О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
С. 28.09.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. ч.гр.д.№ 3321 по описа за 2017 г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.274 ал.3 т.1 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена частна жалба от С. Б. В. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Ц. против въззивно определение № 325 от 27.06.2017г. по в.ч.гр.д. № 439 по описа за 2017г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е оставена без уважение частната му жалба против определение от 20.04.2017г. по гр.д. № 3596/2016г. на Районен съд Пазарджик като е върната исковата му молба, прекратено е като недопустимо производството с правно основание чл.135 ЗЗД и са присъдени разноски. Счита обжалвания акт за неправилен, постановен в нарушение на закона, поради което иска, след като бъде допуснато касационно обжалване, да бъде отменен, а делото върнато на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия.
Като основание за допустимост се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса : „Материално-правните разпоредби имат ли обратно действие, без това изрично да е предвидено в съответния нормативен акт?” К. счита, че по така поставения въпрос, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, установена с постановени по реда на чл.290 ГПК решения № 555 от 22.10.2009г. по гр.д.№ 104/2009г. на ІІ г.о., № 179 от 20.04.2011г. по гр.д.№ 563/2010г. на І г.о., както и се позовава на решение № 1336 от 22.01.2009г. по гр.д.№ 5799/2007г. на ІІ г.о. без задължителен характер.
Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от Й. В., с който се оспорват както нейната допустимост, поради липса на твърдяното основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, така и нейната основателност. Позовава се на мотивите на т.1 от Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014г. по т.д.№ 5/2013г. на ОСГТК, съгласно които интересът от иска по чл.135 ЗЗД е обусловен от създаване на възможност за насочване на принудително изпълнение към чужда вещ, а в случая такава липсва и че предпоставка за предявяване на иска е вещта да е отчуждена, каквато процесната не е. Акцентира и на обстоятелството, че в случая ищецът няма качеството на кредитор /последното се обосновава с договора, чиято недействителност се иска да бъде прогласена и ако това бъде направено ще се погасят правата на касатора/. Като допълнителен аргумент за неоснователност на подадената частна жалба сочи и обстоятелството, че ищецът разполага с други правни възможности, с които може да защити правата си – по чл.30 ал.3 ЗС и чл.31 ал.2 ЗС. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200лв., реалното заплащане на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 24.07.2017г.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното :
С. В. е предявил иск с правно основание чл.135 ЗЗД против Й. В. и [фирма] за обявяване за относително недействителен спрямо ищеца на сключен между ответниците договор за аренда от 6.04.2016г. Правният си интерес обосновава с предявен иск за делба за процесните имоти, реализирането на правата по който счита, че ще бъде затрудни след прекратяване на съсобствеността и с нереално ниската арендна цена по сключения договор, което би възпрепятствало реализиране в пълен обем на правата му по чл.30 ал.3 ЗС.
В открито съдебно заседание на 16.03.2017г., районният съд е прекратил производството по делото, като е счел, че ищецът няма правен интерес от предявяване на иск по чл.135 ЗЗД. Изложил е два мотива: Ищецът няма качеството на кредитор, защото няма вземане срещу ответниците. В случая той обуславя качеството си на кредитор с договора за аренда, чиято нействителност иска да бъде обявена, а ако това бъде направено, той би бил лишен от права. Освен това съсобственикът на общата вещ /какъвто е ищеца/ разполага с други процесуални възможности за защита на правата си – да претендира обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС или да иска приспадащата се част от добивите по чл.30 ал.3 ЗС.
В. съд е потвърдил така постановения акт, но с различни мотиви. Приел е, че правен интерес за ищеца не е налице, защото процесният аренден договор му е непротивопоставим, тъй като ищецът твърди, че е собственик на 1/2ид.ч. от процесните имоти, а съгласно чл.32 ЗС и чл.3 ал.4 Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/, общата вещ може да се ползва и управлява с решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от съсобствеността /т.е. решението на съсобственик, притежаващ по-малко от 50 на сто ид.ч., не може да обвърже останалите съсобственици/. Позовал се е на постановени по реда на чл.290 ГПК решения № 314 от 17.02.2012г. по гр.д.№ 1548/2010г. на ІІІ г.о., № 1236 от 5.01.2009г. по гр.д.№ 5465/2007г. на ІІ г.о., № 639 от 6.10.2010г. по гр.д.№ 754/2009г. на ІV г.о.
Имайки пред вид изложеното и фактът, че нормата на чл.274 ал.3 т.2 от ГПК предпоставя допустимостта на касационното обжалване на постановеното от въззивния съд определение, с което се оставя без уважение частна жалба от наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване с оглед специалното основание по т.1. Поставеният, в случая, въпрос от касатора за обратното действие на материално-правните разпоредби, е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от жалбоподателя съдебна практика. Съгласно цитираните решения № 555 от 22.10.2009г. и № 1336 от 22.01.2009г. материалноправната норма се прилага само по отношение на юридически факти, осъществени след влизането й в сила. Позовавайки се на нормата чл.3 ал.4 ЗАЗ, в редакцията й ДВ бр.13/2017г. /в сила от 7.02.2017г./, при предявена на 21.10.2016г. искова молба, съдът е постановил акта си в нарушение на установената съдебна практика.
Горното, налага преценка по същество на извода на съда за допустимостта на предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД. разгледана по същество, подадената частна жалба е неоснователна.
Съгласно конкретно приложимият текст на чл.3 ал.4 ЗАЗ /редакция ДВ бр.61/2016г.,в сила от 5.08.2016г., „Когато договорът за аренда е сключен само от някой от собствениците на земеделска земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл.30 ал.3 ЗС”/, мотивите на въззивният съд за липса на правен интерес поради непротивопставимост на ищеца на сключения аренден договор, не могат да бъдат споделени. Независимо от това, настоящият съдебен състав счита за правилен извода за липса на правен интерес за ищеца от предявяване на иск по чл.135 ЗЗД поради следното:
Съгласно мотивите на т.1 от ТР № 5 от 29.12.2014г. по т.д.№ 5/2013г. на ОСГТК – предпоставка за провеждане на П. иск е вещта вече да е отчуждена. Интересът от провеждането на иска по чл.135 ЗЗД е обусловен от създаването на възможност за насочване на принудително изпълнение към чужда вещ, доколкото приобретателят й не отговаря за задълженията към кредитора. Ищецът по П. иск следва да има материално-правната легитимация на кредитор с подлежащо на принудително удовлетворяване вземане. В случая нищо от изброеното не е налице. Съгласно изложените от ищеца факти и обстоятелства в исковата молба, ищецът и първият ответник са съсобственици на процесните имоти. Имотите не са отчуждени, а по отношение на тях е в ход производство за делба, след приключване на което съсобствеността ще бъде прекратена. Ищецът не е кредитор с вземане, за когото искът по чл.135 ЗЗД да осигури възможност за насочване на принудително изпълнение към чужда вещ. Ответникът не е извършил увреждащо действие по смисъла на чл.135 ЗЗД, тъй като в качеството си на съсобственик е предприел действия по сключване на аренден договор, съобразно съществуващата законова възможност по чл.3 ал.4 ЗАЗ. Посочените от ищеца обстоятелства – наличие на висящо производство за делба и неизгодна арендна цена по сключения договор, не обосновават правен интерес от предявяване на иск по чл.135 ЗЗД, тъй като негово евентуално уважаване не би се отразил нито на резултата от предявения иск за делба, нито на действителността на сключения договор за аренда. Напротив – при евентуално уважаване на иска по чл.135 ЗЗД и обявяване за относително недействителен спрямо ищеца на договора за аренда, би било засегнато именно неговото вземане за аренда, произтичащо от същия договор, защитата на което той търси.
С оглед направеното искане, изхода от спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 325 от 27.06.2017г. по в.ч.гр.д. № 439 по описа за 2017г. на Окръжен съд Пазарджик.
ПОТВЪРЖДАВА въззивно определение№ 325 от 27.06.2017г. по в.ч.гр.д. № 439 по описа за 2017г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е оставена без уважение частната му жалба против определение от 20.04.2017г. по гр.д. № 3596/2016г. на Районен съд Пазарджик.
ОСЪЖДА С. Б. В. ЕГН [ЕГН] от [населено място] [улица] да заплати на Й. В. В. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община], [улица] сумата от 200лв./двеста лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.