О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 774
С. 22.11.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на осми ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. т.д.№ 61190 По описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Община „Р.” [населено място], представлявана от кмета С., чрез процесуалните представители адвокатите Б. и С. против въззивно решение № 105 от 24.03.2016г. по в.гр.д. № 52 по описа за 2016г. на Пловдивски апелативен съд, с което изцяло е отменено решение № 632 от 25.11.2015г. по т.д.№ 333/2015г. на Окръжен съд Пловдив и вместо това е постановено друго, с което е осъдена Община „Р.” да заплати на [фирма] [населено място] сумата 32 768.69лв., гаранция за изпълнение по сключен между страните договор № 12 от 18.02.2009г. за извършване на СМР на обект „Канализация на [населено място]: главни колектори ІІ,ІІІ и ІV-втори етап”,ведно със законната лихва считано от 11.05.2015г. и са присъдени разноски.
Към жалбата е приложено изложение, в което са поставени два въпроса, във връзка с посочено основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Първият е свързан с допустимостта на постановения акт и по-специално: Нарушено ли е диспозитивното начало при липса на съвпадение между петутима на предявения иск и диспотизива на съдебното решение? При условие, че ищецът определя спорното право, което се индивидуализира със страните, предмета и искането към съда, произнасянето на съда по нещо различно от отправеното от ищеца искане, има ли за последица постановяване на недопустимо решение? Счита, че е налице противоречие с постановени по чл.290 ГПК решения с № 166 от 13.01.2012г. по т.д.№ 43/2011г. на І т.о., № 11 от 21.01.2011г. по гр.д.№ 309/2010г. на І г.о. и № 16 от 24.03.2011г. по т.д.№ 354/2010г. на І т.о.
Вторият въпрос е: „Подлежат ли на тълкуване ясните уговорки между страните или само тези, които са неясни и двусмислени? При тълкуване на договорни клаузи, следва ли съдът да запази тяхното съдържание в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните? Допустимо ли е по пътя на тълкуването на договорни разпоредби и позовавайки се на „нормалната стопанска логика”, съдът да вменява на страната задължения, които не са договорени?” Според касатора, по същия е налице противоречие с постановени по чл.290 ГПК решения с № 81 от 7.07.2009г. по т.д.№ 761/2008г. на І т.о., № 167 от 26.01.2012г. по т.д.№ 666/2010г. на І т.о. , № 170 от 15.10.2013г. по т.д.№ 595/2012г. на ІІ т.о. и № 16 от 28.02.2013г. по т.д.№ 218/2012г. на ІІ т.о.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените разноски пред касационната инстанция в размер на 1 300лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 12.05.2016г., в който е посочено, че договореното възнаграждение е изплатено в брой.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
Настоящият съдебен състав намира, че не съществува вероятност постановеният въззивен акт да е недопустим поради произнасяне по недопустим иск, с оглед заявена претенция за връщане на гаранция за участие и отхвърлен от съда иск за гаранция за изпълнение. В. съд се е произнесъл по така направеното и пред него възражение, като е посочил, че претендираната в исковата молба процесна сума като гаранция за участие, внесена във връзка с изпълнението на сключения на 18.02.2009г. между страните договор за СМР, е присъдена като гаранция за изпълнение именно с оглед твърдението на ищеца, че предназначението й е било да обезпечи точното изпълнение на задължението, както и с оглед допълнително направеното от него уточнение, че след сключване на договора гаранцията за участие е трансформирана от общината в гаранция за изпълнение. Обстоятелството, че съдът се е произнесъл съобразно заявената от ищеца претенция се потвърждава и от съдържанието на дадения от ответника отговор, от който е видно, че направените от него оспорвания са по претенция за сумата на внесената гаранция за изпълнение. В този смисъл е и изготвения доклад по делото /който страните са възприели и изрично са заявили, че нямат възражения/, където също е посочено, че претенцията е за възстановяване на внесената гаранция за изпълнение.
По втория поставен от касатора въпрос, не може да се допусне касационно обжалване, тъй като по същия практиката е единна и непротиворечива и постановеният въззивен акт не е в противоречие с нея. Съгласно същата /включително и цитираните от касатора решения/ – на тълкуване подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните. По пътя на тълкуването съдът не може да подменя волята на страните, не може да изменя договорно установено задължение, нито да създава права, които страните не са уговорили. В случая – касаторът оспорва правилността на изводите на въззивния съд за настъпило прекратяване на договора на основание чл.87 ал.1 ЗЗД и за това, че общината е във виновно неизпълнение на договорното си задължение да заплати възнаграждение на изпълнителя за извършена от него работа на стойност 237 826.16лв., приета с протокол обр.19 от 26.08.2010г. , както и извода му че задължението става изискуемо от датата на подписване на протокола, а не след цялостното изпълнение на договорения обем СМР. В производството по допустимост обаче, касационната инстанция изследва само наличието на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК и не може да обсъжда правилността на постановения въззивен акт, както и да обсъжда наведени възражения, във връзка със съществото на спора. Въпросът на касатора, поставен в посочения аспект – не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разясения в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е от значение единствено за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение от 1 300лв.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 105 от 24.03.2016г. по в.гр.д. № 52 по описа за 2016г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Община „Р.” [населено място], представлявана от кмета С. да заплати на [фирма] [населено място] ЕИК[ЕИК], представлявана от управителя С., със седалище и адрес на управление: [населено място] [улица] сумата от 1 300лв./хиляда и триста лева/, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.