О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 464
Гр.С., 29.05.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети май през двехиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.5295 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Софийска апелативна прокуратура /С./ и С. К. К. срещу решение на Софийски апелативен съд, ІІс., №.1080/20.05.16 по г.д.№.5350/15г. /поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №.1847/30.09.16 за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка/ – с което, след частична отмяна на реш.№.5278/17.07.15 по г.д.№.8562/14 на СГС, І-14с., Прокуратурата на Република България е осъдена да плати на С. К. К. на основание чл.2 ал.1 т.3 З. 1000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвиняване в извършване на престъпление, ведно със законната лихва считано от 17.06.09г. до окончателното изплащане.
С. К. оспорва жалбата на Софийска апелативна покуратура. Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата на С. К..
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 З. за основателен за сумата 1000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда /по нохд №.14454/06 на СРС/ по повдигнато срещу него от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършване на престъпление по чл.311 ал.1 вр. с чл.26 ал.1 НК в качеството му на нотариус /съставяне на официален документ в кръга на службата, в който са удостоверени неверни обстоятелства/. Установил е и, че незаконното обвинение е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. Самият факт на повдигане на обвинение е достатъчен да се приеме, че такива вреди, притеснения и душевни страдания, са налице – при явяване за извършване на процесуални действия, страх от бъдещия изход на делото, общо чувство за неудобство пред обществото – като те неминуемо са свързани и с това производство. По отношение на размера на дължимото обезщетение, като е съобразил – продължителност на периода, през който на ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление – малко повече от 3 години /6м. досъдебно производство (4 пъти явяване) и 2г. и 8м. съдебно производство (5 проведени заседания/едно отложено и 6 пъти явяване пред съдебните органи/, обстоятелството, че е била взета най-леката мярка за неотклонение /„подписка”/, факта, че срещу ищеца през периода 2001-2013 са били образувани множество наказателни производства с повдигнати обвинения по същия текст на НК – като по част от тях са постановени осъдителни присъди /18бр./, а по други оправдателни, обстоятелството, че многократното осъждане по същия текст е достатъчно, за да се компрометира доброто име на С.К. в обществото като човек и професионалист, факта, че изпадането в депресивно състояние съставлява нормална реакция, при положение, че едно лице е осъдено на лишаване от свобода /каквито данни има по делото/, обстоятелството, че причината за заличаването на ищеца от регистъра на нотариусите за една година е влязла в сила присъда, с която е лишен от право да упражнява такава дейност за срок от една година /като впоследствие не е вписан отново/ – а не както се твърди влошеното му в резултат на делото здравословно състояние /като отделно от това липсват доказателства такова влошаване да е следствие на конкретното дело/, съдът е приел, че обезщетение от 1000лв. е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди. Върху същото е присъдил и законна лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 17.06.09г. – от която е приел и че такава се претендира.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. С. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като твърди, че САС се е произнесъл по въпроса за присъждането на лихви и началния момент на тяхната дължимост, който е разрешен в противоречие с чл.86 ЗЗД и т.4 ТР 3/22.05.05 по т.д.№.3/04, ОСГК на ВКС, и е от значение за точното прилагане на закона. Излагат се и твърдения, че в случая законна лихва се претендира от датата на исковата молба 17.06.14г., а съдът недопустимо я е присъдил за период, който предхожда тази дата.
К. С. К. твърди, че е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК във връзка с въпроса за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и точното приложение на обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД. Сочи практика – реш.№.267 по г.д.№.820/12, ІV ГО на ВКС, реш. №.292 по г.д.№.3435/14, ІІІ ГО, реш.№.344 по г.д.№.2378/14, ІV ГО, реш.№.26 по г.д.№.4724/07, ІІІ ГО на ВКС.
По жалбата на С.:
Във връзка с изведения от касатора въпрос основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не са налице. М. въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС тогава, когато разрешението е в противоречие с ТР и ПП на ВС, ТР на ОСГК на ВС, ТР на ОСГК, ОСГТК и О. на ВКС и решения по чл.290 ГПК, а е от значение за развитието на правото и точното приложение на закона, когато
разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й, респективно когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. В случая по въпроса е налице задължителна съдебна практика, в това число цитирана и от касатора – т.4 ТР 3/04, ОСГК на ВКС- съгласно която при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва е влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление. В този смисъл се е произнесъл и въззивния съд – в мотивите и диспозитива на решението си /предвид допуснатата по реда на чл.247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в началната дата на начислената лихва/, и следователно я е съобразил.
От друга страна, обаче, касационният съд е длъжен да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/. Настоящата инстанция намира, че такава хипотеза е налице предвид наведените оплаквания за недопустимост поради присъждане на законна лихва за период, предхождащ поискания. Видно от исковата молба, законна лихва се претендира от датата на предявяването й /17.05.14/(така е и докладвана в с.з. на 9.02.15 по г.д.№.8562/14 на СГС, 14с.), а е присъдена от по-ранна дата – датата на влизане в сила на оправдателната присъда 17.06.09г. При тези обстоятелства, предвид евентуална недопустимост на решението в частта за лихвата, по жалбата на С. следва да бъде допуснато касационно обжалване.
По жалбата на С. К.:
Основанията на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК не са налице и по отношение на формулирания от този касатор въпрос. М. въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС тогава, когато разрешението е в противоречие с ТР и ПП на ВС, ТР на ОСГК на ВС, ТР на ОСГК, ОСГТК и О. на ВКС и решения по чл.290 ГПК, а противоречиво разрешаван от съдилищата – когато разрешението е в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос – като ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която вече е била уеднаквена с тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /т.2 и т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
К. цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр.№. 532/24.06.10 по г.д.№.1650/09, III ГО, реш.№.377/22.06.10г. по г.д. №.1381/ 09, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д.№.951/10, III ГО, реш.№.149/2.05.11 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/15.11.10 по г.д.№.1916/09, IV ГО, ППВС №.4/23.12.68/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение. Той е съобразил от една страна вида и естеството на търпените негативни преживявания – притеснения и душевни страдания, в това число при явяване за извършване на процесуални действия, страх от бъдещия изход на делото, общото чувство за неудобство пред обществото, а от друга страна продължителността на наказателното производство, наложената най-лека мярка за неотклонение, множеството образувани срещу ищеца наказателни производства, вкл. 18 от тях завършили с осъдителна присъда, липсата на причинна връзка между влошеното здравословно състояние и лишаването от право да упражнява професия на нотариус и конкретното дело, вече уроненото добро име на ищеца от множеството осъждания по същия текст на НК, свързан с извършване на престъпления именно в кръга на упражняваната от него професия на нотариус. Съгласно цитираната от касатора практика, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на подсъдимия, следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитието му в служебен план, авторитета и името му на професионалист, като по принцип незаконното обвинение на лица, упражняващи професии, по отношение на които очакванията на обществото към тях за почтенност и спазване на законите са изключително завишени, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. В. съд е съобразил тази практика и изрично е изследвал въпроса за влиянието на многократното осъждане на ищеца за същото престъпление по служба – като е посочил, че те вече са компрометирали в обществото доброто му име като човек и професионалист, както и въпроса за преустановяването на упражняваната от него дейност на нотариус – настъпило именно предвид осъждането му с влязла в сила присъда от право да упражнява такава дейност като нотариус и заличаването му от регистъра на нотариусите по тази причина, непоследвано от ново вписване. Предвид всичко изложено следва да се приеме, че въззивната инстанция е съобразила сочените критерии, правните й изводи не противоречат на възприетото в задължителната и вече уеднаквена практика, в това число цитираната от касатора, и касационно обжалване по жалбата на С.К. не трябва да се допуска
Мотивиран от горното и доколкото жалбоподателят С. не дължи държавна такса, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение на Софийски апелативен съд, ІІс., №.1080/20.05.16 по г.д.№.5350/15г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №.1847/30.09.16, по жалбата на С..
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение на Софийски апелативен съд, ІІс., №.1080/20.05.16 по г.д.№.5350/15г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №.1847/30.09.16, по жалбата на С. К. К..
ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: