О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 231
[населено място] 23.03. 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдията Д.
гр.дело №4537 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. К. К. и Б. Д. К. – граждани на Обединено Кралство Великобритания и Сверена И., чрез процесуалния им представител адв.Д., срещу решение от 10.05.2016г., постановено по в.гр.д. №13927/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 14.04.2014г. по гр.д.№53704/2012г. на Софийски районен съд в частта за отхвърляне на предявените от от Д. К. К. и Б. Д. К. срещу [фирма] искове с правно основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването, при цена на иска над 5000лв. и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира следното:
С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Д. К. К. и Б. Д. К. срещу [фирма] искове както следва: иск с правно основание чл.232, ал.2, изр.1 ЗЗД за заплащане на сумата 11 206,91 евро, представляваща неплатена наемна цена за 2009 г. и 2010 г. по договор за наем, сключен на 02.01.2009 г., и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 3235,95 евро – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 01.07.2009г.- 12.11.2012г.
В. съд е изложил съображения, че писмената форма не е форма за валидност на наемните договори, поради което и ищците могат да твърдят съществуването на устен договор между тях и ответника по делото, но дължат да установят чрез пълно главно доказване в процеса какви са съществените елементи на този договор, което в случая чрез допустими от ГПК доказателствени средства е приел, че не е направено. С оглед твърдяната стойност на договора и формираната по реда на чл.69, ал.1, т.6 ГПК цена на иска – като сбор от платежите за две години, е прието, че събирането на гласни доказателства за установяване сключването и съдържанието на процесния договор на стойност, по-голяма от 5 000 лева /твърденията са, че наемната цена е договорена за година и възлиза на 6 466,35 евро, равни на 12 647,08лв./, се явява недопустимо, съгласно чл.164, ал.1, т.3 ГПК.
К. считат, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по следните въпроси: „може ли с всички доказателствени средства да се установява сключването на неформален договор за наем“ и „може ли да се приеме за правилно приложение на материалния закон разрешаването на спора за наличие на сключен договор за наем при условие, че съдът не е събрал доказателства на страната, изложила това твърдение поради ограничаването на защитата й относно възможността да бъде разпитан поискания от същата свидетел“. К. представят решение №21 от 15.03.2012г. по т.д.№1144/2010г. на ВКС, Іт.о. Решението е постановено по правни въпроси, каквито не са разрешени от въззивния съд и не са от значение за настоящото дело, а именно: за основанието за визникване на задълженитео по представен запис на заповед, който не съдържа реквизитити – дата на издаване, място на издаване и падеж и за правното значение на удостовереното в документ волеизявлени. По съществото на спора в приложеното решение на ВКС е прието, че по конкретното дело /предвид заявеното от ответницата, че няма възражения да бъдат разпитани посочените от насрещната страна свидетели, като е поискала събиране на гласни доказателства за същите обстоятелства/ е налице изрично съгласие за допускане на свидетелски показания по чл.164, ал., вр. ал.1, т.3 ГПК В обжалваното въззивно решение не е отречена възможността забраната по чл.164, ал.1 т.3 ГПК да бъде преодоляна по реда на чл.164, ал.2 ГПК, но по конкретното дело ответникът по иска не е дал изрично съгласие за допускане на свидетелските показания; не е налице и обсъдения в приложеното решение на ВКС случай. К. е приложил също така решение №22 от 19.03.2015г. по гр.д.№2979/2014г. на ВКС, ІVг.о. по въпроси /по приложението на чл.175 и чл.221, ал.2 ГПК; относно характера на документа, наименован „запис на заповед“, който е нищожен /нередовен/ поради опорочаване на формата; относно възможността ограничението за свидетелските показания да отпадне при наличие на „непълен обратен документ“, когато се твърди, че сумата по нередовния запис на заповед е получена по договор за наем, в който случай на доказване подлежат както основанието, така и получаването на парите; дали записът на заповед в този случай може да се разглежда като „начало на писмено доказателство“. Такива въпроси, като разгледаните в приложеното решение на ВКС, не са разрешени от въззивния съд и не са от значение за настоящото дело. В приложеното решение по съществото на спора е прието, че преодоляването на относителната процесуална забрана по чл.164, ал.1, т.3, пр.2 ГПК, съгласно чл.164, ал.2 ГПК може да бъде единствено при дадено изрично съгласие от насрещната страна по делото, която е и страна по твърдяния договор, за установяването на който се иска разпитът на свидетеля, тъй като именно между тези страни е и приложима забраната за допускане на свидетелските показания, а не и от третото лице – помагач. Такъв въпрос също не е от значение за настоящото дело, нито е разрешен с въззивното решение, а по възможността забраната по чл.164, ал.1 т.3 ГПК да бъде преодоляна по реда на чл.164, ал.2 ГПК, въззивният съд не се произнесъл по различен начин от този, посочен и в приложеното решение на ВКС. К. е представил и решение №155 от 13.10.2010г. по т.д.№1113/2009г. на ВКС, ІІт.о., по процесуалноправен въпрос, свързан с доказателствените средства за установяване прекратяването на договор за наем, сключен в писмена форма, какъвто въпрос не е от значение за настоящото дело, нито е разрешен с въззивното решение. В приложеното решение по съществото на спора са изложени съображения по възможността забраната по чл.164, ал.1 т.5 ГПК да бъде преодоляна по реда на чл.164, ал.2 ГПК, въззивният съд не се произнесъл по различен начин от този, посочен и в приложеното решение на ВКС относно възможността за преодоляване на относителната забрана за допускане на свидетелски показания по реда на чл.164, ал.2 ГПК и за конкретния случай, но не е налице изрично съгласие на страните в тази насока по конкретното дело. Поради това неоснователно се сочат от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по първия от поставените в изложението правни въпроси. По този въпрос касаторите считат, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. К. само са посочили разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не са посочили и не са аргументирали поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Отделно от това, по поставения въпрос за приложението на чл.164, ал.2 ГПК има формирана постоянна съдебна практика, която не се нуждае от промяна и в съответствие с която е постановеното въззивно решение. Вторият от поставените от касаторите въпросипредпоставя в себе си да е допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. /. Съгласно приетото в мотивите на т.1 на ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.05.2016г., постановено по в.гр.д. №13927/2014г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: