О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 282
[населено място] 07.04. 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на седми март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело №4593 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от М. Л. И. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.К., срещу решение от 01.08.2016г., постановено по в.гр.д.№15759/2015г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 28.05.2015г. по гр.д.№30192/2014г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от М. Л. И. срещу А. Т. С. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за размера на 3 500лв. до претендирания размер 8 500лв. Обжалва въззивното решение и в останалата част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения иск по чл.45 ЗЗД и в останалата част за сумата 3 500лв.
К. счита, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба А. Т. С., чрез процесуален представител адв.Г., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването, с обжалваем интерес над 1000лв. и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от М. Л. И. срещу А. Т. С. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за размера над 3 500лв. до претендирания размер 8 500лв. като обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат от публикуване на статия, написана от А. Т. С. в бр. от 30.11 – 06.12.2013г. на в-к „Уикенд“, със заглавие: “Хората на Р. – откровени изверги“ и подзаглавие „Защо останах в тв студиото, за да споря с един от новите фашисти“, ведно със законната лихва от 06.12.2013 г. до окончателното изплащане. С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен иска в останалата част за сумата 3 500лв., ведно със законната лихва от 06.12.2013 г. до окончателното изплащане.
С обжалваното решение е прието, че в конкретния случай при направеното от ответника изрично оспорване на авторството и съдържанието на деянието, а именно – че действително във вестник “Уикенд” е публикувана негова статия, за която по делото има единствено данни, че е препечатана от други медии, в тежест на ищеца е да установи, че автор на процесната статия е именно ответника, доколкото се търси отговорност за вреди от личното му поведение. Прието е от въззивния съд, че по делото от страна на ищеца не са ангажирани доказателства, че процесната статия е била публикувана със същото съдържание в друга печатна медия и неин автор е именно ответника, т.е. не е доказан един от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно извършването на противоправно деяние от страна на ответника. В. съд е изложил съображения, че по иск с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД въпросът кой е авторът на статията е от съществено значение, за да може последният да носи отговорност за вреди от виновно и противоправно поведение и че този въпрос не би имал значение единствено по иск с правно основание чл.49 ЗЗД, при който се иска ангажиране на отговорността на издателя на печатното произведение, тъй като в този случай последният носи отговорност като възложител на друго лице на работата по съставяне на печатни материали, за вредите, причинени при изпълнение на тази работа. Прието е в обжалваното решение, че поставянето на снимка и имена на едно лице до публикуван текст от страна на издателя, не установява факта, че автор на текста е именно това лице, при направено от последното изрично оспорване на този факт, още повече, че в случая от страна на издателя не е отразено, че се възпроизвежда публикация от друга конкретна печатна медия, с автор на материала – А. С., нито са ангажирани доказателства, че на това лице, чиято снимка и имена са поставени до статията, от страна на издателя е изплатено възнаграждение във връзка с предоставен за публикация негов авторски материал.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът сочи, че е налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение по въпроса: „докъде се простира служебното начало при разпределение на доказателствената тежест, допускане на доказателствата и даване на указания от съда при въззивното разглеждане на делото; при констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства“; “може ли въззивният съд да промени подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест“; “може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение за делото, при промяна на доказателствената тежест от определената от първоинстанционния съд, без да изготви нов доклад“.
Първите от поставените от касатора въпроси не са разрешени от въззивния съд и не е стоял на разглеждане от въззивния съд в конкретния случая, предвид приетото от съда, че „първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните в доклада си по чл.146 ГПК /видно от определението му от 24.03.2015 г./, но неправилно в решението си е приел, че автор на статията е именно ответника. Поставеният от касатора първи въпрос предпоставя в себе си въззивният съд да е констатирал пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, какъвто не е настоящият случай – въззивният съд не е направил констатации в тази насока, а напротив – приел е, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните в доклада си, а правилността на този извод не може да бъде проверявана в настоящото производство по допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора втори и трети въпроси предпоставят в себе си неправилност на изводите на въззивния съд относно подлежащите на доказване факти и относно правилно разпределената доказателствената тежест между страните в доклада на първоинстанционния съд. Както се посочи по-горе такава проверка не може да се извърши в настоящото производство, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Отделно от това, представеното решение на ВКС касае относимо възражение за липса на пасивна процесуална легитимация, което обаче е релевирано едва с писмената защита, след изтичане на преклузивните срокове по чл.133, вр. чл.131 ГПК, след отделяне на спорното от безспорното по делото, след разпределяне на доказателствената тежест, след изготвяне на доклада и приключване събирането на доказателствата, какъвто не е настоящият случай, в който ответникът своевременно – в отговора на исковата молба, е оспорил твърдението в исковата молба, че е автор на процесната статия.
К. сочи основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 т.3 ГПК по въпросите: „безспорно доказателство относно авторството на статия, публикувана в печатна медия ли е изписването под заглавието на статията на името на автора и отпечатване на негова снимка; чия е доказателствената тежест относно доказване авторството на статия, публикувана в печатна медия под заглавието на която са изписани имената на автора и е отпечатана негова снимка“. К. само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирали поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. К. не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, има формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна, напр.решение № 188 по гр.д. № 5563/2013г. на ВКС, IV г.о., в което съдът се е произнесъл по приложението на чл. 153 и 154 ГПК в съответствие с константното разбиране, че всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си и носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици, че при липса на такова доказване съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти, и че въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт е недоказан.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.08.2016г., постановено по в.гр.д.№15759/2015г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА М. Л. И. с ЕГН [ЕГН] да заплати на А. Т. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 500лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: