/ се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди; не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. В. съд, формирайки решаващите си изводи по действителността на клузата за неустойка, изрично се е позовал на горните принципни постановки. Ясно е посочил, че преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора, а не към последващия момент на решаване на въпроса за дължимостта й и нейния размер /така, както е зададен, въпросът изисква точно такава преценка/ – като обстоятелството, че с оглед твърде дългата забава на наемателя да плати наемната цена се е натрупала неустойка в голям размер, надхвърляща почти двукратно дължимата наемна цена, само по себе си не може да обоснове извод за нищожност. При това положение основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Вторият изведен въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Това е така, доколкото той няма самостоятелно значение за изхода на спора – тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Последният е приел, че възражението за нищожност на допълнителното споразумение за продължаване срока на договора /от 21.06.13/ е несвоевременно заявено /едва с въззивната жалба – а не с първоначалния и допълнителния отговор/, но независимо от това, като е приел, че служебно следва да следи за тази нищожност, го е разгледал по същество – и го е намерил за неоснователно. Разгледал е по същество и всички останали релевирани възражения за нищожност – на договора поради това, че е сключен с лице, което не е единствен собственик на имота, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие със закона, че клаузата за автоматична актуализация на наемната цена противоречи на закона. Именно подробно изследвайки възраженията, съдът ги е намерил за неоснователни. При това положение решаващите му изводи не са основани само на поставения от касатора въпрос за преклудиране на възражения. О. крайния резултат мотиви са свързани с неоснователността на възраженията по същество – след разглеждането им – поради липса на твърдените пороци. Предвид изложеното така поставеният въпрос, който обвързва произнасянето на касационната инстанция в настоящото производство по селекция на жалбите, съобразно разясненията, дадени в ТР№ 1/2009 г., ОСГТК – т.1, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, Трето гражданската отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.195/16.06.16 по г.д.№.259/16 на Апелативен съд [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: