ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 352
гр. София, 28.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като разгледа докладваното от съдия Д. гражданско дело № 4771 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 104689/08.08.2016г. от Т. С. П. чрез адв. Р. М., против решение № 5612/01.07.2016г., постановено по гр.д. № 6322/2015 г. по описа на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № I-41-131/05.12.2014 г. по гр.д. № 28395/2012 г. на Софийски районен съд, 41 състав, за отхвърляне на предявените от Т. С. П. срещу [фирма] и Министерство на земеделието и храните субективно и обективно кумулативно евентуално съединени искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 4771, 23 лв. – имуществени вреди, изразяващи се в извършени разходи за медикаменти и консумативи, претърпени вследствие настъпило на 26.08.2010г. травматично увреждане на ищеца – счупване на дясна бедрена шийка, довело до трайно затруднение в движението на десен долен крайник за срок по-дълъг от един месец в резултат на неправомерни действия и бездействия на служители на ответните страни във връзка с обезопасяване на имот № 081014 по КВС в землището на [населено място] – частната държавна собственост, по начин да не застрашава живота и здравето на гражданите.
К. счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата – [фирма] оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор. Претендира разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор и от Министерство на земеделието и храните, в който се поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.
По делото е представено становище и от третото лице помагач – [фирма].
Касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска за заплащане на сумата 4 771, 23 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие травматично увреждане след падане на жалбоподателя в необезопасена отводнителна яма. С разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК /в редакцията, обн. в ДВ бр. 50/ 03. 07. 2015 г./ са изключени от касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена под 5 000 лв. Претенцията за имуществени вреди е с цена под установения от законодателя минимален праг за достъп до касационно обжалване от 5 000 лв., поради което и на основание чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане.
В останалата част – по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
По делото е установено, че травматичното увреждане на ищеца е настъпило на 26.08.2010 г., вследствие падането му в ров, изкопан на пътя, изграден в имот № 081014, по който се придвижвал, за да достигне до собствения си поземлен имот № 910012, находящ се в местност „К.“, землището на [населено място], [община].
В. съд е споделил дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и е приел, че претърпените от пострадалия вреди подлежат на обезщетяване на основание чл. 49 ЗЗД.
Прието е, че поземлен имот № 081014 в землището на [населено място] е частна държавна собственост и е бил предоставен за обработване на първия ответник по договор за аренда от 24.01.2005 г. съгласно Решение № 103/22.07.2004 г. на ОСЗГ – [населено място]. От събраните по делото доказателства, включително изслушаната и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, съдът е установил, че използваната за път територия, на която е настъпил инцидентът, представлява полски път, който не е обозначен с номер като самостоятелно обособен, а е представлявал част от поземлен имот № 081014. Посочено е, че в българското законодателство няма легална дефиниция за „полски път“, но следвало да се приеме, че път представлява ивица от земната повърхност, предназначена за предвижване на превозни средства и хора. В. съд е счел, че за да възникне задължение за ответните страни за стопанисване и поддържане на обслужващия процесния имот път, последният следва да е отреден за такъв по съответния нормативен ред с изричен властнически акт – арг. чл. 23, ал. 2 ППЗСПЗЗ, което обстоятелство не било установено. Прието е, че само по себе си обстоятелството, че фактически една част от поземления имот се е използвала за преминаване на превозни средства, не може да доведе до извод, че нормативно е предназначен за път, което от своя страна да породи задължение за собственика, респ. арендатора да поддържат същия в изправност и да обезопасяват дейностите, извършвани в него. Съдът е посочил, че правото на собственост върху недвижим имот предоставя възможност на неговия носител да се ползва от него по начин, който той прецени за удачен, а ограничения могат да бъдат налагани единствено в предвидените от закона случаи. Да се приеме, че фактически ивицата земя в имота, собственост на евентуалния ответник, е представлявала път – отворен за обществено ползване, би означавало да се даде възможност на трети лица да навлизат без правно основание и при липса на изрично съгласие на собственик в чужд имот.
При цялостна преценка на събраните по делото доказателства, съдът е приел за недоказано съществуването на полски коларски път, нормативно предвиден и предназначен за такъв, каквито твърдения били релевирани от ищеца в исковата молба, както и че собственикът, респ. арендаторът са дали своето съгласие за преминаване през имота, в който е настъпил инцидента, респ. че собственикът е учредил в полза на пострадалия сервитутно право за преминаване през него за достъп до собствения му имот. Нещо повече, въззивният съд е приел за установено от приложените по делото скици, че до собственият на пострадалия имот с № 910012 се достигало по асфалтов път и отклонение вдясно по полски път, като за последното не е било необходимо да се преминава през имот с № 081014.
По съществото на спора, обсъждайки събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, въззивната инстанция е счела претенцията на ищеца за неоснователна, доколкото не е било установено служителите на ответните страни да са извършили противоправни действия, свързани със създаване на непосредствена опасност за здравето на трети лица. Посочил е, че отговорността на ответните страни следва да бъде изключена и поради обстоятелството, че пострадалият сам се е поставил в опасност, тъй като до имотът му е имало достъп по асфалтов път, извън очертанията на имот № 081014 и преминаването през последния не е било необходимо, както и поради обстоятелството че пострадалият е видял изкопа, могъл е да възприеме потенциалната опасност да падне в него и на свой риск е решил да приеме, въпреки обективно съществуващият алтернативен маршрут и възможността му да заобиколи изкопа, а не да предприема действия по прескачането му, за което свидетелства и неговата съпруга.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, съставът на ВКС, ІII г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Т. от касатора основание по чл. 281, т. 2 ГПК – евентуална недопустимост на атакувания съдебен акт, не се установява. Аргументацията в изложението по този въпрос се свежда до разбирането, че въззивното решение е постановено при неправилна правна квалификация на предявените искови претенции, доколкото съдът е приел, че е сезиран с субективно и кумулативно обективно и евентуално съединени искове по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а не с такива по чл. 50 ЗЗД, в която насока са били твърденията на ищеца в исковата молба и поддържаните в производството по делото доводи, включително и пред въззивната инстанция. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В случая определената от първоинстанционния съд, и възприета от въззивния правна квалификация на исковете е съобразена с изложените от ищеца фактически твърдения в исковата молба, както и с поддържаните от него в хода на производството по делото доводи, а именно: че травматичното увреждане е възникнало в резултат на падане на пострадалия „в голям изкоп, който не беше обезопасен, нямаше съответни предупредителни знаци“, както и че ответните страни са били длъжни да полагат съответната грижа, като „съблюдават дали имотите са обезопасени по начин, че да не застрашават живота и здравето на гражданите“. Ищецът е посочил, че ответните страни са отговорни за настъпилия инцидент и със своите действия, респ. бездействия за станали причина за осъществяването му. Съдът определя правната квалификация на иска, с оглед твърденията на ищеца, изложени в исковата молба, и не е обвързан от посоченото от ищеца основание на иска, и в случая правилно е приел, че е сезиран с иск по чл. 49 ЗЗД, доколкото не са били изложени твърдения, че деликтът е настъпил вследствие на обективните свойства на вещта.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросът за разграничението на отговорността по чл. 49 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД в случаите, при които са налице изкуствено създадени неравности на път в границите на имот – частна държавна собственост.
С Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС, допълнено с т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС, са дадени задължителни указания на съдилищата при разграничаване на отговорността по чл. 45/чл. 49 ЗЗД и по чл. 50 ЗЗД. За разлика от хипотезата на чл.45 /чл.49 ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на виновно поведение на дееца – допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл. 50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й. Отговорността по чл. 50 ЗЗД е налице и когато не съществува техническа възможност за пълното обезопасяване на вещта. Съгласно ППВС № 17/1963 г. възможно е отговорността да се ангажира и на двете основания, ако вредите са настъпили в резултат както на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице. Тогава вече отговорността на този, който е възложил работата и същевременно е собственик на вредоносната вещ, или тя се намира под негов надзор, се основава едновременно на чл. 49 и чл. 50 ЗЗД.
В съответствие с цитираната практика въззивният съд е приел, че обстоятелствата, с които е обоснован искът за вреди – падането на ищеца в отводнителния канал, изграден в полски път, находящ се в имота собственост на евентуалния ответник и предоставен за ползване по договор за аренда на първия – сочат, че увреждането на ищеца не е причинено от свойства на вещта, а поради неизпълнение на задължението за поддържане на полския път по начин да не застрашава живота и здравето на гражданите. Виновното поведение на определеното за поддържане на имота лице, обосновава отговорност по чл. 49, във вр. 45 ЗЗД, а не по чл. 50 ЗЗД. Само когато при ползването на вещта не са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, а вредите са произлезли от вещта, отговорността е по чл. 50 от ЗЗД.
В случая въззивният съд е отхвърли предявените искове за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на падане на пострадалия в изкопна яма, доколкото последната не е изградена в полски път, находящ се в процесния имот, чието задължение за стопанисване и поддръжка би било в тежест на собственика и лицето обработващо земята. Съдът е посочил, че фактическото използване на определена територия от имота за преминаване на превозни средства и хора не обосновава възникване на задължение за обезопасяване и поддръжка за ползвателя, респ. собственика, доколкото това му предназначение не е установено по съответния нормативен ред с властнически акт по арг. на разпоредбата на чл. 23, ал. 2 ППЗСПЗЗ.
К. поставя и въпросът: „за правомощията на въззивната инстанция да даде собствена правна квалификация на предявения иск и налице ли е произнасяне по непредявен иск, когато въззивният съд е възприел посочената от първоинстанционния съд неправилна квалификация на иска“. Както бе посочено, константна е съдебната практика, че правната квалификация на иска се определя от съда с оглед изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения иск, а посочената от ищеца правна квалификация не е обвързваща за съда. Когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но погрешно ги е субсумирал и определил неправилна правна квалификация на иска, той е постановил неправилно /а не недопустимо/ решение. В рамките на правомощията си въззивният съд, който е длъжен да осигури правилното приложение на материалния закон, извършва самостоятелна проверка на правната квалификация. При констатация, че тя е неправилно определена от първата инстанция, трябва да я определи съобразно наведените в исковата молба обстоятелства и да разреши материалноправния спор по същество. В този смисъл са и разясненията дадени в т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В мотивите на обжалваното решение съдът е обсъдил фактите и доказателствата, имащи значение за произнасянето по спора, определил е правната квалификация на иска съобразно наведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, като същевременно е счел, че в първата инстанция не са допуснати нарушения при разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Н. на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС. К. също така не обосновава наличието на соченото от него основание за допускане на касационно обжалване – касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е обосновал разрешен с въззивното решение правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Не следва да бъдат присъдени на основание чл. 81 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение на ответната страна – [фирма], доколкото не са представени доказателства за размера им, както и такива, от които да се установи, че последните действително са били извършени – арг. т. 1 от ТР № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима касационна жалба касационна жалба вх. № 104689/08.08.2016 г. от Т. С. П. чрез адв. Р. М., в частта й срещу решение № 5612/01.07.2016 г., постановено по гр.д. № 6322/2015 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която като е потвърдено решение № I-41-131/05.12.2014 г. по гр.д. № 28395/2012 г. на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от Т. С. П. срещу [фирма] и Министерство на земеделието и храните субективно и обективно кумулативно евентуално съединени искове с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 4771, 23 лв. – обезщетение имуществени вреди и ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5612/01.07.2016 г., постановено по гр.д. № 6322/2015 г. по описа на Софийски градски съд, в останалата му обжалвана част, с която като е потвърдено решение № I-41-131/05.12.2014 г. по гр.д. № 28395/2012 г. на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от Т. С. П. срещу [фирма] и Министерство на земеделието и храните субективно и обективно кумулативно евентуално съединени искове с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв. – обезщетение неимуществени вреди.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страните, с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.