О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 500
С. 12.06.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на тридесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 543 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от изпълнителния директор П., чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение № 488 от 13.12.2016г. по в.гр.д. № 749 по описа за 2016г. на Окръжен съд Русе, с което е потвърдено решение № 1024 от 21.07.2016г. по гр.д.№ 930/2016г. на Районен съд Русе, в частта в която е осъден да заплати на Ю. М. А. сумата от 69 500лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди от трудова злополука настъпила на 23.07.2014г., ведно със законната лихва, като е отхвърлен иска в останалата част до 94 500лв. и са присъдени разноски.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направени разноски в размер на 3 900лв. за адвокатско възнаграждение, реалното извършване на които удостоверява с договор за правна защита и съдействие от 01.2017г., в който е отразено, че сумата е заплатена в брой.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
В. съд е уважил иска в посочения размер, като е приел, че инцидентът е настъпил преди пострадалият да предприеме действия по откачване на решетката. Счел е, че същият няма вина за настъпилата в цеха, около 9.00 часа, официално установена трудова злополука, тъй като обичайно отпадъчният материал е бил закачан в широката му част само на две куки /не на четири, тъй като не може да се намери центъра на тежестта и единият синджир остава хлабав/. Изводите си съдът е направил въз основа на показанията на свидетеля Ш. и заключението на приетата техническа експертиза. Съдът е ценил показанията на другия свидетел К., който продължава да работи във фирмата на ответника, при условията на чл.172 ГПК, отчитайки че са в противоречие с отразеното в Протокола за извършена проверка от 30.07.2014г. на инспекцията по труда, с който са издадени предписания за работодателя да постави в близост до работните места в газорезния участък схемите за безопасно привързване, окачване и транспортиране на товарите /т.е. преди посочената дата това не е било направено/. Съдът е приел, че хипотезата на чл.201 ал.2 КТ не е налице, тъй като към датата на злополуката не е имало инструкция за окачване и пренасяне на отпадъчен материал. Такава е налична след 5.09.2014г., когато е изменена действащата инструкция с включване на схема за пренасяне на остатък на материал след разкрой /л.76 и 84/, в която е посочено, че детайлът следва да се окачва на четири куки. В. съд е преценил и като съмнително ежедневното извършване на инструктаж за безопасност /независимо от наличието на подписан протокол/, с оглед на установеният факт, че първата смяна /в която е работил пострадалия/ започва работа в 5.30ч., а отговорният за инструктажа е на работа от 8.00часа. Според съда, работодателят /върху когото е доказателствената тежест/ не е установил по категоричен начин, че работникът със съзнанието за възможно настъпване на вредоносните последици и самонадеяно отношение към съществуващата опасност, е предприел действие в нарушение на установените от работодателя правила за безопасност. Приел, че злополуката е настъпила в резултат на работа с необезопасени машини и без проведен точен инструктаж за технологичните правила за безопасност. В. съд е преценил като правилен определеният размер на обезщетение, съответстващ на тежестта и броя на получените наранявания /тежко многофрагментарно счупване на десния крак, травма на ръката, дълбоко изгаряне на вътрешната част на лявата ръка, множество наранявания по тялото/, изпитваните нетърпими болки, преживеният огромен стрес и уплаха /след като върху пострадалия се е стоварил ламаринен отпадъчен материал нагрян до 150 градуса/, неколкократно хоспитализиране, операции, невъзможност да се движи за период от около пет месеца /необходимост да се учи да ходи с проходилка/, след това предвижване с патерици, невъзможност да се обслужва сам за дълъг период от време, поставяни болезнени инжекции против съсирване на кръвта, процесът на калциране на костите не е бил гладък, кракът е останал по-къс /което е довело до изкривяване на стойката и болки в кръста/, призната 52 % нетрудоспособност, а понастоящем пострадалият се придвижва с бастун. Съобразно свидетелските показания, съдът е приел, че в момента състоянието на пострадалия не е добро – при промяна във времето кракът му се подува, не може да ходи продължително време, за в бъдеще не се очаква пълно възстановяване на двигателната функция на долния крайник, което ще има за последица „непреодолимо ограничение на социалния и трудовия живот”.
При тези мотиви, касаторът като се позовава на всички основания за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, желае да се допусне касационно обжалване по следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните доказателства? Според касаторът не са обсъдени – образуваното ДП № 3348/2014г. на Р., материалите по воденото а.н.д.№ 184/2015г. на Р. и издаденото срещу пострадалия наказателно постановление № 000210 от 12.08.2014г. на директора на ИТ Р., ЕР на ТЕЛК № 2376 от 20.09.2016г. /след постановяване на първоинстанционния акт/, относно намаляване на процента инвалидност /11%/ и подобряване на здравословното състояние, както и обясненията на краниста Ю.. Изразява становището си, че наказателно постановление като официален свидетелстващ документ, обвързва съда с материална доказателствена сила относно механизма за настъпване на злополуката при съпричиняване от страна на пострадалия. Позовава се на противоречие с решения № 390 от 26.06.2015г. по гр.д.№ 7568/2013г. на ІV г.о., № 331 от 19.05.2010г. по гр.д.№ 257/2009г. на ІV г.о., № 298 от 28.04.2010г. по гр.д.№ 3972/2008г. на ІV г.о.
2. Ползва ли се със сила на присъда, по смисъла на чл.300 ГПК, влязлото в сила решение на наказателния съд, с което се потвърждава наказателно постановление, издадено за нарушение на работник, довело до настъпване на трудова злополука, както и постановлението на РП по досъдебно производство, образувано за престъпление по чл.134 НК, прекратено поради доказана вина на пострадалия за настъпилата злополука Въпросът се поставя с оглед основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, като се позовава на постановено решение № 586 от 24.11.2011г. по в.г.д.№ 1033/2011г. на ОС Русе /влязло в сила на 31.01.2012г./
3. Следва ли въззивният съд служебно да назначи медицинска експертиза при оспорване на твърдяно от ищеца увреждане /изгаряне на ръка/, в резултат от трудова злополука, за което липсват данни в приетите по делото писмени доказателства /медицински документи/, както и в приетата медицинска експертиза? Позовава се на противоречие с решения № 97 от 26.05.2015г. по гр.д.№ 5783/2014г. на ІІІ г.о. и ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
4. Следва ли да се намали обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, съответно на тези от тях, които работникът е могъл да избегне, ако положи грижата на добър стопанин по смисъла на чл.83 ал.2 ЗЗД след злополука? К. акцентира на приложението на посочената норма, изхождайки от тезата си, че увреждането на ищеца се изразява в намаляване на трудоспособността, поради което счита, че от него се очаква да положи усилия да постъпи на работа, която не е противопоказна на здравословното му състояние. Позовава се на противоречие с решения № 97 от 26.05.2015г. по гр.д.№ 5783/2014г. на ІV г.о., № 144 от 22.07.2014г. по гр.д.№ 4053/2013г. на ІV г.о., ППВС № 4/68г.
5.По какъв начин съдът определя размера на дължимото обезщетение и кои релевантни обстоятелства следва да бъдат взети пред вид, по който се позовава на противоречие с многобройна цитирана съдебна практика и
6. Кога е налице груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ, който счита,че е разрешен в противоречие с решение по гр.д.№ 157/2014г. на ІІІ г.о.,гр.д.№ 7672/2013г., гр.д.№ 4075/2013г., гр.д.№ 951/2011г., гр.д.№ 1298/2014г.на ІІІ г.о.
Настоящият съдебен състав намира, че по така поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото независимо, че отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, не е налице нито едно от посочените от касатора специални основания.
Първият поставен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната съдебна практика, съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, като посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Видно от горепосочените мотиви, това в случая е направено. В. съд е съобразил мотивите на първоинстанционния /където са обсъдени материалите по воденото а.н.д.№ 184/2015г. на Р., издаденото срещу пострадалия наказателно постановление № 000210 от 12.08.2014г. и образуваното ДП № 3348/2014г. на Р., на които касаторът акцентирал/, като допълнително е изложил и собствените си мотиви. Независимо, че изрично не ги е посочил, въззивният съд косвено е обсъдил цитираните дела, тъй като се е позовал на приетата по делото техническа експертиза, която е изготвена въз основа на материалите от образуваното ДП № 3348/2014г. на Р. и е приел, че съществува разминаване в причината за настъпване на злополуката, отразена в Протокола за трудова злополука /където е посочено, че неправилно е окачен детайла/ и в декларацията за трудова злополука /където е посочено, че причината е загуба на контрол при откачване на отпадъчния материал от куката/. В този смисъл и във връзка с втория поставен от касатора въпрос, следва да се посочи, че влязлото в сила наказателно постановление /доколкото може да се приравни по последици на влязлата в сила присъда, с оглед евентуалната приложимост на чл.300 ГПК/ е задължително за гражданския съд, които разглежда гражданските последици от деянието само относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновното поведение на дееца. Установената съдебна практика приема, че само досежно тези три компотента принципът за непосредственост на убеждението по доказателствата е изключен /вж. постановени по реда на чл.290 ГПК решения № 36 от 28.02.2012г. по т.д.№ 319/2011г. на ІІ т.о., № 43 от 16.04.2009г. по т.д.№ 648/2008г. на ІІ т.о./Когато поведението на пострадалия не е елемент от фактическия състав на деянието, то не е предмет на присъдата и фактите, имащи отношение към гражданско-правните му последици, включително съпричиняването на вредоносния резултат, следва да бъдат установени с доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданско правните последици. При това следва да се има пред вид, че в наказателното и гражданското право се влага различен смисъл в понятието груба небрежност, при наличието на която при трудовата злополука обезщетението подлежи на намаляване и съзнаваната небрежност (самонадеяност) в наказателното право. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Всяко съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Неспазването на правилата за безопасност е нарушение на трудовата дисциплина, като в зависимост от вида на нарушените правила нарушението може да бъде толкова тежко, че да обоснове дисциплинарно уволнение, но груба небрежност е налице и когато неспазването на правилата за безопасност не е най-тежкото нарушение на трудовата дисциплина, тъй като и съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени на съпричиняване / вж. в този смисъл решения № 135 от 8.05.2014г. по гр.д.№ 4075/2013г. на ІV г.о., № 291 от 11.07.2012г. по гр.д.№ 951/2011г., № 548 от 24.07.2014г. по гр.д.№1490/2010г., № 18 от 8.02.2012г. по гр.д.№ 434/2011г./Отговорността на работодателя може да бъде намалена само в изключителни случаи – когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност, но вината на пострадалия не може да се предполага – доказателствената тежест за наличието на предпоставките по чл.201 ал.2 КТ е на работодателя, и изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата /вж. решения №62 от 24.02.2015г. по гр.д.№ 2798/14г. на ІVг.о./ Доколкото се касае до дейност свързана с преценка на конкретно ангажираните по делото доказателствата, подобно обсъждане и контрол на правилността на изводите на въззивния съд в тази насока, в настоящото производство по чл.288 ГПК не може да бъде извършвано. В този смисъл във връзка с последният /шести/ поставен от касатора въпрос – следва да се посочи, че въззивният съд е извел изводите си за наличие на груба небрежност, въз основа на установената съдебна практика. В този смисъл са и цитираните от касатора решение по гр.д.№ 157/2014г. на ІІІ г.о.,гр.д.№ 7672/2013г., гр.д.№ 4075/2013г., гр.д.№ 951/2011г., гр.д.№ 1298/2014г.на ІІІ
За пълнота – във връзка с вторият постановен от касатора въпрос следва да бъде посочено, че основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице, първо защото цитираното решение № 586 от 24.11.2011г. по в.г.д.№ 1033/2011г. на ОС Русе не противоречи на въззивното /в него е посочено, че присъдата е задължителна „относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца” и второ, защото е налице установена задължителна съдебна практика, въз основа на която противоречиво разрешаване на въпроса от страна на съдилищата не е допустимо /вж.горецитираните решения/.
По третият поставен въпрос относно задължението на въззивният съд служебно да назначава медицинска експертиза при оспорване на твърдяно увреждане, също не е налице противоречие с цитираната съдебна практика. Съгласно т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС – въззивният съд има подобно задължение само когато е въведено оплакване в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция, от което може да се направи обоснован извод, че делото е останало неизяснено /Хипотезата, че доказателството е необходимо за служебно прилагане на императивна материалноправна норма е не намира приложение/. В случая – причиняването на конкретно посоченото увреждане – изгаряне на ръка – въззивният съд, възприемайки първоинстанционните мотиви, е преценил като доказано на базата на обясненията на експерта, изготвил заключението на медицинската експертиза, който се е запознал с конкретни медицински документи и показанията на разпитани по делото свидетели.
Четвъртият поставен от касатора въпрос е несъотносим към конкретните по делото факти, защото касае конкретна хипотеза –за приложимостта на която няма данни по делото и която въобще не е обсъждана от въззивния съд. В цитираната от касатора практика – решения № 97 от 26.05.2015г. по гр.д.№ 5783/2014г. на ІV г.о., № 144 от 22.07.2014г. по гр.д.№ 4053/2013г. на ІV г.о., ППВС № 4/68г. – се приема, че доколкото за обезщетяването на вредите от трудовата злополука важат общите правила на ЗЗД, то приложима е и нормата на чл.83 ал.2 ЗЗД, съгласно която длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, ако положи грижата на добрия стопанин. Изисква се обаче бездействието на кредитора да е единствената причина за настъпване на вредите, а в конкретният случай – подобни данни въобще не са налице. Съдът не е приемал за спорно, т.е. е безспорно, че пострадалият е предприел всички необходими действия и грижи за своето излекуване. Обстоятелството, на което акцентира касатора, че липсват данни пострадалият да е положил усилия да постъпи на работа, е ирелевантно, защото подобно условие не се съдържа в цитираната норма.
По петия поставен от касатора въпрос относно начина на определяне на размера на дължимото обезщетение, е налице многобройна съдебна практика, която също е съобразена от въззивния съд. Преценката е конкретна, в зависимост от установените факти и се прави въз основа на всички ангажирани по делото доказателства, поради което цитираната съдебна практика, която е постановена за други случаи, които са с различна фактическа обстановка, е несъотносима. Така поставеният въпрос е фактически, изисква конкретна преценка на ангажираните доказателства, а такава преценка е недопустимо да се извършва в настоящето производство по чл.288 ГПК, в което се преценят само наличието или не на посочените предпоставки за допустимост /вж. т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 488 от 13.12.2016г. по в.гр.д. № 749 по описа за 2016г. на Окръжен съд Русе.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], представлявано от изпълнителния директор П. да заплати на Ю. М. А. от [населено място] [улица] вх.7 ет.1 сумата от 3 900лв. /три хиляди и деветстотин лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :