О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 144
С. 20.02.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. т.д.№ 60279 По описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявана от изпълнителните директори В. и Т. чрез процесуалните представители адвокатите В. и Х. против въззивно решение № 1245 от 17.06.2016г. по в.т.д. № 4521 по описа за 2015г. на Софийски апелативен съд, с което изцяло е отменено решение № 1280 от 5.08.2015г. по т.д.№ 3755/2013г. на Софийски градски съд и вместо това е постановено друго, с което е осъдена О. АД да заплати на Министерството на регионалното развитие и благоустройство /МРРБ/, на основание чл.442 ТЗ и при условията на частично предявяване на иска, сумата 91 380 евро, представляваща част от общото задължение в размера на 913 811 евро по банкова гаранция № 36/0526/03, издадена в полза на МРРБ на 17.12.2013г., ведно със законната лихва, считано от 24.06.2013г. и на основание чл.86 ЗЗД и при условията на частично предявяване на иска сумата 25 000 евро, като част от общото задължение в размер на 515 095 евро, обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 913 811 евро за периода от 30.06.2008г. до 24.06.2013г., като са присъдени разноски.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват, както нейната допустимост поради липса на общо основание, така и основателност. Счита, че изложените доводи са за неправилност и необоснованост на въззивния акт по чл.281 ГПК, а не по чл.280 ал.1 ГПК, както и че част от цитираната от касатора съдебна практика е несъотносима. Претендира направените разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
По делото няма спор, че на 30.11.2003г. МРРБ е сключило договор B..06.01 с трето лице /”В. & Т.”АГ Германия/ за проектиране и строителство на три пречиствателни станции за отпадни води за градовете Мадан, Р. и З. с подходни пътища към тях на стойност 9 138 106 евро, по който третото лице се е задължило да осигури за своя сметка гаранция за изпълнение № 36/0526/031, издадена на 17.12.2003г.В гаранцията са поставени четири условия : 1.писмено искане, 2. декларация, че изпълнителят е нарушил свое задължение по договора и в какво се състои нарушението; 3. подпис на отговорника от агенцията по проекта /надлежно заверен от нотариус или от обслужващата банка/ и 4.искането да е в срок до 70дни след уведомяване за недостатъци в строителството /след което гаранцията губи сила/, но не по-късно от 31.12.2006г. /удължен от ответника с писмо от 31.03.2006г. до 1.07.2008г./
Не се спори, че спрямо третото лице-изпълнител по договора е открито производство по несъстоятелност с решение от 3.04.2007г. С оглед това обстоятелство, настоящият ищец е прекратил сключения договор, на основание чл.15.2 б.”е” от Общите договорни условия за строителство на енергийни и промишлени обекти, приложими към договора, за което го е уведомил с писмо от 26.04.2007г. Обектите били завършени от други лица и въведени в експлоатация на 17.03.2008г.
На 25.06.2008г. ищецът предявил към ответника искане за заплащане на банковата гаранция.След размяна на кореспонденция, ответникът отказал с писмо от 18.07.2008г., като счел, че от гореописаните условия не са налице тези под № 2 и 3. По спорния по делото въпрос за изпълнение на условията на гаранцията, въззивният съд е дал положителен отговор и е уважил предявеният иск. В мотивите е посочил, че са налице изискуемите се искане и декларация, които съдържат уговорените в банковата гаранция условия за нейното плащане: твърдение, че изпълнителят е нарушил свое задължение по договора и посочване на конкретното нарушение /т.4.2 и 15.4 от Общите условия/, както и поставеният под искането подпис е на оправомощено лице /ръководителят за изпълнението на проекта в съответната организационна структура/, удостоверен от обслужващата ищеца банка / [фирма]/. Правните си изводи, въззивният съд е обосновал с нормата на чл.442 ТЗ, съгласно която изплащането на паричната сума на гаранцията зависи от предвидените в нея условия. Счел е, че в случая – в тях не влизат представяне на документи, доказващи възникването, съществуването и изискуемостта на обезпеченото вземане по валутно правоотношение, нито конкретните обстоятелства на нарушението, както и извършване на проверка дали посоченото нарушение съответства на клаузи на договора
К. оспорва по същество изводите на въззивния съд и желае да се допусне касационно обжалване въз основа на приложено изложение, в което са посочени всички основания по чл.280 ал.1 ГПК по следните седем въпроса:
1. При липса на уточнение от страна на ищеца по какъв начин и от какво точно цялостно задължение се формира частично предявената претенция, допустимо ли е съдът – по собствена преценка да приеме как се формира претенцията и да се произнесе? Според касаторът въпросът е разрешен в противоречие с постановено по чл.290 ГПК решение с № 223 от 19.06.2013г. по гр.д.№ 1006/2012г. на ІV гр.о., съгласно което съгласно чл.12 и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и подлежащите на изясняване обстоятелства, като обсъди всички доказателства по делото, доводите на страните и правнорелевантните факти, от които произтича спорното право.
2. Може ли съда по своя преценка и усмотрение да определи размера на частта от предявения иск, погасен по давност, при липса на достатъчно данни за това или на базата на прието заключение на вещо лице? По същество – с този въпрос касаторът оспорва определения на базата на приетата експертиза размер на лихва за забава, като се позовава на практика по приложението на чл.162 ГПК – решение № 164 от 20.05.2014г. по гр.д.№ 7672/2013г. на ІV г.о., № 133 от 18.06.2014г. по гр.д.№ 5247/2013г. на ІІІ г.о., № 64 от 4.04.2011г. по гр.д.№ 1748/2009г. на ІV г.о., съгласно която размерът на обезщетението за вреди следва да се определи след обсъждане на всички допустими и относими доказателства и само ако такива няма, съдът може до го определи по своя преценка.
3. Какви възражения може да прави гаранта по предявена за плащане банкова гаранция и допустимо ли е да възрази като се позове на предвидено в текста на гаранцията условие за възникване на задължение за плащане по нея? Според касаторът въпросът е разрешен в противоречие с решение с № 1087 от 6.03.2008г. по т.д.№ 662/2007г. на ІІ т.о., без задължителен характер, съгласно което „при въведени от ищеца доводи и твърдения за неоснователно усвояване на сумата по банковата гаранция, съдът е длъжен да изследва наличието на предпоставките, обуславящи плащането й”. Счита, че съдът не е изследвал подклаузи 5.2, 2.5, 15.3 на чл.15.4 от Общите условия, приложими към договора.
4. При наведени доводи и твърдения за невалидност на искането за усвояване на банковата гаранция, длъжен ли е съдът да изследва в пълнота наличието на всички предпоставки, обуславящи нейното плащане и попадат ли в обхвата на подлежащите на установяване факти само тези, свързани с гаранцията или и тези, относими и към казуалната сделка, доколкото те са предвидени в условията на гаранцията? К. се позовава на противоречие с постановено по чл.290 ГПК решение с № 153 от 19.12.2012г. по т.д.№ 1189/2011г. на ІІ т.о. В тази връзка, излага доводи по същество като счита, че в искането си за плащане бенефицерът е следвало да конкретизира в какво се състои твърдяното от него допуснато нарушение от изпълнителя и че контролът за това дали лицето, подписало искането е оправомощено, следва да е строг.
5. При изрично предвидено изискване, съгласно условията на банковата гаранция в искането за плащане, да бъде посочено в какво се състои неизпълнението на принципала, налице ли е валидно предявяване на искане за плащане на банкова гаранция по чл.442 ТЗ, без да се посочва неизпълнението на обезпеченото договорно задължение? Въпросът се поставя на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
6. При изрично предвидено в банковата гаранция, че за нея са приложими Еднообразните правила за гаранцията на поискване /публикация № 458 на Международната търговска камара/, допустимо ли е съдът при преценката си дали е дължимо плащане по банкова гаранция, да не се произнесе по и съответно да не се съобрази с регулираните с Еднообразните правила въпроси от значение за настъпване на условията за плащане по гаранцията? Според касатора, въззивният съд не е съобразил чл.20 /а/ /ii/ от Еднообразните правила, съгласно които нарушението следва да се посочи точно.
7. Допустимо ли е при предявяване на искане за плащане по банкова гаранция, бенефициентът по гаранцията да се позовава на обстоятелства по търговски договор, който е различен от договора, за чието обезпечение е издадена гаранцията, тъй като макар и със сходен предмет договорът на обстоятелствата, на които се позовава бенефициерът е сключен с изпълнител, различен от изпълнителя по търговския договор, по който е издадена гаранцията? Представлява ли позоваването такова обстоятелство в иска по гаранцията злоупотреба с право от страна на бенефициера по гаранцията? Дължи ли се плащане по гаранцията, ако бенефициерът е злоупотребил с правата си по гаранцията при предявяване на иск за плащане? Въпросът се поставя на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Според настоящият съдебен състав не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от касатора въпроси, тъй като не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост. Първите два въпроса не са от значение за крайния изход на спора и цитираната в тях практика е несъотносима, защото в обстоятелствената им част се съдържат обстоятелства – че съдът по собствена преценка е формирал частично предявената претенция и че е определил размера й без налични данни – които не съответстват на данните по делото. В исковата молба се съдържа ясна конкретизация на предявения иск, включително и за неговия размер, същият е бил описан в изготвения и приет от страните доклад по делото, съответно по начина по който е предявен – е разпределена доказателствената тежест и е налице произнасяне от съответните съдебни инстанции. В. съд, при постановяване на акта си, е посочил, че уважава иска в претендирания размер /не е го е определял по своя преценка и усмотрение/, а обезщетението за забава е определил „според неоспореното заключение на икономическата експертиза”.
Въпросът за възраженията, които може да прави гаранта по предявена за плащане банкова гаранция е разрешен от въззивния съд съобразно цитираната от касатора практика – съобразно „предпоставките, обуславящи плащането й”. Изложените във въпроса възражения относно несъобразяване с посочените подклаузи от Общите условия, приложими към договора, са такива, касаещи съществото на спора, по които настоящият съдебен състав не може да се произнася в производството по допустимост, в което се изследват само предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК. Идентични са съображенията за недопускане на касационно обжалване и по останалите поставени от касатора въпроси с № 4, 5, 6 и 7. Съгласно цитираното решение с № 153 от 19.12.2012г. по т.д.№ 1189/2011г. на ІІ т.о. – целта на банковата гаранция е да обезпечи вземането на съконтрагента на наредителя при неизпълнение на задължение на последния, произтичащ от сключен между тях възмезден договор. Банковата гаранция попада в категорията лични обезпечения, с оглед задължението, което поема гарантът спрямо наредителя, а именно – да престира на бенефициера съответен паричен еквивалент при неизпълнение на обезпеченото договорно задължение на длъжника – наредител. В конкретния случай – спорът относно изпълнението на условията на гаранцията е разрешен по същество от въззивния съд, който подробно е изложил мотивите си и този спор не може да е предмет на настоящето производство. Възраженията на настоящия касатор /поставени като правни въпроси като общо основание за допустимост/ за липса на конкретизация на твърдяното нарушение на договора / неизпълнението на принципала/, за несъобразяване от страна на въззивния съд на чл.20 /а/ /ii/ от Еднообразните правила за гаранцията на поискване и за позоваване на обстоятелства по търговски договор, който е различен от договора, за чието обезпечение е издадена гаранцията, са по съществото на спора и не могат да се предмет на настоящето производство по допустимост.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.8 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150лв.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1245 от 17.06.2016г. по в.т.д. № 4521 по описа за 2015г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] ЕИК[ЕИК], представлявана от изпълнителните директори В. и Т. да заплати на Министерството на регионалното развитие и благоустройство [населено място] [улица] сумата от 150лв. /сто и петдесет лева/, разноски за юрисконсулско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :